Определение № 954 от 04.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 183/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Д. А. от [населено място], чрез адв. Цв. Ч. против решение № 1636/31.10.2011 год., постановено по в. гр.д. №1549/2011 год. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 08.02.2011 год., постановено по гр.д. №8236/2009 год. на Софийски градски съд, І-1-ви състав, с което на осн. чл. 45 ЗЗД Б. В. А. е осъден да заплати на Л. И. И. сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от публикации в книгата „Просто Л.”, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 28.02.2006 год. до окончателното и изплащане и разноски в размер на 1280 лв. В касационната жалба, се правят оплаквания за недопустимост, евентуално за неправилност на въззивното решение като постановено в противоречие с процесуалните правила, необоснованост и нарушение на материалния закон /касационни основания за отмяна по чл. 281,т.3 ГПК/. Касаторът моли касационната жалба да бъде уважена, ведно със законовите последици от това. Представя изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК. Ответницата по касация Л. И. И. от [населено място] чрез адв. Н. Х. и В. Т. оспорва наличието на законовите предпоставки за допустимост на касационното обжалване, както и основателността на жалбата по същество, в писмен отговор по делото. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Независимо от процесуалната допустимост на жалбата, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, доколкото решението не е недопустимо и не са удовлетворени допълнителните изисквания на закона / чл. 280 ГПК/ във връзка с въведената факултативност на касационното обжалване. Евентуалната недопустимост, респ. нищожност на въззивното решение са изведени като самостоятелни основания за допустимост на касационното обжалване / извън изрично регламентираните по чл. 280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК/ по тълкувателен път с Тълкувателно решение №1/19.02.2010 / т.1/, като за тях съдът следи служебно, дори и без изрично позоваване от страна на касатора. В случая касаторът навежда твърдение и развива доводи за недопустимост на въззивното решение, доколкото въззивният съд не се е произнесъл по предявените /петнадесет на брой/ обективно съединени искове, а по един иск за неимуществени вреди като по този начин е нарушил диспозитивното начало в процеса. Недопустимост на постановеното решение е налице, при липса на положителна или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за предявяване на иска, в това число когато съдът се е произнесъл по нередовна искова молба или по непредявен иск. В случая с предявената искова молба ищцата е претендирала едно обезщетение за причинените й неимуществени вреди от изнесенените в книгата на ответника факти, които в съвкупност съставляват фактическото основание на предявения иск. Исковата молба е отговаряла на изискванията на чл. 98 и 99 ГПК / отм./, поради което не е имало основание да бъде оставяна от първоинстанционния съд без движение / виж протоколно определение от 22.10.2007 год./ за да се уточни за всяко от твърденията в исковата молба какво обезщетение се претендира.С оглед на това като се е произнесъл по иска така както същият е бил първоначално предявен, съдът не се произнесъл по непредявен иск, нито по нередовна искова молба. С оглед на това постановеното решение не е недопустимо. Досежно останалите правни въпроси формулирани от касатора, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. приема следното: Въпросът „Следва ли преценката за наличие на непозволено увреждане от твърдения и оценки в литературно произведение да се осъществява при отчитане на специфичната ситуация спрямо лицето, което упражнява свобода на словото и имал ли различно отражение към специфичните групи лица – публични личности ?”, не е бил предмет на разглеждане във въззивното решение и с оглед на това не е обусловил решаващите изводи на съда, относно това, че има непозволено увреждане, което е причинило неимуществени вреди, както и тези досежно размера на дължимото обезщетение. Липсата на такова обсъждане кореспондира с липсата на оплаквания и доводи в тази насока във въззивната жалба. Следователно този въпрос няма характеристиката на правен въпрос по см. на чл. 280,ал.1 ГПК / виж в тази връзка и т.1 от ТР №1/19.02.2010 год. по т.д. № 1/2009 год. на О. на ВКС /и само на това основание / без да се обсъжда свързваният с него допълнителен критерий по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК касационното обжалване по него не следва да се допуска. Въпросът „Допустимо ли е ограничаване правото на защита на страната в съдебния процес чрез отказ на съда да събере относими доказателства с допустими доказателствени средства, когато с тях ще бъдат установени защитени от Закона за защита на личните данни обстоятелства и данни? „ също не е обусловил изхода на спора, доколкото съдът е приел, че в случая нарушението се изразява не в това дали изнесените данни са верни или не / което е било предмет на изследване от назначените по делото и неизготвени експертизи/, а факта на несъобразяване с нормативно установения ред и условия за изнасяне на тези данни. Следователно този въпрос няма един от основните белези на правния въпрос по см. на чл. 280,ал.1 ГПК и не е правен въпрос в този смисъл. С оглед на това и досежно него не се налага обсъждането на посоченото допълнително основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК /дали е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото/. Предвид изложеното касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.