Решение № 3004 от 13.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6665/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на И. Антов, подадена чрез процесуалния му представител адв. Марков, против Решение 87 от 22.03.2023 г., постановено по адм. дело 826/2022 г. по описа на Административен съд Стара Загора, с което е отхвърлено изцяло оспорването му против Акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ П-16002422175832-004-001 от 17.10.2022 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение 588/25.11.2022 г. Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ гр. Пловдив при ЦУ на НАП и са присъдени разноски в полза на Националната агенция за приходите /НАП/. В касационната жалба се поддържат доводи за нищожност на така постановения съдебен акт и касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Обобщени оплакванията се свеждат до следното. Според касатора нищожността на решението на първата съдебна инстанция произтича от нарушаване на основните начала, посочени в чл. 8 и чл. 9 от ГПК състезателно начало и равенство на страните в процеса, доколкото нито едно от доказателствата, приложени към жалбата до съда, не са били приети, напълно са игнорирани и съответно не са били обсъдени при постановяването му. Оплакванията за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, аналогично се свързват с неприемането на ангажираните от жалбоподателя писмени доказателства и необсъждането им от състава на съда, за което се излагат подробни аргументи относно тяхната относимост към правния спор и неоснователното им игнориране от състава на съда; неизвършване на дължимата преценка за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК; неизпълнение на задължението на съда за съдействие на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, произтичащо от чл. 71 ал. 1 от ГПК. Счита за несъответен на материлания закон изводът на съда за неприложимост на хипотезата на чл. 213, ал. 2, т. 4 от ДОПК в конкретиката на казуса, като не споделя аргументите, че посоченото правило се отнася единствено и само до вземанията за издръжка, които данъчно задълженото лице има да получава, но е и за задължения за издръжка, които то дължи, в която насока излага подробни аргументи. Настоява и че е необоснован спрямо фактите по делото и в противоречие на материалния закон и изводът на съда, че липсва нарушение на императивната правна норма на чл. 213, ал. 1, т. 3 от ДОПК. По подробно изложени аргументи настоява да се приеме, че искането за възстановяване на принудително събраните и разпределени несеквестируеми средства тези в хипотезата на чл. 213, ал. 2, т. 4 от ДОПК и минимума по чл. 213, ал. 1, т. 3 от ДОПК, подлежат на възстановяване, ведно със законната лихва, така както са поискани. Подробно е изложен анализ на водените от касатора дела по оспорване на актовете на публичния изпълнител и постановените съдебни решения, респ. излагат се аргументи и за предявени искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и висящо съдебно производството по тях. Искането е и за отмяна на Решение 87 от 22.03.2023 г., постановено по адм. дело 826/2022 г. по описа на Административен съд Стара Загора, като неправилно, незаконосъобразно и издадено в противоречие с материалния закон, алтернативно същото да бъде обявено за нищожно, отмяната на процесния АПВ и потвърждаващо го Решение на Директор на Дирекция ОДОП гр. Пловдив, като неправилни, незаконосъобразни, немотивирани и издадени в противоречие с материалния закон, с отмяна на всички действия на публичния изпълните по принудителното изпълнение, вкл. и разпределението на процесните суми, които на основание чл. 129, ал. 3 от ДОПК да бъдат възстановени на лицето, ведно с мораторните лихви върху тях, изчислени от датата на изискуемостта всяка главница пдо 18.09.2022 г. (вкл.) в общ размер на 10 952,74 лева, ведно със законната лихва за периода от 19.09.2022 г. до окончателното им изплащане. Заявена е и претенция за заплащане на разноски, вкл. и адвокатски хонорар в хипотезата на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Допълнително с молба от 01.06.2023 г. и писмена защита от 15.01.2024 г. се доразвиват посочените по-горе съображения, излагат се обстоятелства относно предприети действия по погасяване на задълженията на И. Антов към НАП и предприетите в последствия действия от публичния изпълнител, възстановяване на надвнесени суми и други, възприети като недължимо платени с влезли в сила последващи АПВ-ния, за предприети действия по свръхобезпеченост на задълженията; изложени са съображения относно противоречието на действията и бездействията на служители на ответника с правото на ЕС, за нарушаване със същите на правата и законните интереси на касатора и основни негови човешки права, дефинирани в Хартата на основаните права на Европейския съюз, за нарушение на член 1 от Протокол 1 към Европейската конвенция по правата на човека и конкретно непропорционална намеса в правото на жалбоподателя на мирно ползва не на притежания . Изложеното се поддържа в проведеното открито съдебно заседания от процесуалния представител адв. Марков, за което са депозирани и писмени бележки, обобщаващи преждеизложените аргументи. Ответникът Директор на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика гр. Пловдив, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба в представен писмен отговор, поддържан и в проведените открити съдебни заседания. Настоява за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт с присъждане на разноски. Представителят на Върховната прокуратура на Република България дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в касационната жалба и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима, а по съществото жалбата е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административен съд Стара Загора е бил Акт за прихващане или възстановяване (АПВ) П-16002422175832-004-001/17.10.2022 г., издаден от гл. инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение 588/25.11.2022 г. Директора на Дирекция "ОДОП" Пловдив при ЦУ на НАП, с който е отказано възстановяването на претендирана за възстановяване сума в общ размер на 10 952,74 лева (главница и лихви), с аргументи че не се установяват нарушения на забраните по чл. 213, ал. 2, т. 4 и ал. 1, т. 3 от ДОПК и като цяло липсват суми по смисъла на чл. 128, ал. 1 от ДОПК, които да бъдат възстановени. Установено е в хода на съдебното производство (и това са факти по които страните не спорят), че: Според фактическите установявания на съда по делото не се установява от събраните доказателства твърдението на оспорващия, че по изпълнително дело от банковата му сметка е събрани несеквестируемия минимум по чл. 213, ал. 1 т. 3 от ДОПК в размер на 250 лева. Към тази част от фактическите установявания на съда са насочени и оплакванията на касатора. При така възприетата фактическа обстановка първостепенният съд е приел, че обжалваният АПВ е издаден от компетентен орган, при липсата на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, установени в глава шестнадесета, раздел първи от ДОПК, съответно чл. 144 и сл. от ДОПК във вр. с чл. 129 ал. 7 от ДОПК, както и в съответствие с приложимия материалния закон. С аргументи, че в случая се касае не до вземане на длъжника, а до негово задължение за заплащане на издръжка на дете, възникнало въз основа на съдебен акт, е прието, че не може да се сподели становището му, че едно такова задължение за издръжка не може да бъде обект на принудително изпълнение, доколкото не попада в обхвата на забраната по чл. 213, ал. 2, т. 3 от ДОПК, касаеща вземанията за издръжка. Отречена е и тезата за насочване на принудителното изпълнение спрямо несеквестируемо имущество в обхвата на чл. 213, ал. 1, т. 3 от ДОПК, поради липсата на доказателства за неосигуряването на минимума от 250 лева, с аргументи и че липсват актове на органите по приходите, които да са довели до едно такова нарушение. Посочено е, че разпорежданията за разпределение на постъпили суми за погасяване на съществуващите публични задължения на длъжника, издадени от публичния изпълнител не са отменяни; отмяната на част от актовете за налагане на обезпечителни мерки, не е пречка за новото им налагане, при спазване указанията на съда; липсват доказателства задълженията да са били погасени изцяло. В обобщение и е прието, че стриктното тълкуване на разпоредбите на чл. 128 132 от ДОПК налага извода, че АПВ се издава единствено и само, ако платените или събрани суми /за данъци, глоби, задължителни осигурителни вноски и пр./ са недължими, както и когато са на лице суми, които подлежат на възстановяване, и при положение, че по делото такива факти не се установени, а и липсват доказателства изпълнението да е насочено към несеквестируемо имущество в обхвата на чл. 213, ал. 2, т. 4 от ДОПК и/или чл. 213, ал. 1, т. 3 от ДОПК, то не са възникнали основанията на чл. 128 и 129 от ДОПК за връщането на претендираните суми на лицето. Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд, в законен състав, в предвидената за това форма. Неоснователно е възражението за нищожност на решението, с аргументи за допуснато нарушение на правилата на състезателно начало и равенството на страните в процеса, които оплаквания са относими към касационното основание по чл. 209 т. 3 предл. второ от АПК. В този порядък не се установиха и твърдяните съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В хода на първоинстанционното производство страните са били надлежно конституирани, призовани за проведеното открити съдебно заседание, гарантирано им е и правото на участие в процеса, което е и било упражнено. Противно на твърденията, изложени от касатора, доказателствата, приложени към жалбата му до горестоящия административен орган, както и тези приложени към жабата му до съда, са надлежно приети от състава на Административен съд Стара Загора. Всички те се намират на л. 19-127 от делото и са част от описа, съдържащ се в писмо 94-00-226#1 от 02.12.2022 г., съобразно който опис са и приети писмените доказателства от съда така протоколно определение от 13.01.2023 г. След обсъждане на констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалвания административен акт, в аспекта и на искането, сложило началото на административното производство, са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Законосъобразността на оспорения административен акт е изследвана в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено и в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. Сам по себе си фактът, че първостепенният съд не е споделил доводите на жалбоподателя и е потвърдил становището на административния орган, не води до неправилност на съдения акт на визираните от Антов касационни основания. Същественото в случая е, че началото на административното производство е сложено с конкретно искане, в рамките на което се е произнесъл органът по приходите, и именно то очертава и рамките на съдебния контрол. Както правилно е посочил и първостепенният съд, нормата на чл. 128 от ДОПК, предвижда че предмет на искането за възстановяване или прихващане могат да бъдат недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите . Именно към установяването наличието на такива суми е била насочена и дейността на съда, при съобразяване и предмета на правния спор, с който е бил сезиран, очертан от фактическа и правна страна от самия жалбоподател. По делото не се спори, че спорните суми са послужили за погасяване на ликвидни и изискуеми задължения на физическото лице към фиска (за данъци и задължителни осигурителни вноски, вкл. и лихви за несвоевременното им разчитане с бюджета), всички те надлежно установени по подадени от данъчния субект ГДД и Декларации обр. 6, последните годни изпълнителни основания по чл. 209, ал. 2, т. 2 от ДОПК, присъединени за събиране по посоченото Изпълнително дело. В тази връзка много точно дейността на първата съдебна инстанция е била насочена към установяването е ли е на лице нарушение на императивните забрани по чл. 213, ал. 2, т. 4 от ДОПК и/или по чл. 213, ал. 1, т. 3 от ДОПК, така както се е поддържало от жалбоподателя, респ. се отрича от органите на приходната администрация. Както е разяснено принципно в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. 2/2013 г. Несеквестируемостта на паричните вземания е забрана да ги събира друг, освен длъжникът. Затова запорът на парично вземане е несъвместим с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушава, а когато паричното вземане е частично несеквестируемо (възнаграждение за труд или пенсия), наложеният запор обхваща само секвестируемата част. Ако третото задължено лице погрешно плати на съдебния изпълнител, той е длъжен незабавно да върне несеквестриуемата част на длъжника. . При правилно установена релевантна за нуждите на отговора на този въпрос фактическа обстановка (тя бе изложена по-горе в това изложение), първостепенният съд в съответствие с приложимия материален закон е отрекъл защитната теза на жалбоподателя. Не могат да се споделят възраженията на касатора относно обратното тълкуване на съдържанието на нормата на чл. 213, ал. 2, т. 4 от ДОПК. В тази му част всъщност спорът е правен, а не по фактите. Чл. 213, ал. 1 от ДОПК, категорично определя, че принудителното изпълнение се насочва върху цялото имущество на длъжника (състоящо се от вещи и вземания), като последователно в т. 1 - 4 от същата разпоредба, съответно в ал. 2, т. 1 - 4 от ДОПК лимитативно изброява т.нар. несеквестируемо имущество на длъжника, безспорно едно които е и вземането за издръжка , а не имущество/в частност доход, който ще послужи за изпълнение на задължение за издръжка. Аргументи за това могат да бъдат почерпени и от разпоредбите на чл. 446, ал. 1 и във вр. с ал. 2 и ал. 3 от ГПК, от които е видно ясно така направеното разграничение от законодателя между вземания за издръжка и задължения за издръжка , като предмет на закрила (в хипотезата на несеквестируем доход) са единствено и само първата посочена категория. Нещо повече както ясно е заявено в депозираната писмена защита, самият Антов признава, че редовно е погасявал задълженията си за издръжка до 06.12.2022 г., както това изрично е и заявено в съдебна Спогодба, одобрена на основание чл. 234, ал. 1 от ГПК с Определение от 24.08.2022 г. на Районен съд Стара Загора по гр. дело 3920/2022 г., поправено с Определение 2662/09.09.2022 г. Неоснователни са и възраженията на касатора относно фактическите и правни изводи на първата инстанция относно приложението на чл. 213, ал. 1, т. 3 от ДОПК. Макар и от приложените пред първата инстанция доказателства, действително да се установява, че считано от 11.12.2017 г., след извършен превод по сметка на НАП в размер на 450 лева, наличността по посочената банкова сметка в Алианц Банк България АД да е 5 лева, това не може да обоснове различен от сторения извод от фактическа страна от първата съдебна инстанция. Публичният изпълнител изрично е посочил на третото лице задължението да следи за спазване забраната по чл. 213 ал. 1 т. 3 от ДОПК и не може да бъде държан отговорен за евентуално допуснато едно такова нарушение. Отделно следва да се посочи, че Антов признава, че притежава и други открити банкови сметки в други банки в страната, но не ангажира доказателства пред състава на Административен съд Стара Загора, за наличността по същите, като прави това едва пред касационната инстанция, но тук важи забраната за нова фактически установявания по чл. 220 от АПК. Не може да се сподели становището на процесуалния представител на касатора, че съдът не му е указал да ангажира такива. В проведеното открито съдебно заседание адв. Марков е присъствал лично и изрично е посочил, че няма да ангажира други доказателства. При това положение, следва да се приеме за законосъобразен изводът на състава на Административен съд Стара Загора за недоказаност на твърдението на жалбоподателя, за предприето принудително изпълнение в нарушение на забраната по чл. 213, ал. 1, т. 3 от ДОПК. Въпросите относно последващото погасяване на остатъка от публичните задължения на Антов до пълния им дължим размер и последващите дължими действия от публичния изпълнител, повдигнати пред касационната инстанция, също нямат отношение към настоящия правен спор, така както бе очертан по-горе, поради което и не се обсъждат. Що се касае до останалите доводи, изложени в касационната жалба и последващите молба и писмени бележки, следва да се има в предвид, че всички те имат отношение към производството, образувано по предявените искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, което към този момент е висящо пред Върховния Административен съд, и не е предмет на настоящия правен спор. Неоснователно е и искането за отмяна на актове, постановени от публичния изпълнител. От една страна в рамките на производствата по оспорването на административните актове, регламентирани в АПК, е недопустим т.нар. косвен съдебен контрол , допустим при условията на чл. 17, ал. 2 от ГПК в исковите производства. От друга по делото са приложени влезли в сила съдебни актове, постановени по повод оспорването на действията на публичния изпълнител, ползващи се със сила на пресъдено нещо виж чл. 177 от АПК, при което важи и изричната забрана по ал. 3 от същата правна норма. По изложените съображения, решението на Административен съд Стара Загора като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора неоснователно е искането за присъждане на разноски в полза на касатора, съответно не са на лице условията и по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Основателно е искането за ответника по касация за присъждане на разноски, под формата на дължимото се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. На основание чл. 161 ал. 3 във вр. с чл. 129 ал. 7 от ДОПК във вр. с чл. 8 ал. 1 във вр. с чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото юрисконсултско възнаграждение е в размер на 1 385,75 лева, които следва да бъдат присъдени в полза на НАП (така § 1 т. 6 от ДР на АПК). Мотивиран така, Върховният административен съд, състав на осмо отделение