Определение № 3334 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 973/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерство на отбраната, със съдебен адрес - [населено място], чрез пълномощника Маргарита Георгиева, срещу въззивно решение № 1293 от 11.11.2025 г. по в.гр.д. № 2257/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение от 16.05.2024 г. по гр.д. № 13444/2023 г. на Софийския градски съд, и вместо това са отхвърлени предявените от касатора против Г. М. Н.-В. искове по чл. 260, ал. 2 ЗОВСРБ и по чл. 86 ЗЗД за сумите 41 560,50 лв., направени за ответницата разходи за издръжка и обучение по договор за военна служба № 611/10.08.2018 г., впоследствие прекратен, както и 4161,80 лв. – законна лихва. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от Г. М. Н.-В., със съдебен адрес - [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адвокат Е. Ф., с който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество подадената жалба е неоснователна. Прави искане за присъждане на адвокатско възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие № 43 от 10.02.2026 г. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от Министерство на отбраната искове по чл. 260, ал. 2 от ЗОВСРБ и чл. 86 от ЗЗД е неправилно и следва да бъде отменено. От фактическа страна е установил, че страните са били обвързани от правоотношение, възникнало на основание на договор от 10.08.2018 г., сключен при условията на чл. 142, ал. 2 ЗОВСРБ. Посочил е, че преди да бъде приключено обучението на ответницата и преди същата да започне изпълнение на военна служба като професионален кадрови военен на 10.01.2023 г. правоотношение е било прекратено по искане на ответницата съгласно подаден от нея рапорт. Във връзка с въведените от ответницата твърдения за основанието за искането ѝ за напускане, съдът е приел, че от събрания пред двете инстанции доказателствен материал, включително и две експертизи и свидетелски показания, се налага извод, че през времетраенето на процесното правоотношение ответницата е била в здравословно /физическо и психическо/ състояние, което не е позволявало същата да изпълнява адекватно /точно и надлежно/ задълженията си по учредената договорна връзка. Посочил е, че обратният извод, съдържащ се в представеното от ищеца становище на ВМА, изготвено във връзка с подадения от ответницата рапорт, се опровергава от събраните в хода на производството доказателства, включително и от заключението по комплексната експертиза, приета пред втората инстанция, и обясненията на изготвилите я вещи лица, дадени в съдебно заседание. Съдът е възприел като пряко свидетелство за наличието на обективна невъзможност за изпълнението на поетите задължения и обстоятелството, че ответницата е отсъствала многократно /и за дълги периоди/ от обучение, поради влошеното ѝ здравословно състояние. Направен е извод, че именно здравословното състояние на ищцата, довело до фактическата/физическа/ обективна невъзможност същата да изпълнява сключения договор, е основанието, поради което същият е прекратен. Въз основата на това съдът е приел, че имуществената отговорност на ответницата не следва да бъде ангажирана, като се е аргументирал и с действащите към релевантния момент на прекратяването редакции на чл. 145, ал. 3 вр. чл. 260, ал. 2 и ал. 3 ЗОВСРБ, съответно сега действащите чл. 260а, ал. 1 вр. ал. 6, препращаща към хипотезата по чл. 162, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ. Допълнил е, че сегашното здравословно състояние на ответницата е неотносимо за релевантния за спора период, когато е съществувала договорната връзка. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Такъв порок в настоящия случай не е налице. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Аргументацията на соченото основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, съдържаща се в изложението, изразява вижданията на страната по приложението на материалния закон, както и преценката на събрания по делото доказателствен материал и направените в тази връзка правни изводи. Видно от мотивите на въззивното решение, същите са съответни на спора, отразяват изложените от страните твърдения, възражения и оплаквания, както и преценката на съда на доказателствения материал и съответно основаните на това фактически и правни изводи на съда. Несъгласието на страната с тези изводи не обосновава автоматично допускане на касационното обжалване. Във връзка с оплакванията по отношение на предмета на спора, следва да се посочи, че същият е определен още с доклада по чл. 146 ГПК пред първата инстанция, по който страната е имала възможност да вземе становище, като повдигането на този въпрос касае евентуалното наличието на съществено процесуално нарушение, което обаче не е предмет на настоящото производство. На този етап от производството пред ВКС тези оплаквания са по-скоро относими към основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост, като след служебна проверка, настоящият състав не установи такава да е налице. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2250 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.