Определение № 400 от 28.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 195/2011 г.

Делото е образувано по две частни жалби на Д. Г. срещу актове на Пловдивския окръжен съд, постановени по ч.гр.д. № 2441/2010 г. С решение № 85/2009 г. по гр.д. № 310/2008 г. Пловдивският районен съд е прекратил брака между С. Ж. Х. – П. и Д. Г. П. с развод, като се е произнесъл за вината, родителските права спрямо родените от брака деца и свързаните с това мерки, както и за ползването на семейното жилище. Д. П. е подал въззивна жалба, която е върната от администриращия районен съд поради просрочие. Разпореждането е потвърдено от Пловдивския окръжен съд с определение № 2665/29.09.2010 г. по частно гр.д. № 2441/2010 г. Д. П. е подал молба до въззивния съд с искане за тълкуване, допълване и оттегляне на горното определение, освобождаване от разноски по делото и осигуряване на правна помощ. С определение № 3466/17.12.2010 г. /приложено към касационното дело/ Пловдивският окръжен съд е отказал да измени определението си по чл. 274, ал. 2 ГПК, както и да го тълкува и допълва. Отхвърлил е искането на Д. за освобождаване от заплащане на държавни такси и разноски, както и за осигуряване на правна помощ. Д. П. е подал множество частни жалби, като по съдържание те са с искане да се отменят горните две определения. По частната жалба срещу отказа на съда да освободи страната от заплащане на такси и разноски, както и да му предостави правна помощ: Производството е по чл. 274, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ГПК. Правилно, при наличните данни по делото, въззивният съд е приел, че не са налице основанията по чл. 83, ал. 2 ГПК и чл. 23, ал. 4 ЗПрП. С представената от молителя П. декларация, не се установяват всички обстоятелства, въз основа на които съдът прави заключение за имущественото, здравословно и социално положение на страната. Освен това, по същото дело, в производството по чл. 99, ал. СК от 1985 г. /отм./ се съдържат данни и е прието, че П. има средномесечен доход от 800-900 лв. Съдът взема предвид както данните по декларацията на страната, но още и други констатирани обстоятелства /чл. 83, ал. 3 ГПК и чл. 23,а л. 4, т. 7 ЗПрП/. Определение № 3466/17.12.2010 г. в тази част следва да бъде оставено в сила. По частната жалба срещу определение № 2659/29.09.2010 г. и частната жалба срещу отказа за тълкуването и допълването му. Те са по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че въззивните определения не следва да се допускат до касационно обжалване. Съдът е установил, че въззивната жалба е подадена 13 месеца след получаване на съобщение, че решението е изготвено от районния съд и може да се обжалва. Отказал е с определение № 3466/17.12.2010 г. да го допълни, тъй като с основното определение се е произнесъл по цялото искане, както и да го тълкува, защото волята на съда е ясно изразена. П. в поредица от „частни жалби” описва процесуалните действия на съдилищата. Във връзка с мотивите на окръжния съд, при които е достигнал до извод за подаване на частната жалба след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК няма изложение с основания, какъвто смисъл е вложен в чл. 280, ал. 1 ГПК. Такива не са изложени и по отношение на отказа на съда да допълни и изтълкува определението си от 29.09.2010 г. Както е изяснено в ТР 1-2009-ОСГТК, касаторът трябва да постави правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, както и да изложи съображения за допълнителните условия за допускане на касационно обжалване – разрешението на въззивния съд противоречи на задължителната практика на Върховния касационен съд; въпросът е противоречиво разрешаван от съдилищата или разглеждането му е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. В случая,въпреки дадените указания от администриращия съд, Д. не е повдигнал правен въпрос, който да обуславя допускане на касационно обжалване, нито изложените от него съображения могат да се отнесат към обстоятелствата, които има предвид чл. 280, ал. 1 ГПК в хипотезите по т. 1, т. 2 и т. 3. По частната жалба на Д. срещу отказа на въззивния съд да отмени определение № 2659/29.09.2010 г. Тя е неоснователна. С определението въззивният съд е потвърдил разпореждане на Пловдивски районен съд за връщане на въззивната жалба на Д.. Следователно, то не може да бъде отменяно от същия съд /арг. чл. 253 ГПК/. Единствената защита на сраната е по пътя на обжалването му пред ВКС, което е и сторил по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.. Мотивиран от горното, съдът