Определение № 2236 от 09.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1201/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Пирин Ораново“ ЕООД (н.) - [населено място], представлявано от синдика Т. И., срещу определение № 221 от 30.01.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 205/2024 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено определение № 261851 от 13.10.2023 г. по т. д. № 2387/2020 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното определение е оставена без уважение молба с вх. № 283473/10.08.2023 г. на „Пирин Ораново“ ЕООД (н.) за изменение на постановеното по т. д. № 2387/2020 г. решение № 260291 от 21.07.2023 в частта за разноските. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради необоснованост и нарушения на закона. По съображения в жалбата се иска отмяна на определението и уважаване на молбата по чл.248 ГПК с възлагане на направените в хода на първоинстанционното производство разноски върху насрещната страна по спора. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба Фонд за гарантиране на влоговете в банките - чрез пълномощник адв. Д. Л., който изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол поради отсъствие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а по същество - за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение № 260291 от 21.07.2023 г. по т. д. № 2387/2020 г. състав на Софийски градски съд е отхвърлил предявения от „Пирин Ораново“ ЕООД (н.) осъдителен иск против Фонд за гарантиране на влоговете в банките с правна квалификация чл.23, ал.1 вр. чл.4, ал. ЗГВБ от 1998 г. (отм.) за заплащане на сумата 196 000 лв. - неплатена гарантирана сума от влог на дружеството - ищец в „КТБ“ АД (н.), като погасен чрез плащане в хода на процеса в резултат на вдигнати запори, както и искането за заплащане на законна лихва върху сумата 196 000 лв. от датата на завеждане на иска - 03.12.2020 г., до окончателното плащане. При постановяване на решението съдът е преценил, че с оглед фактите по делото отговорността за разноски не следва да се възлага върху ответника, който с поведението си не е дал повод за завеждане на делото по смисъла на чл.78, ал.2 ГПК, тъй като не е платил дължимата на ищеца сума поради съблюдаване на императивното правило на чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.). В съответствие с така извършената преценка съдът е осъдил ищеца да заплати на ответника разноски по делото в размер на 6 250 лв. (адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото). В срока по чл.248, ал.1 ГПК дружеството - ищец е депозирало молба с искане за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК чрез присъждане в негова полза на направените в хода на процеса разноски в размер на 5 800 лв. Искането е аргументирано със съображения, че при разпределяне на отговорността за разноски е следвало да бъде зачетена разпоредбата на чл.638, ал.4 ТЗ, съгласно която всички наложени в изпълнителното производство запори, в т. ч. и по сметките в „КТБ“ АД (н.), са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността на „Пирин Ораново“ ЕООД (н.), поради което наличието на запори не е съставлявало пречка за изплащане на гарантираното вземане по чл.9, ал.1 ЗГВБ; че разпоредбата на чл.638, ал.4 ТЗ е специална по отношение на разпоредбата на чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.), съответно чл.12, ал.5 ЗГВБ (в сила от 14.08.2015 г.); че дори ответникът да не е имал право да изплаща сумите по запорираните банкови сметки на дружеството, предвид разпоредбата на чл.6, ал.6 ЗГВБ, те са длъжни да ги изплатят на синдика (с оглед правомощията му по чл.658 ТЗ). Първоинстанционният съд се е произнесъл с определение, с което е оставил молбата без уважение, след като е приел, че няма основание за изменение на решението в частта за разноските. Изложил е съображения, че по силата на чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.) Фондът за гарантиране на влоговете в банките не е разполагал с правомощия да изплаща гарантираните суми на ищеца до вдигане на наложени запори, нито да преценява основателността на наложените обезпечения, което е аргумент за извода, че с отказа си да плати сумата не е дал повод за завеждане на делото. За неоснователни са прецени доводите в молбата за приложимост на разпоредбата на чл.638, ал.4 ТЗ. Сезиран с частна жалба от „Пирин Ораново“ ЕООД (н.), Апелативен съд - София е постановил обжалваното с частната касационна жалба определение, с което е потвърдил определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК. За да се произнесе в посочения смисъл, въззивният съд е изходил от разбирането, че целта на разпоредбата на чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.), съответно чл.12, ал.5 ЗГВБ, е временно да отложи плащането на гарантираната сума до разрешаване на въпроса кое лице има право да я получи - вложителят или лицето, в чиято полза са учредени тежестта или обезпечението. Плащането на гаранцията от Фонда за гарантиране на влоговете в банките следва да бъде извършено на вложителя след вдигане на тежестта или на обезпечението, а на друго лице - само въз основа на влязъл в сила съдебен акт, признаващ обезпеченото вземане на това лице. Като е съобразил безспорния между страните факт, че към датата на предявяване на иска всички сметки на „Пирин Ораново“ ЕООД (н.) в „КТБ“ АД (н.) са били обект на запори, наложени по изпълнителни дела на кредитори и по реда на ДОПК, и че само по причина на тях Фондът не е изплатил на дружеството гарантираната сума от влог в „КТБ“ АД (н.) до размер на сумата 196 000 лв., въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че с отказа за плащане ответникът не е дал повод за завеждане на делото и няма основание в негова тежест да се възлага отговорността за разноски. Въззивният съд не е възприел доводите на частния жалбоподател за приложимост на разпоредбата на чл.638, ал.4 ТЗ с мотив, че чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.) е специален по отношение на нея, като наред с това е акцентирал и върху наличието на наложен към датата на предявяване на иска запор върху банковите сметки на „Пирин Ораново“ ЕООД (н.) в „КТБ“ АД (н.), който е извън обхвата на действие на разпоредбата на чл.638, ал.4 ТЗ по аргумент от чл.193 ДОПК. След отчитане на обстоятелствата, че вдигането на останалите запори е било оспорено от трети лица и че след отпадане на пречките по чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.) Фондът е изплатил на ищеца гарантираната сума от 196 000 лв., въззивният съд се е произнесъл, че разноските за водене на осъдителния иск следва да се понесат от ищеца, а не от Фонда - така, както е постановил първоинстанционният съд в решението си по спора и в определението по чл.248 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно определение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е обосновал основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в примерно изброени определения по чл.274, ал.3 ГПК, относно разпределението на отговорността за разноски в хипотезите на отхвърляне на иска, оттегляне или отказ от иск поради настъпили след подаване на исковата молба обстоятелства, вкл. извършено от ответника плащане, по следния процесуалноправен въпрос: „В хипотеза, при която отхвърлянето на ищцовата претенция е резултат от съобразяването на настъпили в хода на производството нови факти, които не са обхванати от противопоставените от ответната страна защитни средства, а именно - извършено в хода на процеса плащане от ответника, следва ли отговорността за разноски да се възложи на ответника, който с поведението си е дал повод за завеждане на иска“. Поставеният въпрос не съответства на мотивите към обжалваното определение, в които въззивният съд е приел, че ответникът не следва да отговаря за разноски, тъй като с поведението си, съобразено с императивната разпоредба на чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.), не е дал повод за завеждане на делото, респ. за предявяване на осъдителния иск за изплащане на гарантираната сума от 196 000 лв. по влог на ищеца в „КТБ“ АД (н.). Възлагането на разноските върху ищеца, чийто иск е отхвърлен като погасен чрез плащане в хода на процеса, е обусловено от извода, че ответникът не следва да отговаря за разноски, тъй като е платил търсената с иска сума едва в хода на процеса по причина, независеща от волята/поведението му, а наложена от съществуващата законодателна уредба на неговите правомощия. Произнасянето на въззивния съд не противоречи на посочената в изложението практика на ВКС, в която възлагането на разноските върху ответника в хипотези на оттеглен иск, отказ от иск или отхвърляне на иска поради извършено в хода на делото плащане е резултат от преценката на съда, че завеждането на делото е по причина на неоснователно предизвикан от ответника правен спор (определение № 215/10.12.2019 г. по ч. гр. д. № 2636/2019 г. на ІІ г. о.). Предвид изложеното, въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено по отношение на следните въпроси, които според жалбоподателя са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото поради липса на задължителна съдебна практика за съотношението между нормите на чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.) и чл.638, ал.4 ТЗ: „Нормата на чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.) специална ли е по отношение на нормата на чл.638, ал.4 ТЗ или е обратното; Нормата на чл.638, ал.4 ТЗ изключва ли приложението на нормата на чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.) в хипотезата, при която върху банковите сметки на вложителя с гарантирано вземане по ЗГВБ в банка в производство по несъстоятелност са наложени запори от съдебен и публичен изпълнител, но самият вложител е дружество, спрямо което също е открито производство по несъстоятелност“. Първият въпрос не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне, тъй като е от значение за законосъобразността на извода на въззивния съд, че разпоредбите на чл.638, ал.4 ТЗ и чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.) се съотнасят като обща към специална. Не е налице и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.3, т.1 ГПК - въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Разпоредбите на чл.638, ал.4 ТЗ и чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.) са ясни, като всяка от тях урежда различен кръг обществени отношения. В чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.) са уредени правила за изплащане на гарантирани суми по влогове под режима на ЗГВБ, от които произтича забрана за Фонда за гарантиране на влоговете в банките да изплаща суми по влогове, върху които има наложени тежести или които служат за обезпечение, до вдигане на тежестта или обезпечението. Изплащането на сумите може да бъде извършено, едва след като се разреши спора кое лице има право да ги получи - вложителят или третото лице, в чиято полза е учредено обезпечението/е наложена тежестта и с влязъл в сила съдебен акт е признато за носител на обезпеченото вземане. Разпоредбата на чл.638, ал.4 ТЗ (в приложимата редакция от ДВ бр.38/2006 г.) урежда непротивопоставимост на кредиторите на несъстоятелността на наложени запори и възбрани в изпълнителни производства, образувани преди откриване на производството по несъстоятелност на длъжника и подлежащи на спиране по силата на чл.638, ал.1 ТЗ. При наличие на предпоставките, предвидени в чл.6, ал.6 ЗГВБ (отм.), Фондът за гарантиране на влоговете в банките няма правомощия да изплаща гарантирани суми под режима на ЗГВБ до отпадане на законовите пречки за това, независимо, дали наложените запори попадат в приложното поле на чл.638, ал.4 ТЗ. Съдържащата се в двете разпоредби правна уредба не налага изясняването й по тълкувателен път, което изключва необходимостта от допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Вторият въпрос не е обсъждан от въззивния съд и постановеният с обжалваното определение правен резултат не е обусловен от неговото разрешаване, поради което не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. гр. д. № 205/2024 г. на Апелативен съд - София. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,