Определение № 996 от 05.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 313/2010 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 549 от 15.10.2009 г. по в. гр. д. № 433/2009 г. Плевенският окръжен съд отменил частично решение № 531 от 17.02.2009 г. по гр. д. № 798/2003 г. на Плевенския районен съд и решил делото по същество в тази част, като допуснал да се извърши съдебна делба между А. И. В., И. Х. В., В. Х. А. и Г. Х. В. - наследници на първоначалния ищец Х. В. В., и ответника “С. марк” ООД гр. С., на два магазина за нехранителни стоки, построени в партерния етаж на масивна шестетажна жилищна сграда, находяща се в гр. П., пл. № 3376 стр. кв. 346, при посочени квоти. Първоинстанционното решение е оставено в сила в частта, с която е отхвърлен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за замяна на недвижими имоти от 29.01.1999 г., сключен между Областния управител на административна област с център Л., и “С. марк” ООД гр. С., и в частта, с която искът за делба е отхвърлен срещу държавата и Общината гр. Плевен. Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК са подадени две касационни жалби. Ищците обжалват решението за отхвърляне на иска за нищожност на договора за замяна от 1999 г., като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът е подал касационна жалба срещу въззивното решение, с което е допусната делба на общата вещ, като поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: Ищците са предявили инцидентен установителен иск по реда на чл. 118 ГПК /отм./ за обявяване нищожност на договор от 29.01.1999 г. за замяна на държавни имоти с имот, собственост на “С. марк” ООД, за частично нищожен до размера на притежаваната от тях част - 164.25 ид. ч., в делбените имоти, с обща площ 450 кв. м. Разпоредбата на чл. 47 ЗДС установява избора на реда за даване на разрешение за продажба или замяна с недвижими имоти - частна държавна собственост, съобразно с размера на тяхната балансова стойност. Съгласно редакцията на нормата към релевантния за спора момент /ДВ, бр. 55 от 1997 г./ продажбата или замяната на недвижим имот-частна държавна собственост, чиято балансова стойност надхвърля 70 млн. стари лева /70 хил. нови лева/, се извършва с решение на М. съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Въз основа на решението на М. съвет министърът издава заповед и сключва договор за продажба, съответно за замяна. Въззивният съд приел, че по делото не са ангажирани доказателства балансовата стойност на двата заменени магазина да е по-висока от 70 000 000 стари лева. Според оценката на вещи лица, извършена в изпълнение на заповед на областния управител, стойността на държавните имоти е 49 500 000 стари лева. Ако това е балансовата им стойност, то чл. 47 ЗДС не намира приложение и не е необходимо разрешение на М. съвет, каквото в случая и липсва. Приложим е чл. 45 ЗДС, според който замяната се извършва от областния управител. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ищците посочват, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са следните въпроси във връзка с приложението на чл. 45 и чл. 47 ЗДС: дали в преписката по замяна е задължително да има данни за балансовата стойност на заменяемите имоти, и може ли с обща оценка на два заменяеми обекта - частна държавна собственост, да се извърши замяна само с един обект, собственост на физическо или юридическо лице. Така формулирани, въпросите не обосновават основание за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото не е обоснована необходимостта от тълкуване на посочените разпоредби с оглед точното прилагане на закона или развитието на правото, а се иска установяване на факти, което е извън предмета на касационното производство. Ако касаторите са считали делото за непопълнено с необходимите доказателства, са разполагали с такава процесуална възможност. Наред с това решаването на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД не е от значение на изхода на предявения иск за делба. Въззивният съд приел, че актът, от който Х. В. черпи права на съсобственик, е решение № 720 от 23.07.1998 г. за обезщетяване в съсобственост по реда на чл. 6 вр. чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ. Извършената замяна не е нищожна, но не може да се противопостави на действителния собственик, доколкото държавата е прехвърлила повече права, отколкото притежава, като се е разпоредила в полза на дружеството и с частта на В.. На основание положителното решение за обезщетяване и проведената процедура за определяне на конкретните квоти, ищците са се легитимирали за собственици на 164.25/450 кв. м. ид. ч., върху които търговското дружество не е придобило право на собственост. Така, с уважаването на иска за делба по чл. 34 ЗС е удовлетворена претенцията за съсобственост в общия имот между касаторите-ищци и ответното дружество, при претендираните от ищците квоти. Допускането на делба прави безпредметно разглеждането на установителния иск за нищожност на договора за замяна и в този смисъл не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът-ответник по иска сочи, че в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, изразена в ТР № 6/2006 г. на ОСГК и в конкретни решения на състави на ВКС, въззивният съд отказал да извърши преценка относно първата предпоставка за обезщетяване по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ, а именно: дали сградата, в партерния етаж на която се намира спорният имот, е изградена върху одържавения имот на П. Д. - наследодателка на първоначалния ищец Х. Вл. В., и на свързания с него въпрос дали има пълна идентичност между отчуждения имот и имотите, в които В. е обезщетен в съсобственост по реда на ЗОСОИ. Допустимостта на косвения съдебен контрол върху административни актове с вещноправни последици е безспорно призната в съдебната практика, включително и в тази, на която касаторът се позовава. Въззивният съд, след анализ на заключенията на единичната и тричленната технически експертизи, приел наличие на идентичност между отчуждения имот и този, предмет на обезщетението. Впоследствие обсъдил довода на ответника за липса на пълна идентичност във връзка с данните, че новопостроената сграда се намира в имот пл. № 3376, а имотът на наследодателката на ищците е с пл. № 2941 /сега пл. № 2944/, като не може да бъде индивидуализиран относно точното му разположение. Посочил, че този въпрос, както и преценката налице ли са предпоставките на чл. 2 ЗОСОИ, не могат да се обсъждат от гражданския съд - единствено компетентният административен орган, посочен в ЗОСОИ, може да извършва преценка на предпоставките, вида и размера на обезщетението, като съдът в производството по иска за делба не може да извършва ревизия на дейността на областния управител. Поставеният въпрос е съществен, но с оглед данните по делото не е от значение за изхода на конкретния спор. Актът, от който ищците черпят права, не накърнява правната сфера на търговското дружество. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ обезщетението в съсобственост може да има за предмет обектите, изградени върху отчуждените земите, или върху терените, към които тези земи са присъединени. В разглеждания случай е установено, че не само отчужденият от П. Д. имот, но и съседните му имоти са отредени за жилищно строителство и магазини, като мероприятието е реализирано, и затова без правно значение е обстоятелството в кой от присъединените имоти се намира сградата, в която са признати права на съсобственост по реда на чл. 6 ЗОСОИ. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.