Определение № 1255 от 25.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 444/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата Е. Г. Г. срещу решение № 1395 от 11.11.2022 г. по в. гр. д. № 1441/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260032 от 24.03.2022 г. по гр. д. № 2489/2020 г. на Асеновградски районен съд, с което жалбоподателката е осъдена да заплати на ищците М. М. Е., Я. М. Х. и А. Р. Х., сумата 8 000 лева, представляваща обезщетение за ползване без правно основание на недвижим имот, представляваш обект в сграда с идентификатор ............................. по КККР на [населено място] /приземния етаж на жилищната сграда/, за периода от 20.08.2015 г. до 30.08.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане. Касаторката поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд е дал неправилна правна квалификация на предявения иск, тъй като счита, че ищците разполагат с исковете по чл. 57, ал. 1, чл. 79, ал. 1 и чл. 82 ЗЗД и не могат да претендират обезщетение за неоснователно обогатяване. Поддържа, че въззивният съд е изградил убеждението си единствено въз основа на твърденията и доводите на ищцовата страна, като не е отчел обстоятелството, че ответницата е закупила процесния имот с нот. акт № 53, том 1, рег. № 570, нот. дело № 49/2004 г. и до влизане в сила на решението по гр. дело № 421/2016 г. на 28.01.2020 г., с което е признато правото на собственост върху процесния имот в полза на ищците, е владяла имота в качеството си на единствен законен собственик. В изложението към касационната си жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните въпроси: 1. „Допустим ли е искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД при условие, че ищецът може да осъществи правата си на друго правно основание – договорно, деликтно или чрез иск за защита на вещно право?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с т. 9 ППВС № 1 / 1979 г. и решение №148 от 28.02.2006 г. по т. д. №703/2005 г. на ВКС, ІІ т.о., и 2. „Длъжен ли е съдът в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес да определи действителната правна квалификация на предявения иск и да се произнесе по всички посочени от ищеца основания за придобито право на собственост на имота, твърдени от него в обстоятелствената част на исковата молба?“, който счита, че е разрешен в противоречие с ППВС № 1/1979 г.. Ответниците по касационната жалба – М. М. Е., Я. М. Х. и А. Р. Х. подават отговор на същата, в който поддържат становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Не са налице обаче релевираните от касаторката основания за допускане на касационно обжалване. Възвиваният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 8 000 лева, представляваща обезщетение за лишаването на ищците от ползване на процесния имот през периода: 20.09.2015 г. - 30.09.2020 г.. Намерил е за безспорно в процеса, съобразно признанията на самата ответница, че последната е владяла и ползвала същия до 30.09.2020 г. и че го е отдавала под наем на трети лица, позовавайки се на нот. акт № 53, том I, рег. № 570, дело № 49/27.02.2004 г. и нот. акт № 6, том III, рег. № 4616, дело № 356/09.10.2017 г., с които се е легитимирала като собственик на основание договор за продажба на първия /приземен/ етаж от процесната жилищна сграда. Решаващият съд е посочил, че с решение № 500 от 18.04.2019 г. по в. гр. д. № 2593/2018 г. на Пловдивски окръжен съд, влязло в законна сила на 28.01.2020 г., на основание чл. 108 ЗС, е признато за установено по отношение на жалбоподателката, че ищците М. М. Е., Я. М. Х. и А. Р. Х. са собственици на приземие, заснето като СОС с идентификатор....................... в жилищната сграда с идентификатор.......................... в [населено място], [улица] – процесния недвижим имот. Кредитирал е показанията на свидетелите Д. И. и А. В., живеещи в съседство на процесния имот, от които е приел за установено, че имотът е отдаван от ответницата под наем на различни трети лица. В този смисъл е зачел и показанията на свидетеля В. О., който е заявил, че познава ответницата Е. Г., тъй като е бил нейн наемател на [улица], [населено място], през 2010-2011 г., за период от 8 месеца, като е обитавал една стая с преддверие в приземието срещу сумата от 120 лева - месечен наем. Кредитирал е и заключението на съдебно -оценителната експертиза, според което месечният наем, изчислен по метода на сравнителната стойност, за периода: 20.08.2015 г. - 31.12.2015 г., възлиза на 133. 92 лева на месец или общо 587. 52 лева; за периода: 01.01.2016 г. - 31.12.2016 г. – 130. 14 лв. на месец или общо 1 561. 68 лева; за периода: 01.01.2017 г. - 31.12.2107 г. – 107. 46 лева на месец или общо 1 289. 52 лева; за периода: 01.01.2018 г. - 31.12.2018 г. – 146. 34 лв. на месец или общо 1 756. 08 лева; за периода: 01.01.2019 г. - 31.12.2019 г. – 144. 72 лева на месец или общо 1 736. 64 лева и за периода: 01.01.2020 г. - 20.08.2020 г. – 144. 72 лева на месец или общо 1 101. 74 лева. За целия процесен период от 20.08.2015 г. до 20.08.2020 г. наемната цена възлиза на сумата 8 033. 18 лева. Постановявайки обжалвания акт, въззивният съд е зачел силата на пресъдено нещо на решение № 500 от 18.04.2019г., постановено по в. гр. д. № 2593/2018г на Пловдивски окръжен съд, с което спорът за принадлежността на правото на собственост върху процесния приземен етаж на процесната жилищна сграда е бил разрешен в полза на ищците като съсобственици на същия. Поради това е приел, че представените от ответницата нотариален акт № 125, том 14, рег. № 4115, дело № 2623/09.10.2017г. и договор за доброволна делба № 144, том 1, рег. № 1443 от 11.04.2016г. нямат вещноправно действие и не могат да легитимират ответницата като собственик на имота. Въз основа на събраните по делото свидетелски показания и съдържащото се в отговора на исковата молба признание на правнозначим факт, въззивният съд е намерил за установено, че до 30.09.2020 г. ответницата е владяла и ползвала процесния приземен етаж без правно основание. Поради това е счел предявения иск за основателен, като за определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил заключението на съдебно - оценителната експертиза и заявения размер на иска. Посочил е, че в случая ищците са претендирали общо обезщетение за неоснователно обогатяване, въвеждайки твърдението, че са съсобственици на процесния приземен етаж от сградата, който няма статут на самостоятелен обект на собственост, защото е обща част и принадлежност към собствените им два жилищни етажа на сградата. Приел е, че в този случай посочването на отделните права на всеки от тях не е условие за редовност на исковата молба, тъй като решението ще формира сила на присъдено нещо между тях и ответницата за цялото вземане, а вътрешните отношения между ищците са извън предмета на делото. По основанията за допускане на касационно обжалване: Първият поставен от касаторката въпрос, не е обуславящ за крайния изход на спора, доколкото въззивният съд не е приемал в атакуваното решение, нито ответницата е твърдяла, че ищците разполагат с друг способ на искова защита, извън заявената по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, поради което не осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Той не е относим и към основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на атакуваното решение, тъй като дори правната квалификация на иска да е неправилна, доколкото са разгледани наведените от страните твърдения и факти, този порок е относим не към допустимостта, а към правилността на съдебното решение. Според цитираната от касатора в касационната жалба практика на ВС и ВКС, възможността на ищеца да осъществи правата си на друго основание - договорно, деликтно или чрез иск за защита на вещно право, изключва възможността да предяви субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Настоящият случай обаче не е такъв, доколкото както беше посочено по – горе, по конкретното дело нито са твърдяни, нито са установени други възможности /основания/ за реализация на накърнените субективни права на ищците като напр. наличие на облигационно отношение, произтичащо от деликт, неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД или договор или пък наличие на вещни права. Поради гореизложеното, първият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 2, пр. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос, който е свързан с първия, също не удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в едната си част е прекалено абстрактен, за да може да бъде изведена значимостта му за крайния изход на конкретния облигационен спор, а в другата част е извън предмета на делото, доколкото конкуриращи вещни права на собственост на ищците, при установено едно от тях, както е в настоящия случая, не може да промени крайния изход по предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Съобразно гореизложеното, не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение