Определение № 1751 от 16.02.2023 г. на ВАС по адм. д. № 11499/2022 г.

Депозираната жалба е процесуално недопустима.

Съгласно чл. 90, ал. 1 от Конституцията на Народна република България от 1971 г. (обн. в ДВ, бр. 39 от 18.05.1971 г., изм., ДВ, бр. 6 от 19.01.1990 г., изм. ДВ, бр. 29 от 10.04.1990 г., изм. ДВ., бр. 87 от 30.10.1990 г., изм. ДВ. бр. 94 от 23.11.1990 г., изм. ДВ., бр. 98 от 07 12.1990 г., отм. ДВ. бр. 56 от 13.07.1991 г.), Държавният съвет на Народна република България е висш постоянно действащ орган на държавната власт, който съединява вземането на решения с тяхното изпълнение. Съобразно ал. 2 на същата разпоредба, Държавният съвет е висш орган на Народното събрание.

След като Държавният съвет на Народна република България не се явява орган на изпълнителната власт и по аргумент от чл. 2, ал. 2, т. 1, предл. първо АПК, неговите актове не подлежат на обжалване по реда на АПК. Съгласно чл. 2, ал. 2 от АПК, разпоредбите на кодекса не се прилагат за актовете на Народното събрание и на Президента на Републиката.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че атакуваният Указ № 1517 от 14.10.1977 г. на Държавния съвет на Народна република България за лишаване от българско гражданство и отнемане на имущество в полза на държавата има характер на нормативен административен акт. Съгласно чл. 75, ал. 1 АПК, нормативните административни актове са подзаконови административни актове, които съдържат административноправни норми, отнасят се за неопределен и неограничен брой адресати и имат многократно правно действие. Процесният указ се отнася до индивидуално определен и ограничен кръг адресати, като съдържащите се в него разпореждания имат еднократно правно действие само спрямо тях. Той не е включен и в системата на подзаконовите нормативни актове, установена от Закона за нормативните актове. При това положение, същият не отговоря на кумулативно изискуемите критерии за нормативен акт, посочени в Глава пета, Раздел III АПК.

Функциите на Държавния съвет на Народна република България са уредени в чл. 93 от Конституцията на Народна република България от 1971 г. (обн. в ДВ, бр. 39 от 18.05.1971 г., изм., ДВ., бр. 6 от 19.01.1990 г., изм. ДВ, бр. 29 от 10.04.1990 г., изм. ДВ., бр. 87 от 30.10.1990 г., изм. ДВ. бр. 94 от 23.11.1990 г., изм. ДВ., бр. 98 от 07 12.1990 г., отм. ДВ. бр. 56 от 13.07.1991 г.). Съгласно т. 26 от тази разпоредба, Държавният съвет дава, възстановява и отнема българско гражданство.

за изменение и допълнение на Конституцията на Народна република България (обн. в ДВ, бр. 39 от 18.05.1971 г., изм., бр. 6 от 19.01.1990 г.), обн. в ДВ, бр. 29 от 10.04.1990 г. и по-конкретно с пар. 41 от него, глава V „Държавен съвет“ е отменена и е създадена нова глава V „Председател (Президент) на Републиката“. Съгласно чл. 92, т. 18 от тази Конституция, в основните правомощия на новосъздадения орган е залегнало правомощието му да дава, възстановява, освобождава и лишава от българско гражданство.

След отмяната на Конституцията от 1971 г. и с приемането на сега действащата Конституция на Република България (обн. в ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., в сила от 13.07.1991 г.), Държавният съвет като орган на държавна власт и висш орган на Народното събрание не е създаден отново. Той не е конституиран и под друга форма или с други/сходни правомощия. Такъв орган не съществува, нито има аналог към момента.

Съгласно чл. 98, т. 9 от Конституцията на Република България, Президентът на Републиката дава и възстановява българско гражданство и освобождава и лишава от него. В съответствие с чл. 25, ал. 6 от нея условията и редът за придобиване, запазване и загубване на българското гражданство се определят със закон. Това е Законът за българското гражданство (ЗБГ). Член 36 от него постановява, че придобиването на българско гражданство по натурализация, възстановяването на българско гражданство, освобождаването и лишаването от гражданство и отмяната на натурализация се извършват с указ на Президента на Републиката.

По правилата на Конституцията Президентът на Републиката, като висш едноличен държавен орган, не принадлежи към нито една от трите власти – законодателна, изпълнителна, съдебна. След като не е част от изпълнителната власт и не представлява административен орган, актовете му не са административни актове по смисъла на АПК. Освен това съгласно изричното правило на чл. 2, ал. 2, т. 1, предл. второ АПК, разпоредбите на АПК не се прилагат за актовете на Президента на Републиката. В този смисъл указът на Президента по чл. 36 от ЗБГ не представлява административен акт по смисъла на АПК, респ. не подлежи на съдебен контрол за законосъобразност по реда на този кодекс.

В ЗБГ също не се предвижда възможност за оспорване на акта на Президента, приет в изпълнение на неговите правомощия, разписани в този закон. Общата разпоредба на чл. 120, ал. 2 от Конституцията дава право на гражданите и юридическите лица да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. Както обаче се посочи, нормата на чл. 2, ал. 2, т. 1 АПК, изключва по начало всички актове на Президента от административен и съдебен контрол по смисъла на този кодекс. Следва да се отбележи, че съгласно чл. 35, ал. 5 от ЗБГ на съдебен контрол за законосъобразност по реда на АПК подлежи само непроизнасянето на министъра на правосъдието в сроковете по ал. 1 на същия текст и прекратяването на производството. Компетентен да се произнесе по този въпрос е само посоченият в нормата съд - Административен съд – София-област. Съдът проверява само движението на производството и се произнася с определение, което е окончателно.

При така посочената правна рамка и след като обжалваният акт е извън категорията актове, визирани в разпоредбата на чл. 132, ал. 2, т. 1 до т. 8 АПК, оспорването на Указ № 1517 от 14.10.1977 г. на Държавния съвет на Народна република България в частта му, с която жалбоподателят е лишен от българско гражданство, е недопустимо.

С оглед на изложеното и на основание чл. 159, т. 1 АПК, жалбата на Р. Алан (Р. Расимов), следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото да се прекрати.