Определение № 42 от 01.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 1795/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Симонови“ ООД срещу въззивно решение на Великотърновски апелативен съд, с което е уважен предявеният от „61 Ко“ ООД иск по чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК за установяване на съществуването на претендирано от ищеца авторско право върху дизайн. Ищецът оспорва жалбата. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Предявения иск по чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК ищецът е основал на твърденията, че с договор по чл. 42, ал. 1 ЗАПСП възложил на трето лице изработването на дизайн на търговска марка. Съгласно уговореното в договора след изработването на дизайна ищецът придобил авторските права върху него. Интереса си от търсеното установяване е обосновал с възникналите между страните спорове във връзка със заличаване на регистрирана от ответника търговска марка на основание чл. 26, ал. 3, т. 5, б. „б“ ЗМГО (отм.). За да намери предявения иск за основателен, въззивният съд е приел, че между ищеца и третото лице – изпълнител е бил сключен процесният договор, въз основа на който третото лице изработило уговорения дизайн, отстъпвайки на ищеца авторското право върху него. Основното възражение на ответника – че изработеното не е резултат на творческа дейност и поради това не представлява обект на авторско право – въззивният съд е отхвърлил по съображения, че с исковата молба ищецът е представил договора, заедно с предавателния протокол, фактурата и платежното нареждане към него. Доколкото ответникът не оспорил истинността на тези доказателства, тяхната доказателствена сила не била оборена, с оглед на което е безспорно доказано наличието на дейност от страна на изпълнителя при изготвянето на дизайна. Творческия характер на така извършената дейност съдът е обосновал със съображенията, че независимо от използването на общодостъпен шрифт и съответните букви от латинската азбука, дизайнерът трябва да обмисли, прецени и избере подходящия шрифт, размера на буквите, съотношенията между тях и цветовия фон. В обобщение е формулирал правния извод, че изработеното лого представлява произведение на дизайна, което е резултат на творческа дейност на дизайнера, изразено в обективна форма и се явява закрилян обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 5 ЗАПСП. Поради недоказаност съдът е отхвърлил и възражението на ответника, че е притежавал във вид на компютърен файл процесното лого още преди сключването на договора между ищеца и третото лице. Извода за недоказаност е обосновал с липсата на проверка от страна на вещото лице по техническата експертиза на изходящия пощенски сървър във връзка с използваната като доказателство в тази насока електронна кореспонденция. Първият от формулираните от жалбоподателя въпроси като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: „Представлява ли творческа дейност дейността, изразяваща се в използване на общодостъпен в глобалната мрежа шрифт, обмисляне, преценка и избор на букви от този общо достъпен шрифт, съотношението на буквите и оцветяване, за да може тази дейност да има за свой резултат създаване на закрилян с авторско право графичен дизайн, при условие, че в тази дейност отсъства графично изобразяване и рисуване?“ не отговаря нито на общото, нито на специалното изискване за допускане на касационно обжалване. На първо място, въпросът е некоректно формулиран, съдържайки в себе си и единствения отговор, възможен с оглед въведената предпоставка за липса на графично изобразяване и рисуване. На второ място, въпросът не е от правно естество. Дали изработването на дадено изображение представлява творческа или техническа дейност е въпрос на факт, чийто отговор зависи от събраните доказателства и техния анализ с оглед обстоятелствата по всеки отделен случай. На трето място, извън общото твърдение за липса на практика на ВКС по този въпрос липсва каквато и да било аргументация съобразно изискванията на т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. Основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Същите съображения се отнасят и до формулирания втори въпрос, частично съвпадащ с първия, а именно: “Какви са критериите за разграничаване на техническата дейност от творческата дейност, и в частност следва ли за критерии за наличие на творческа дейност да бъдат приемани средствата за творческо изразяване, уникалния индивидуален подход на автора, отличителността и единствеността на крайната форма на изразяване, в резултат на която възниква обект на авторско право?“. Въпросът също е от фактическо, а не от правно естество, и също не са изложени конкретни доводи за обосноваване необходимостта от създаване на практика на ВКС съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009. Третият въпрос, въведен като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: “Когато с доклада по делото определени факти са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване, следва ли въззивният съд, преди да ги приеме за спорни и да се произнесе по тях по съществото на спора, да уведоми за това страните и да даде необходимите за това указания?“ не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Значението на въпроса е обосновано с твърдението, че въззивният съд не е дал указания на страните, че счита за спорни и съответно подлежащи на доказване обстоятелствата относно авторството и техническото изпълнение на логото, като е отхвърлил възраженията на ответника, че третото лице не е автор, а технически изпълнител, независимо от извършеното от първоинстанционният съд отделяне на спорното от безспорното, в частност приетото за безспорно, че ЕТ „РИГ-Р. Г.“ не е автор на процесното лого (съобразно подробно развитата в касационната жалба аргументация). Въпросът не съответства на данните по делото, доколкото нито ищецът е признал липса на авторство (при положение, че това обстоятелство е съществено за основателността на предявения от него иск), нито първоинстанционният съд е обявил това за безспорно. В действителност става въпрос за неяснота, възникнала в резултат на използваните от ищеца и от първоинстанционния съд изрази. В допълнителната искова молба ищецът изрично е заявил, че “...безспорно се доказва, че именно Румяна Георгиева (sic) е лицето, което по силата на договор за авторскоправна поръчка е изработила лого, авторските права върху което на основание чл. 42, ал. 1, предложение второ от ЗАПСП преминават в патримониума на доверителите ми. В този контекст ЕТ „РИГ – РУМЯНА ГЕОРГИЕВА (sic) е само технически изпълнител на поръчаното лого, а не негов автор...“. С уточняващата молба от 08.07.2019 г. ищецът е заявил, че “Техническият изпълнител на логото по Договор за изработване на лого дизайн от 31.10.2014 г. е лицето Румяна С. Григорова, в качеството й на ЕТ „РИГ – Р. Г.“, в резултат на чиято творческа дейност в хипотезата на чл. 42, ал. 1, предложение второ от ЗАПСП е създадено процесното лого...“. Именно с оглед на тези изявления е и приетото от първоинстанционния съд в проекто-доклада, обявен за окончателен в първото съдебно заседание, че е безспорно и не се нуждае от доказване обстоятелството, че “...ЕТ „РИГ Румяна Георгиева“ /Григорова/ не е автор, а само технически изпълнител...“, при изрично дадените на ищеца указания, че носи тежестта да докаже, че логото е възникнало в резултат на творческа дейност на лицето Р. Г.. С други думи, безспорността в случая се ограничава до техническото създаване на компютърния файл, съдържащ процесния дизайн, от страна на същото физическо лице, но в качеството му на едноличен търговец, не и до въпроса дали, разглеждан като изображение независимо от използваните технически средства, този дизайн е резултат на творческа дейност на третото лице. Четвъртият въпрос: “Какъв е обемът на провеждане на пълно и главно доказване за автентичността на разменена електронна кореспонденция и частност, за да се приеме, че такава автентичност е установена, задължително ли е вещото лице да е извършило и проверка на изходящия сървър на електронната поща, от която се връща отговор на първоначално изпратеното писмо или е достатъчно заключението на същото вещо лице за наличието на разменена кореспонденция и за липса на каквато и да било манипулация в изходящия сървър на изпращача на първоначалното писмо?“, въведен като основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. И за този въпрос се отнасят изцяло изложените по-горе съображения, доколкото същият е от фактическо, а не от правно естество (при положение, че въпросът дали даден факт е доказан пълно и главно в съответното производство винаги е в зависимост от събраните доказателства, техния анализ и тежестта на доказване според обстоятелствата на съответния случай), и доколкото извън твърдението за липса на практика на ВКС не е обоснована съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 необходимостта от създаване на такава практика. Петият въпрос “Възникват ли в полза на възложителя неимуществени авторски права в хипотезата на договора по чл. 42, ал. 1 ЗАПСП“ може да бъде приет за релевантен с оглед изложените от въззивния съд мотиви, но не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че с оглед уговореното в договора отчуждимите авторски права върху дизайна принадлежат на ищеца в хипотезата на художествена поръчка по смисъла на чл. 42, ал. 1, пр. 2 ЗАПСП. Този правен извод на въззивния съд не противоречи на установената практика на ВКС, вкл. цитираната от жалбоподателя. Шестият въпрос “Представлява ли разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗАПСП оборима презумпция и прилага ли се тя в хипотезата на договора по чл. 42, ал. 1, предл. 2 ЗАПСП?“ не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въпросът, предмет на уредба в чл. 42, ал. 2 ЗАПСП – относно обема на правото на възложителя да използва създаденото въз основа на договора произведение – е напълно неотносим към настоящия спор, който има за предмет съществуването и принадлежността на авторското право върху спорния дизайн, а не неговото използване. Касационно обжалване обаче следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по последния формулиран от жалбоподателя въпрос: “Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет, след като прецени всички доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, като ги подложи на самостоятелна преценка и формира собствени правни и фактически доводи?“. Въпросът отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото изведеният от въззивния съд фактически извод за творчески характер на дейността по изработване на процесния дизайн е обусловил решаващия правен извод наличие на закрилян обект на авторското право, оттук и за съществуване на правото, предмет на предявения иск. Налице е и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед установената последователна практика на ВКС в смисъл, че въззивният съд е длъжен да обсъди всички релевантни с оглед предмета на делото доводи и възражения на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните допустими и относими доказателства при съобразяване с разпределението на доказателствената тежест и допустимите доказателствени средства, поради което касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на горепосочения решаващ извод на въззивния съд с така установената практика. С тези мотиви съдът