Решение № 7575 от 19.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2485/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационната жалба на Сонадор Груп ЕООД, ЕИК 204422645, гр. София, [жк], [адрес], представлявано от управителя И. Шопов, чрез адв. Дограмаджиев, срещу Решение 179/08.01.2024 г. на Административен съд София-град (АССГ), постановено по адм. д. 5071/2021 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт (РА) Р-22221520002318-091-001/16.11.2020 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, потвърден с Решение 527/05.04.2021 г. на директора на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика (ОДОП) София при ЦУ на НАП, с който в тежест на касатора са установени задължения за ДДС като последица от непризнато право на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 56 110,64 лв. и лихви 10 979,71 лв. за данъчни периоди от м. 05.2017 г. до м. 07.2017 г., м. 09.2017 г., м. 10.2017 г., от м. 05.2018 г. до м. 11.2018 г. и от м. 05.2019 г. до м. 11.2019 г. С твърдения за наличието на трите категории касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК касаторът оспорва решението на Административен съд София-град, заявява искане за отмяната му, за отмяна на оспорения ревизионен акт и присъждане на разноски. Релевира се пропуск на инстанцията по същество да обсъди приложените към първоинстанционната жалба писмени доказателства, установяващи влагането на резултатите от спорните доставки в конкретни обекти, възложени от публичноправни субекти, платени с публични средства в рамките на кампания За чиста околна среда , провеждана от министерството на околната среда и водите и Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда. Според касатора случаят е специфичен и изисква отклонение от стриктно формалната преценка за наличието на предпоставките по чл. 68, ал. 1 ЗДДС, а допустимо и основателно е реалността на доставките да се установи чрез доказване на тяхната последваща реализация. Ответникът по касационната жалба, директорът на дирекция ОДОП София, чрез юрк. Тодорова, я оспорва като неоснователна и претендира юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за нейната допустимост и неоснователност. Върховният административен съд, в състав на Първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, е неоснователна. С оспорения от Сонадор Груп ООД пред Административен съд София-град РА в тежест на търговеца са установени задължения за ДДС, произтичащи от непризнато право на данъчен кредит по фактури, издадени от Дижо Импорт Експорт ЕООД, Три Лейлин ЕООД, Лас Примас ЕООД и Инженерно студио ЕООД. Административен съд София-град е приел, че оспорването на РА е допустимо като своевременно заявено от надлежна страна след изчерпване на възможността за обжалване на РА по административен ред и срещу потвърдената от решаващия орган негова част. Обосновани от представените по делото от ответника доказателства са изводите на АССГ за валидност на РА като издаден от компетентни органи и подписан от неговите издатели с КЕП в ревизионно производство, възложено също от компетентен орган. Първостепенният съд е изложил съображения за съответствието на акта с материалния закон. Констатирал е, че спорните фактури са както за доставка на стоки ( Дижо Импорт Експорт ЕООД, Лас Примас ЕООД и Три Лейлин ЕООД, така и на услуги (транспортна услуга от Лас Примас ЕООД и изработка на дървена ограда с метална основа от Инженерно Студио ЕООД). Дефинирал е материалноправните предпоставки за надлежното упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит, тежестта на доказване на тяхното осъществяване и е приел, че не са представени доказателства за произход на стоките, мястото на съхранението им, за материална, техническа и кадрова обезпеченост на доставчиците. АССГ акцентирал върху липсата на доказателства за предаване на стоките между доставчиците и ревизирания складови разписки, експедиционни бележки, товарителници и приемо-предавателни протоколи, върху оскъдните данните за осчетоводяване на стоките при доставчиците, отсъствието на доказателства за транспорт и място на предаване на същите с оглед вида и количеството им. По отношение на доказателствата за последваща реализация на резултатите от спорните доставки съдът е заключил, че препятстват обосноваване на извод, че материалите, използвани за тях са именно фактурираните от изброените дружества. По отношение на доставките на услуги АССГ е посочил, че ревизираният не е посочил доказателства, че възложената работа е действително извършена, от кого, кога, че липсват договори и данни за техническа и кадрова обезпеченост на доставчиците. Обобщил е, че позоваването на практиката на СЕС не освобождава данъчнозадълженото лице съобразно общия принцип за разпределение на доказателствената тежест в процеса, да установи чрез главно и пълно доказване предпоставките за признаване на правото на приспадане на данъчен кредит, първата от които е осъществяването на доставките на стоки и услуги именно от издателите на фактурите, по които се претендира данъчния кредит. Решението е валидно, допустимо и правилно. Чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 вр. чл. 6 ЗДДС, транспонират точно чл. 168, б. а) от Директива 2006/112 и регламентират двете основни предпоставки за надлежното упражняване на правото на приспадане на ДДС от данъчно задълженото лице данъкът да е дължим или платен от него във връзка с осъществени облагаеми доставки на стоки или услуги и тези стоки или услуги да се използват от него за целите на неговите облагаеми доставки. Поради това в т. 31 от решението по дело С-285/11 Боник СЕС постановява, че за да се установи, че по доставките е налице правото на приспадане, е необходимо да се провери дали последните са били реално осъществени и дали съответните стоки (услуги) са били използвани за извършването на облагаеми сделки. В разглеждания случай вторият елемент от фактическия състав на правото на приспадане не се полемизира. Приходните органи оспорват наличието на основната материалноправна предпоставка за приспадането на ДДС - осъществяването на доставка на стока или услуга в изпълнение на чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС, точно транспониращ чл. 168, б. "а" от Директива 2006/112. Според правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест е на ревизираното лице, което претендира признаване на правото на приспадане. Ако то е доказало наличието на двете материалноправни предпоставки за признаване правото му на приспадане, а именно осъществяването на доставките на стоки или услуги и използването им от него за собствените му облагаеми доставки, тогава това негово правото следва да се признае (т. ЗЗ от решението на СЕС по дело C-285/11, Боник). Нито Директивата за ДДС, нито националният закон съдържат регламентация на доказателствата, чрез които данъчно задълженото лице следва да докаже наличието на условията, необходими за надлежното упражняване на правото на приспадане. СЕС приема, че преценката относно това дали е налице това право е на съда с оглед фактите и обстоятелствата по делото (т. 32 от решението по делото Боник). От практиката на Върховния административен съд следва, че само фактурата или фактурата и договорът не са достатъчни, за да докажат наличието на доставка на стока или услуга. Необходимо е наличието на документ, удостоверяващ предаване и получаване на стоката или на резултата от услугата, за да се установи какво точно е получено от данъчно задълженото лице и дали полученото е използвано от него за облагаемите му доставки. Проверката от страна на съда за наличието на облагаема доставка следва да се извърши в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право (т. 46 от Определение на СЕС от 3 септември 2020 г. по дело С-610/19, Vikingo и цитираната там съдебна практика). По аргумент на чл. 24, ал. 2 ЗЗД при доставки на стоки като процесните е необходимо да бъде доказано предаването и приемането им с нарочно съставен документ, удостоверяващ посоченото обстоятелство. При липсата на двустранно подписани документи без оглед на това как са озаглавени (протоколи, стокови или складови разписки), въз основа на които да се приеме, че беседките, перголите, ръкоходовете, класните стаи на открито, влакчетата, комбинираните детски съоръжения, везните, тунелите, люлките, елементите за ограда, успоредките, са отделени и предадени от Дижо Експорт Импорт ЕООД, Три Лейлин ЕООД и Лас Примас ЕООД (ограничител за паркиране, клатушка, блажна боя, теракол, тръби, плочи) на ревизирания, не е изпълнена доказателствената му задача да установи първата от двете материалноправни предпоставки за признаване на правото му на приспадане на данъчен кредит по тях. Стокови разписки са съставени за доставките на стоки от Лас Примас ЕООД, което е посочило доказателства за разполагаемост със склад, но като неподписани от страните по доставката не могат да бъдат ценени. Друг извод не следва от заключението на ССчЕ, което установява съответствие между доставките по спорните фактури и предаденото от Сонадор груп ООД на възложителите му детски градини, училища, общини арг. чл. 123, ал. 1 ЗДДС (в този смисъл и т. 64 от решението на СЕС от 21 юни 2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, Mahagеben kft, Pеter Dаvid). В негова тежест е да докаже и наличието на първата от посочените по-горе две материалноправни предпоставки за признаване правото му на приспадане на ДДС, с която доказателствена тежест в случая не се е справил. Изключително подробните договори и протоколи за изпълнение на предназначените за ползване от деца площадки и съоръжения, представени от ревизирания пред приходните органи и пред инстанцията по същество съдържат задължение той да поддържа гаранционно обслужване на специфичните съоръжения. Спорните фактури за доставка на стоки не са съпътствани от документи, удостоверяващи съответствие с изискванията за безопасното им ползване от деца при положение, че основният пряк доставчик на съоръжения Дижо Импорт Експорт ЕООД е издател на 50 фактури през спорните периоди, което показва трайни търговски отношения с касатора. Изложените съображения се отнасят и до първоинстанционното решение в частта, разглеждаща доставките на услуги от Лас Примас ЕООД (транспорт) и Инженерно Студио ЕООД (изработка на дървена ограда с метална основа). Представянето на фактури и доказателства за плащане по тях не може да се цени като пълно и главно доказване на предпоставките за признаване на правото на приспадане на данъчен кредит без липса на двустранно подписани документи, обективиращи приемане на резултат от извършената услуга в договорените нейни параметри. Като е обосновал тези изводи, първостепенният съд е постановил съответстващо на материалния закон решение, което не е засегнато от наведените в жалбата касационни основания и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното искане на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение. Според разрешението, дадено с т. 3 от Решение на СЕС по дело С-438/22 "Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.". Задължението на националния съд да откаже да приложи националната правна уредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, дори когато те отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги, не ограничава правомощието му да ползва тези цени (на висшия орган на съсловната организация) като критерий и коректив на уговореното и платено или дължимото без да е платено (при осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство) възнаграждение, представляващо част от отговорността за разноски, при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото (арг. от чл. 78, ал. 5 ГПК), обема и качеството на осъществената процесуална защита. При съобразяване на съдържанието на осъщественото от юрк. Тодорова процесуално представителство и липсата на фактическа усложненост на спора, настоящият касационен състав приема, че претендираното от нея юрисконсултско възнаграждение следва да бъде редуцирано наполовина.