Решение № 3802 от 06.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7311/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Кмета на община Харманли против решение № 5451/28.05.2025 г., постановено по адм. д. № 528/2024 г. по описа на Административен съд – Хасково, с което е отменен изричен отказ на Кмета на община Харманли, обективиран в писмо изх. № ОХ-05-1270(1)/28.05.2024 г., и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне по заявление вх. № ОХ-05-1270/16.05.2024 г., подадено от П. Г. С., при съобразяване на дадените задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. С касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон – касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Навеждат се доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил надлежно въпроса за представителната власт на процесуалния представител на жалбоподателя в първоинстанционното производство, тъй като представеното пълномощно било за оспорване на мълчалив отказ на община Харманли, а не на изричен отказ на кмета на общината, като се поддържа, че Община Харманли и Кметът на община Харманли са различни правни субекти. Поддържа се и оплакване, че подаденото от пълномощника уточнение не е било изпратено на насрещната страна, с което е накърнено правото на защита на ответника. По съществото на спора се твърди, че административният орган е приложил правилно разпоредбата на чл. 99б от ЗГР в приложимата й редакция към датата на подаване на заявлението, тъй като комисията е установила, че при извършване на адресните регистрации не са били допуснати нарушения на чл. 92 и чл. 99а от ЗГР, поради което не е възникнало задължение за издаване на заповед за заличаването им, а първоинстанционният съд неправилно е основал извода си на последващо изменение във фактическото положение и на оттегляне съгласието на собственика. Иска се отмяна на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба – П. Г. С., чрез процесуален представител, оспорва жалбата като неоснователна и моли решението да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратурата дава заключение за неоснователност на касационната жалба. С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за установено, че П. Г. С. е собственик на жилище в гр. Харманли, [жк], [адрес], на който адрес освен него са били регистрирани още седем лица с чуждестранен произход, на които е бил предоставен хуманитарен статут, като за извършване на регистрациите са били подадени съответните заявления, придружени с декларации от собственика за съгласие и документ за собственост. Прието е за установено още, че на 16.05.2024 г. С. е подал до кмета на общината заявление, с което е поискал всички други регистрирани лица, които не живеят в имота, да бъдат заличени по постоянен и настоящ адрес. Във връзка със заявлението е издадена заповед за назначаване на комисия по чл. 99б от ЗГР, извършена е проверка и е съставен протокол от 27.05.2024 г., в който е прието, че към момента на извършване на адресните регистрации не са били допуснати нарушения на чл. 92 и чл. 99а от ЗГР, но същевременно е отразено, че част от адресно регистрираните лица не живеят повече от 30 дни на заявения от тях настоящ адрес и не е било установено заявление за промяна на настоящ адрес. Въз основа на този протокол кметът на общината е уведомил заявителя с писмо изх. № ОХ-05-1270(1)/28.05.2024 г., че комисията не е установила адресни регистрации, извършени в нарушение на чл. 92 или чл. 99а от ЗГР, поради което на практика е отказал исканото заличаване. Първоинстанционният съд е приел жалбата за допустима, като е изложил мотиви, че предмет на оспорване е изричният отказ, материализиран в посоченото писмо, което има белезите на индивидуален административен акт и подлежи на съдебен контрол. По съществото на спора съдът е приел, че отказът е издаден от компетентен орган и във формално изискуемата писмена форма, но е незаконосъобразен поради нарушение на административнопроизводствените правила и на материалния закон. Изложил е съображения, че при подаден сигнал от собственика по реда на чл. 99б от ЗГР кметът не следва да проверява единствено дали към минал момент, при първоначалното извършване на регистрациите, са били налице законовите предпоставки, а и дали към момента на произнасянето е налице изискуемата от закона правна и фактическа връзка на регистрираните лица с адреса. Приел е, че от доказателствата по преписката безспорно се установява, че адресно регистрираните лица вече не живеят в имота, а собственикът изрично е заявил несъгласие те да продължават да ползват адреса му, поради което поддържането на регистрациите не съответства на целта на закона да се поддържа регистърът на населението в актуално състояние, отразяващо действителното фактическо положение. С тези мотиви съдът е отменил отказа и е върнал преписката за ново произнасяне. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са касационните доводи за недопустимост на първоинстанционното производство поради неясен предмет на оспорване и липса на надлежна представителна власт. От данните по делото се установява, че съдебната защита е потърсена срещу отказа на административния орган да уважи искането за заличаване на адресни регистрации по конкретно заявление на жалбоподателя. Независимо от първоначалното означаване в жалбата, при извършеното в хода на производството уточнение предметът на спора е бил ясно индивидуализиран чрез посочване на писмо изх. № ОХ-05-1270(1)/28.05.2024 г. като акт, обективиращ изричен отказ на кмета /стр.219 от делото пред АС Хасково/. С това уточнение не е въведен нов спорен предмет, а е конкретизирана правната природа на вече оспореното произнасяне по подаденото заявление. Следователно първоинстанционният съд правилно е приел, че е сезиран с жалба срещу годен за съдебно обжалване административен акт. Не може да бъде споделено и възражението, че процесуалният представител е действал извън обема на учредената му представителна власт. Предоставеното пълномощно обхваща процесуално представителство във връзка със съдебното оспорване на отказа на администрацията по заявлението за дерегистрация, а извършеното уточнение касае именно този отказ и не представлява разпореждане с предмета на спора извън рамките на възложената защита. Обстоятелството, че в пълномощното първоначално е използван изразът „мълчалив отказ“, не променя извода, че упълномощаването е направено за водене на съдебно производство по повод отказа да бъде уважено искането на С., още повече че в хода на делото нередовността, ако такава се приеме, е била отстранена. Неоснователно е и оплакването, че неизпращането на уточняващата молба на насрещната страна съставлява съществено процесуално нарушение. За да е налице основание за отмяна поради накърнено право на защита, нарушението следва да е довело до невъзможност страната да участва пълноценно в процеса и да организира защитата си. В случая ответникът е участвал чрез процесуален представител, оспорил е жалбата, навел е възражения както по допустимостта, така и по съществото на спора, включително е възразил срещу представителната власт на насрещния пълномощник, поради което не може да се приеме, че е бил лишен от възможност да се защити. По съществото на спора касационната жалба също е неоснователна. Съгласно приложимата към релевантния момент редакция на чл. 99б, ал. 1 – 3 от ЗГР при подаден сигнал кметът назначава комисия, която извършва проверка за спазване изискванията на чл. 92, чл. 99, ал. 1 и ал. 4 и чл. 99а от закона, а въз основа на протокола кметът издава заповед за заличаване на адресни регистрации, за които е установено, че са извършени в нарушение на чл. 92 или на чл. 99а. Касаторът поддържа, че тази разпоредба допуска единствено проверка дали към момента на първоначалното заявяване са били представени изискуемите документи и дали е било налице съгласие на собственика, като последващото отпадане на фактическата връзка с адреса и промяната във волята на собственика били ирелевантни. Подобно разбиране не съответства на смисъла и целта на института на адресната регистрация. Съгласно чл. 89, чл. 90 и чл. 91 от ЗГР адресната регистрация представлява отразяване в регистъра на населението на постоянния и настоящия адрес на лицето. Следователно законът цели регистърът да съдържа достоверни и актуални данни за връзката на лицето с определен адрес, а не да закрепва формално и безсрочно една вече отпаднала регистрация. Настоящият адрес по чл. 94, ал. 1 от ЗГР е адресът, на който лицето живее, а постоянният адрес по чл. 93, ал. 5 от закона е адресът за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление. И двата института предполагат действителна връзка на лицето с конкретния адрес. Когато в рамките на проверката по чл. 99б от ЗГР органът установи, че адресно регистрираните лица фактически не живеят на адреса и че собственикът на имота изрично възразява адресът му да продължава да бъде ползван от тях, не може да се приеме, че поддържането на регистрацията съответства на закона само защото при първоначалното й извършване е било дадено съгласие и формално са били налице изискуемите документи. Правилно първоинстанционният съд е отчел, че самата комисия е констатирала в протокола си, че посочените лица не живеят повече от 30 дни на заявения настоящ адрес. Тоест административният орган е разполагал с данни за несъответствие между вписването в регистъра и действителното фактическо положение. При това положение отказът да се предприеме корекция на тази несъответна регистрация единствено с мотива, че към датата на първоначалното заявяване не са били налице нарушения, противоречи на целта на закона и на принципа за поддържане на достоверност на регистрите. В случая е от значение и изрично заявеното от собственика несъгласие трети лица, които не живеят в имота, да продължават да бъдат регистрирани на неговия адрес. Съгласието на собственика по чл. 92, ал. 3 от ЗГР е законова предпоставка за адресна регистрация на лице, което не е собственик на имота, поради което последващото изрично оттегляне на това съгласие, в съчетание с липсата на фактическо обитаване, не може да бъде игнорирано от органа. Неоснователно е оплакването, че с решението си съдът задължава администрацията да наруши закона. Напротив, съдът е отменил отказа и е върнал преписката за ново произнасяне именно защото административният орган следва да приложи правилно закона, като извърши пълна преценка на относимите факти и съобрази както действителното положение към момента на произнасянето, така и целта на правната уредба. Правилен е и изводът на първоинстанционния съд, че естеството на спора не позволява решаването му по същество от съда, а налага връщане на преписката на кмета за ново произнасяне след събиране на необходимите доказателства и при спазване на дадените задължителни указания. Настоящият състав не споделя единствено като самостоятелно основание извода на първоинстанционния съд за съществено процесуално нарушение, свързано със състава на комисията, доколкото този въпрос не е решаващ за крайния изход на спора. Това обаче не се отразява на правилността на крайния съдебен резултат, тъй като основният порок на оспорения отказ се състои в неправилното приложение на материалния закон. Касационната инстанция проверява правилността на съдебното решение като краен резултат, а не отделни негови мотиви, поради което при наличие на правилен диспозитив решението следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. На ответника по касационната жалба се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1000 /хиляда/ лева или 511,29 евро. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение