Определение № 50310 от 08.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2321/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. С решение № 43/25.02.2022 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 628/2021 година изцяло е потвърдено първоинстанционното решение № 260 010/28.01.2021 година на Районен съд Каварна, постановено по гр. д. № 456/2019 година. С последното по иск, с правно основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, предявен от К. В. Ж. срещу Димитър Димитров Х. и Димитър Х. Б. е признат за нищожен сключеният между С. М. М. от една страна и К. В. Х. (сега К. В. Ж.) от друга страна договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 108, том І, рег. № 404, дело № 080/2019 година на С. А.-нотариус с район на действие района на Районен съд Каварна, вписана под № 091 н регистъра на Нотариалната камара, като прикриващ действителен и приложим между страните, съгласно чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, договор за дарение на недвижимия имот. Със същото решение е отхвърлен предявеният от К. В. Ж. срещу Димитър Х. Б. иск, за признаване за установено, че той не е собственик на недвижим имот представляващ 26 999.00 м 2 в идеални части от ПИ-нива с площ от 107 999.00 м 2 по документ за собственост, а по скица – 108 002.00 м 2, земеделска земя, трета категория с идентификатор 35064.12.5 по КК на [населено място], придобити от него въз основа на договори за дарение и продажба, обективирани в нотариален акт № 108, том І, рег. № 404, дело № 080/2019 година и нотариален акт № 109, том І, рег. № 405, дело № 081/2019 година, двата на С. А.-нотариус с район на действие района на Районен съд Каварна, вписана под № 091 в регистъра на Нотариалната камара. С касационна жалба с вх. № 1901/07.04.2022 година Димитър Димитров Х. обжалва въззивното решение в частта, му с която след потвърждаване на първоинстанционното такова е прогласена нищожността на сключеният между С. М. М. от една страна и К. В. Х. (сега К. В. Ж.) от друга страна договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 108, том І, рег. № 404, дело № 080/2019 година на С. А.-нотариус с район на действие района на Районен съд Каварна, вписана под № 091 н регистъра на Нотариалната камара, като прикриващ действителен и приложим между страните, съгласно чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, договор за дарение на недвижимия имот. Твърди, че в тази му част решението на Окръжен съд Добрич е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неговата необоснованост. Поискано е решението в тази му част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск за прогласяване на договора за продажба за нищожен поради относителна симулация да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Добрич в обжалваната му част по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответницата по тази касационната жалба К. В. Ж. е подала отговор на същата с вх. № 2814/20.05.2022 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 43/25.02.2022 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 628/2021 година в обжалваната с нея част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди обжалваното с нея решение в атакуваната му част. Димитър Х. Б. не е подал отговор на касационната жалба, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността на същата. Димитър Димитров Х. е бил уведомен за обжалваното решение на 07.03.2022 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е вх. № 1901/07.04.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. С касационна жалба с вх. № 1955/11.04.2022 година К. В. Ж. обжалва въззивното решение в частта, му с която е отхвърлен предявеният от нея срещу Димитър Х. Б. отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК Твърди, че в тази му част решението на Окръжен съд Добрич е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неговата необоснованост. Поискано е решението в тази му част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният отрицателен установителен иск да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Добрич по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба Димитър Х. Б. е подал отговор на същата с вх. № 2860/23.05.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 43/25.02.2022 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 628/2021 година в обжалваната с нея част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди обжалваното с нея решение в атакуваната му част. Отговор на тази касационна жалба е подаден и от Димитър Димитров Х. с вх. № 3106/03.06.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 43/25.02.2022 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 628/2021 година в обжалваната с нея част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди обжалваното с нея решение в атакуваната му част. К. В. Ж. е била уведомена за обжалваното решение на 14.03.2022 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е вх. № 1901/07.04.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че от доказателствата по делото се установявало, че на 07.11.1996 година били сключени две разпоредителни сделки, приобретател по които е К. В. Ж.. С нотариален акт № 159, том ІІІ, дело № 2494/1996 година на Нотариуса при Районен съд Каварна Руска М. П. била дарила на племенницата си К. В. Х. собственият си недвижим имот представляващ 1/2 идеална част от нива, цялата с площ от 107 999.00 м 2, трета категория, намираща се в землището на [населено място], урегулирана в парцел № 5, в масив № 12 по плана за земеразделяне, данъчната оценка на който имот била 167 669.00 лева. На същата дата с нотариален акт № 160, том ІІІ, дело № 2495/1996 година на Нотариуса при Районен съд Каварна Стойка М. М. продала на дъщеря си К. В. Х. собственият си недвижим имот представляващ 1/2 идеална част от нива, цялата с площ от 107 999.00 м 2, трета категория, намираща се в землището на [населено място], урегулирана в парцел № 5, в масив № 12 по плана за земеразделяне, данъчната оценка на който имот била 167 669.00 лева. В т. 1 от този акт, в която били обективирани изявленията на продавачката не била посочена продажната цена. В т. 2 от същия било вписано, че К. В. Х. е съгласна и купува имота описан в пункт първи от договора за сумата от 167 669.00 лева. Вписаната сума отговаряла на данъчната оценка на имота, посочена в предходния нотариален акт (и в двата нотариални акта било удостоверено представянето на една и съща данъчна оценка). Липсвали вписани изявления за плащане и получаване на посочената в т. 2 от акта цена. Договорът за продажба от 07.11.1996 година между С. М. М. и К. В. Х. бил сключен по време на брака на последната с Димитър Димитров Х., сключен на 29.07.1978 година, прекратен с влязло в сила на 25.05.1999 година решение № 17/30.11.1998 година, постановено по гр. д. № 6/1998 година по описа на Районен съд Каварна.. При това положение, независимо, че не бил страна по договора за покупко-продажба, поради факта, че той се сключвал по време на брака на двамата съпрузи, неучаствалия в него съпруг, придобивал права по този договор по силата на закона (чл. 19, ал. 1 от СК (отм.), съответно чл. 21, ал. 1 от действащия СК), т. е. по презумпцията за съвместен принос. Нотариалният акт, обективиращ договора за продажба, представлявал официален документ, който имал обвързваща съда доказателствена сила относно фактите, обхванати от удостоверителното изявление на нотариуса: датата и мястото на съставянето на акта, самоличността на лицата и направените от тях изявления (не и верността им), както и за другите действия, извършени пред и от нотариуса-прочитане на акта на страните, одобряването и подписването от последните. Спорен по делото бил въпросът именно относно верността на изявленията на страните по договора за продажба-дали действителните отношения били да се прехвърли имот срещу плащане на цена или действителните отношения били с договор за продажба да се прикрие дарствен акт, респективно че волята на договарящите страни била собствеността върху имота да се прехвърли безвъзмездно, а не срещу плащане на посочената в договора цена. Ако продажбата била относително симулативна и прикривала действително дарение, К. В. Ж. придобивала в лична собственост прехвърлените и от майка й вещни права (прехвърлените от леля й не били предмет на спора). Ако продажбата била действителна, вещноправният й ефект се бил разпрострял и върху Димитър Димитров Х., респективно собствеността върху идеалната част от имота била в режим на съпружеска имуществена общност между двамата съпрузи до 25.05.1999 година, а след тази дата в режим на индивидуална собственост в равен обем. Касаело се за спор между вече бивши съпрузи и за Ж. съществувал правен интерес от разкриване относителната недействителност на сделката като продажба, прикриваща дарение на имот, придобит по време на брака с Х., който се извеждал от възможността да бъде елиминиран бившия вече съпруг като носител на права-съсобственик. Тежестта да докаже твърдяната симулация, т. е. че целената сделка всъщност била различна от тази, която била официално удостоверена, била изцяло на К. В. Ж., тъй като тя щяла да извлече при евентуално успешно провеждане на иска, посочените по-горе благоприятни за нея последици. В подкрепа на твърденията, че процесният договор за продажба на 1/2 идеална част от поземления имот бил симулативен и че прикрива дарение К. В. Ж. била представила документ с дата 07.11.1996 година, наименуван „обратно писмо“, подписан само от нея. С него тя декларирала, че извършената сделка прикрива действително сключен между нея и майка и договор за дарение и, че не била броила пари по сделката. Безспорно било в правната доктрина, че обратното писмо било нарочно съставен за разкриване привидността на сделката разпоредителен документ, съдържащ писмени изявления на страните, недвусмислено разкриващи симулативността на сделката и действителната им воля. Без значение било кога бил съставен-преди, след или заедно с явния договор. В този смисъл неоснователно било възражението на Димитър Димитров Х. за недостоверност на датата на документа „обратно писмо“. Доказателства за съставянето му с оглед нуждите на процеса, каквото възражение той бил релевирал, не били ангажирани по делото. Когато обратното писмо доказвало привидността на явната сделка и разкривало съдържанието на прикритата (относителна симулация), то било достатъчно за признаване на симулацията и други доказателства не били необходими на позоваващата се страна, нито допустими за оспорващата, освен ако имала положението на трето лице когато можела да използва всички доказателства при оспорването на симулацията. В случая документът, наименуван „обратно писмо“, нямал характеристиките на пълния обратен документ по чл. 165, ал. 2 от ГПК (изхождал само от страната, която се позовавала на привидността), като Димитър Димитров Х. имал качеството на съпруг, неучаствал в сделката, поради което и обратното писмо му било непротивопоставимо. По делото бил представен препис от искова молба, вписана в Службата по вписванията с акт № 9, том I, дв. вх. рег. 2754/05.11.1998 година, по която не било спорно, че било образувано гр. д. № 231/1998 година по описа на Районен съд Каварна, и с която С. М. М. била предявила срещу К. В. Х. и Димитър Димитров Х. искове по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, за разкриване симулативността на два договора-от 06.04.1995 година за продажбата на урегулиран поземлен имот, и процесния договор за продажба от 07.11.1996 година. В исковата молба била заявила, че извършените на 06.04.1995 година и 07.11.1996 година сделки, с които била продала на дъщеря си К. В. Х. собствените си недвижими имоти били симулативни, не били покупко-продажби, а представлявали дарения. Не било спорно, че инициираното производство по гр. д. № 231/1998 година по описа на Районен съд Каварна било прекратено в хипотезата на чл. 231, ал. 1 от ГПК, т. е. поради невъзобновяването му след като е било спряно по общо съгласие на страните, с определение от 23.01.2003 година, данни за което се съдържали в определение от 31.12.2018 година по ч. гр. д. № 195/1998 година по описа на Районен съд Каварна за отмяна на допуснато обезпечение. Писменото изявление на прехвърлителката в исковата молба, по която е образувано гр. д. № 231/1998 година по описа на Районен съд Каварна, било с характеристиките на едностранно съставен документ, удостоверяващ изявления пред държавен орган, като разкривало волята на М. собствеността върху имота да се прехвърли безвъзмездно, а не срещу плащане на цена. В двата документа-т. нар „обратно писмо“ и исковата молба, се съдържали две съвпадащи волеизявления на двете страни по явната сделка от 07.11.1996 година Дори и да не можели в съвкупност да служат за пълно разкриване на симулацията в спора между купувачката по явната сделка и неучастващия в сделката неин съпруг (понастоящем бивш съпруг), поотделно по отношение на последния не можело да се отрече значението им на начало на писмено доказателство, респективно на предпоставка за допускане на свидетелски показания по чл. 165, ал. 2 от ГПК, които да бъдат преценени от съда в съвкупност с всички останали доказателства. Информация за действителните права и отношения между страните по явната сделка се съдържали в показанията на свидетеля Димитър М. Димитров. Последният сочел, че познава К. В. Ж. от 1989 година когато била започнала работа в Пътното, а майка й С. М. М. познавал от по-рано, тъй като били колежки с неговата майка. С К. В. Ж. имал връзка от 15-20 години, от скоро живеели заедно, преди развода на страните имал конфликт с Димитър Димитров Х., а през последните 20 години го бил виждал случайно не повече от 5-6 пъти. Бил близък с майката на ищцата по повод приятелството йи с неговата майка. По професия свидетелят бил електротехник. Много пъти майката на К. В. Ж. го викала за отстраняване на електрически повреди в дома й, после сядали на масата, говорели. С него майката на Ж. нееднократно споделяла, че искала да дари, че дарила земята си на ищцата. Имала болен от няколко години син Р.. Имала проблеми със снахата. Знаел от майката на К. В. Ж. за нанесен и побой от снахата, тогава дошла в Пътното да се оплаче на К.. Искала да дари земята на Ж., защото брат й починал, искала да лиши снахата. Споделила със свидетеля и, че се консултирала с адвокат П., който я посъветвал да оформи дарението като продажба, за да не може след време да се оспори от снахата. По данни от представеното удостоверение за наследници изх. № АО-11273/22.07.2019 година на [община], С. М. М., починала на 03.01.2008 година, като била имала и син –Р. В. Ж. Същият бил починал на 07.10.1996 година, т. е. месец преди процесната сделка. Удостоверението сочело за наследник на С. М. М. по заместване на починалия й син неговия низходящ В. Р. М.. Показанията на свидетеля Димитър М. Димитров следвало да се ценят, дори с оглед неговата евентуална пристрастност предвид отношенията му с Ж., тъй като логично и закономерно било именно близките да имат най-непосредствени, своевременни и лични впечатления, да са били запознати отблизо с фактическото положение, така и предвид това, че по делото нямало други източници на аналогична информация, които да противоречат на показанията му. Показанията на свидетелите Димитър С. Д. и П. И. Н., а също и на двамата водени от ответниците свидетели Н. Г. Г. и И. М. Г. били за установяване/опровергаване на действия по владение, подлежащи на установяване по евентуалния установителен иск за собственост по давност. Индиция за това, че не било имало обща воля за възникване на продажбено правоотношение било и съдържанието на договора по нотариален акт № 160, том ІІІ, дело № 2495/1996 година на Нотариуса при Районен съд Каварна, което не съдържало изявления за плащане от купувача по договора и получаване от продавача на продажна цена по сключения договор за покупко-продажба. От всичко това следвал извод за съществуването на двустранен безвъзмезден договор като прикрита сделка, при явна покупко-продажба, респективно че твърденията за симулативност на договора за покупко-продажба били доказани. Страните по него нямали воля да бъдат обвързани от правните последици на договора за продажба, който сключили само за да създадат привидни правни последици, настъпването на каквито не били желали, а всъщност били сключили прикрита сделка- дарение, чиито правни последици били целели, т. е. било налице дарствено намерение и безвъзмездност на сделката. Прикритата сделка била договор за дарение, в полза на К. В. Ж., който като действителен (изпълнени били изискванията за неговата валидност) бил породил вещнотранслативния си ефект при условията на чл. 20, ал. 1 от СК (отм.), съответно чл. 22, ал. 1 от СК, като сключен по време на брака й с Димитър Димитров Х.. Предявените искове по чл. чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД и чл. 17, ал. 1 от ЗЗД следвало да се уважат, при което лишено от основание било обсъждането на доказателствата (гласни и писмени), относими към евентуалната установителна претенция на К. В. Ж. за правото й на собственост по давност. Не било спорно, а се установявало и от доказателствата, че на 22.03.2019 година с нотариален акт № 108, том І, рег. № 404, дело № 080/2019 година на С. А.-нотариус с район на действие района на Районен съд Каварна, вписана под № 091 в регистъра на Нотариалната камара, Димитър Димитров Х. бил дарил на Димитър Х. Б. 499.00 м 2 в идеална част от ПИ-нива с площ от 107 999.00 м 2 по документ за собственост, а по скица – 108 002.00 м 2, земеделска земя, трета категория с идентификатор 35064.12.5 по КК на [населено място] На същата дата, с нотариален акт № 109, том І, рег. № 405, дело № 081/2019 година на С. А.-нотариус с район на действие района на Районен съд Каварна, вписана под № 091 в регистъра на Нотариалната камара, вписана във вх. рег. № 548/22.03.2019 година, акт № 87, том 2, дело № 233/2019 година на Службата по вписванията Каварна, Димитър Димитров Х. бил продал на ответника Димитър Х. Б. и 26 500.00 м 2 в идеална част от същия имот. При установяване на относителна симулация и наличие на действителна прикрита сделка, последната замествала привидната сделка и последиците й между страните по нея настъпвали от момента на сключването и. При отпадане на правата на праводателя по нищожна сделка, каквато била и симулативната, принципно отпадали и правата на приобретателя. В случай на нищожност поради симулативност на сделката обаче, при определени с разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД условия, правата на третите лица приобретатели се запазвали. Според разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД, правата, които трети лица били придобили добросъвестно от приобретателя по привидното съглашение се запазвали, освен ако се отнася до права върху недвижими имоти, придобити след вписването на иска за установяване на привидност. Следователно прилагането на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД предвиждало придобиване от приобретател по привидно съглашение, придобиването да било преди вписване на исковата молба, с което се искало установяване на привидността, а също така и добросъвестност на третото лице-приобретател. В случая и двата договора били сключена преди вписване на исковата молба против праводателя на Димитър Х. Б. за прогласяване симултивността на договора за продажба по нотариален акт № 160, том ІІІ, дело № 2495/1996 година на Нотариуса при Районен съд Каварна. Добросъвестността на Б. следвала от факта на придобиване на вещните права преди вписване на исковата молба против праводателя му Димитър Димитров Х., за разкриване на симулацията и не се опровергавало от наличието на вписана искова молба на С. М. М. за разкриване на симулацията по гр. д. № 231/1998 година по описа на Районен съд Каварна, което било прекратено. Други доказателства за знание от страна на Димитър Х. Б., че придобива от несобственик, тъй като договорът, от който черпи правата си праводателя му бил симулативен, К. В. Ж. не била ангажирала. Обстоятелството, че Х. не бил страна по привидния договор за продажба, не изключвало приложението на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД, тъй като по силата на закона имал качество на приобретател независимо, че не бил страна по него. В този смисъл прогласяването симулативността на договора за продажба по нотариален акт № 108, том І, рег. № 404, дело № 080/2019 година на С. А.-нотариус с район на действие района на Районен съд Каварна, вписана под № 091 н регистъра на Нотариалната камара не засягало придобитите от Димитър Х. Б. права, респективно същият се легитимирал като собственик на 26 999 м 2 в идеални части от имот с идентификатор 35064.12.5 по КК на [населено място]. Отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК следвало да бъде отхвърлен. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Димитър Димитров Х. е поискал обжалваното решение да се допусне до касационно обжалване по три правни въпроса, по отношение на които твърди, че е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като първите два въпроса включват в себе си подвъпроси. Първата група от тях е за това за да се приеме, че една сделка е привидна, нужно ли е и двете страни по нея, в момента на сключването й, да са със съзнанието и да са съгласни, че сделката е привидна и не поражда правни последици и отношения помежду им и във връзка с това длъжен ли е ищецът по иск за установяване на привидност на сделка, по която той е страна, да докаже, че към датата на сключване на сделката, самият той е бил съгласен същата да не го обвързва. Х. твърди, че практиката на ВКС дава положителен отговор на тези въпроси като се позовава на решение № 31/01.03.2018 година, постановено по гр. д. № 1532/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 184/19.01.2016 година, постановено по гр. д. № 6394/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и определение № 342/15.05.2018 година, постановено по гр. д. № 4252/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Така поставените въпроси са включени в предмета на спора, като са били обсъждани от въззивният съд и са обусловили правните му изводи при постановяването на обжалваното решение. Същите обаче не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Добрич до касационно обжалване доколкото, при постановяването му, въззивният съд е съобразил установената в тази насока съдебна практика на ВКС, част от която е намерила израз в цитираните от Димитър Димитров Х. съдебни актове. Въззивният съдебен състав не е приел нещо различно от посоченото в тези актове. От обосновката на въпроса е видно, че касаторът извлича противоречието от това, че според него тези факти не били доказани по установения за това ред. Във връзка с това, чрез така формулираните въпроси са свързани не точно с даденото от въззивния съд разрешение на съответен правен въпрос, а по-скоро се отнасят до допуснати от него процесуални нарушения при преценка на доказателствата, въз основа на които е формиран този извод. В подобни случаи обаче поставените въпроси не могат да служат като общо основание за допускане на исканото касационно обжалване-т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Втората група въпроси, по отношение на които Димитър Димитров Х., твърди, че е налице предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е за това допустими ли са свидетелски показания по чл. 165, ал. 2 от ГПК, когато по делото няма представени изявления на ответника, които да водят до извод за вероятно наличие на симулативност и за това може ли страна по сделка, за която се твърди да е симулативна да доказва тази симулативност със свидетелски показания, когато ответник по делото не е другата страна по сделката. Във връзка с това твърди, че когато ответникът по делото не е страна по сделката, чиято привидност се твърди, то ищецът, който е страна по нея не може да доказана привидност със свидетелски показания, дори и при наличието на т. нар. „начало на писмено доказателство“. Димитър Димитров Х. се позовава на решение № 251/09.01.2015 година, постановено по гр. д. № 7253/2013 година, решение № 39/02.05.2018 година, постановено по гр. д. № 1859/2017 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о. и определение № 261/02.03.2011 година, постановено по гр. д. № 1401/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. По отношение на този въпрос следва да се има предвид, че правилото на чл. 165, ал. 2 от ГПК въвежда изключение от ограничението по чл. 164, ал. 1 от ГПК, в случаите когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, като няма значение дали тази страна има качеството на ищец или на ответник в производството. В тези случаи допустимостта на свидетелските показания се предпоставя от въведените с разпоредбата на чл. 165, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнителни изисквания, а именно да не е налице обратно писмо, което да удостоверява симулативността и в делото да има писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. От текста на разпоредбата следва, че това правило се отнася до страните по сделката. В чл. 165, ал. 2, изр. 2 от ГПК изрично е посочено, че ограничението по ал. 1 от разпоредбата не се отнася до третите лица, както и до наследниците, когато сделката е насочена срещу тях. Правилото на чл. 165, ал. 1, изр. 2 от ГПК обаче не въвежда изрично забрана за страната по сделката да доказва симулативността й, чрез свидетелски показания ако са налице условията на чл. 165, ал. 2, изр. 1 от ГПК, ако са налице условията за това. С него само се дава възможност на третите лица, както и на наследниците, когато сделката е насочена срещу тях да доказват твърденията си по искове за симулация, по които те може да са не само ответници, но и ищци, с всички допустими от закона доказателства. Това произтича от това, че тези лица са в невъзможност да се снабдят с обратно писмо от страните по сделката, което да установява нейната симулативност или пък с т. нар. „начало на писмено доказателство“. От това правило обаче не може, дори и чрез тълкуване, да бъде направен извод, че в този случай страната по сделката не може да доказва нейната симулативност и чрез свидетелски показания, ако са налице условията на чл. 165, ал. 2, изр. 1 от ГПК за това, а трябва да го прави само с писмени доказателства. Текстът на чл. 165, ал. 1, изр. 1 от ГПК не предвижда, че установеното с него правило се прилага само когато насрещната страна по сделката е такава и по иска, но не и когато насрещна страна са трети лица или лица срещу които сделката е насочена. В него само се сочи, че писмените доказателства трябва да изхождат от насрещната страна по сделката или да удостоверяват нейни изявления пред държавен орган. Затова правилото на чл. 165, ал. 2, изр. 1 от ГПК винаги се прилага по отношение на страната по сделката, независимо от това кой е насрещна страна в производството. Във връзка с това решение № 763/04.02.2011 година, постановено по гр. д. № 356/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. В този смисъл така поставените въпроси не обосновават допускането на въззивното решение на Окръжен съд Добрич до касационно обжалване. Третият от въпросите, поставен в изложението на Димитър Димитров Х. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, по отношение на които се иска допускане до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е за това задължен ли е въззивният съд, в мотивите на въззивното решение да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи изрични и ясни мотиви в тази насока. Във връзка с това се твърди противоречие между въззивното решение и приетото в решение № 324/22.04.2010 година, постановено по гр. д. № 1413/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение №157/08.11.2011 година, постановено по т. д. № 823/2010 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 63/17.07.2015 година, постановено по т. д. № 674/2014 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Така поставения въпрос обаче не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Добрич до касационно обжалване, тъй като при постановяване на решението си въззивният съд е съобразил установеното от закона и доразвито в съдебната практика задължение да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, като изложи ясни и точни съображения по отношение на тях в мотивите на решението си. Видно от изложението основните твърдения на Димитър Димитров Х. във връзка с този въпрос са свързани с несъгласие с начина по-който въззивният съд е интерпретирал показанията на разпитания по делото свидетел Димитър М. Димитров. Това несъгласие, доколкото е свързано с преценката на доказателствата от въззивния съд, обаче само по себе си не може да обоснове допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос-т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Димитър Димитров Х. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Добрич да бъде допуснато до касационно обжалване и по три правни въпроса, за които твърди, че е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускане на исканото касационно обжалване. Първият от тези въпроси е за това длъжен ли е ищецът по иск за установяване симулативност на сделка, по която той е страна, да докаже отношението си към сделката към момента на сключването й. Този въпрос приповтаря първата група от въпроси, по които се иска допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и при наличие на установена съдебна практика на ВКС в тази насока за него не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Липсват твърдения, че така установената съдебна практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или осъвременена с оглед на промени в обществено икономическия или обществено социалния живот в страната. Другите два въпроса са за това могат ли да се квалифицират като „начало на писмено доказателство“ искова молба, в която ищецът твърди изгодни за себе си факти и едностранни писмени изявления на ищеца по делото, които съдържат изгодни за позицията му твърдения и за това има ли правно значение моментът на съставянето на обратното писмо, може ли то да бъде съставено години след сделката. Вторият от така поставените въпроси не е обусловил изводите на въззивния съд в обжалваното решение, доколкото съдът не е приемал за доказано наличието на обратно писмо. Освен това по него има установена съдебна практика, намерила израз в решение № 60 154/23.11.2021 година, постановено по гр. д. № 1606/20212 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 86/17.11.2017 година, постановено по гр. д. № 4710/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 484/11.06.2010 година, постановено по гр. д. № 375/2010 година, постановено по гр. д. № 375/2010 година и решение № 706/09.03.2011 година, постановено по гр. д. № 1394/2009 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Наличието на такава съдебна практика изключва приложното поле на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като няма твърдения същата да е неправилна и да трябва да бъде изоставена или пък да бъде осъвременена с оглед на промени в обществено икономическите или обществено социалните условия в страната. Първият от посочените въпроси е свързан пряко с изводите на въззивния съд относно наличието на „начало на писмено доказателство“, поради което не може да служи като общо основание за допускането на касационното обжалване-т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС. Освен това чл. 165, ал. 2 от ГПК не въвежда изрични изисквания относно съдържанието на изходящия от насрещната страна по сделката документ или на изявлението й пред държавния орган, поради което ограничения в тази насока не могат да бъдат въвеждани по пътя на тълкуването. От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т 1 от ГПК К. В. Ж. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Добрич да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това доколкото нормата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД предполага добросъвестност при придобиване на имота от третото лице-купувач по сделката може ли да се приеме, че Димитър Х. Б. е придобил права по отношение на спорния имот, при знанието за предшестващо водено дело за симулативност на покупко-продажбата и действителност на дарението; за това какви ще са правата на третото лице-купувач по сделката, след влизане в сила на решението за признаване за нищожна, че сключената сделка не е покупко-продажба, а прикрива истинската-дарение; за това налице ли е колизия на права между Ж. и третото лице-купувач при задължение за вписване на решението и да това как се решава въпроса по отношение на правата на всеки един от тях, след като тя е призната за собственик на целия недвижим имот, а третото лице е получило част от имота й, а също така и за това как се разрешава въпроса с получените от симулативния приобретател пари по сделката, след като правото му на собственост в процесния имот е отречено. Допускането до касационно обжалване по така формулираните четири въпроса се обосновава с допълнителната предпоставка за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС задължение на касатора е не само да формулира правен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване, но и да обоснове връзката на същия с някоя от допълнителните предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. Неизпълнението, на което и да е от тези две задължения, е достатъчно основание да се допусне касационно обжалване. В случая само е посочено, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, без да бъде посочено по какъв начин отговорите на въпросите ще са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поради това не може да бъде направен извод, че е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване по тези четири въпроса. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 43/25.02.2022 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 628/2021 година, по подадените против него от К. В. Ж., касационна жалба с вх. № 1955/11.04.2022 година и от Димитър Димитров Х. касационна жалба с вх. № 1901/07.04.2022 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото разноските на страните не следва да бъдат присъждани, като същите трябва да останат така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение