Определение № 481 от 08.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1566/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Подадена е касационна жалба от К. Т. Ч. срещу решение №10212/05.03.2021г. по гр..д.№2729/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав. С него, след отмяна на решение от 26.01.2018г. по гр.д. №10327/2015г. на Софийски градски съд, ГО, 3 състав, са отхвърлени предявените от К. Т. Ч. срещу „Юробанк България“ АД, като правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД, обективно съединени искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от общо 185 079, 01 швейцарски франка, представляваща дадено при начална липса на основание, поради невъзможен предмет по два анекса от 19.09.2008г. към два договора за ипотечен кредит, сключени съответно на 13.11.2006г. и 12.11.2007г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, като погасени по давност и неоснователни. Касационният жалбоподател К. Т. Ч. поддържа, че обжалваният акт е недопустим, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. Прави оплаквания, че съставът на САС неправилно е определил, че основният спорен по делото въпрос е какъв би бил размерът на задълженията на кредитополучателите, ако не бе извършено по желание на кредитополучателите превалутиране от евро в швейцарски франкове, по силата на двата анекса от 19.09.2008г. /Анекс № 538/A./2008г. към първия договор за кредит и Анекс № 519/A./2008г. към втория договор за кредит/ и може ли да бъде приложена потребителската защита срещу неравноправни клаузи в конкретната хипотеза. Изтъква, че обстоятелствената част на исковата молба и петитума на иска имат съвсем друго съдържание, като е заведен класически осъдителен иск за връщане на пари, платени без основание. Счита, че въззивният съд не е съобразил, че начинът, по който страните са преуредили кредитното правоотношение, е довел до това, че след подписването на анексите между тях, вече не е съществувало валидно кредитно правоотношение, по което да е било възможно чрез вноските в швейцарски франкове да се извършва погасяване на дълга в евро. Вместо това САС постановил решението си върху факти и обстоятелства, свързани със съществуващите между страните първоначални кредитни правоотношения, на които факти и обстоятелства не се е позовала нито една от страните. Поддържа, че решението е и очевидно неправилно, тъй като съдът е следвало въз основа на приетите по делото многобройни писмени доказателства и заключенията на съдебно – счетоводните експертизи, да приеме исковете за доказани по основание и размер и да разгледа и да се произнесе по основателността на направеното от ответника възражение за прихващане. Счита, че съдът не отчел факта, че дори ищецът да е искал, не е имал нито правната, нито фактическата възможност да погасява правомерно задълженията си по възприетата от САС „действителна част“ от кредитните правоотношения с банката. Поддържа, че след като е констатирал наличието на надвнесени суми, въззивният съд е следвало да уважи иска за тези суми, след като самият той е посочил в мотивите, че точният размер на кредитното задължение към банката не е предмет на настоящото производство, а на това по чл.422 от ГПК. Счита, че в установителното производство по чл.422 от ГПК надвнесените от кредитополучателя суми няма да бъдат констатирани, тъй като са извън неговия предмет и единственият път за неговата защита са предявените искове с правно основания чл.55 ал.1 от ЗЗД. Също твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящ изхода на спора въпроса: От кой момент започва да тече погасителната давност за предявяване на иска относно реституционните последици от установяването на нищожност на неравноправна договорна клауза, макар искът за установяване на нищожност на неравноправна договорна клауза да не се погасява по давност? Касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на СЕС - решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19. В условията на евентуалност твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Поддържа също, че са налице основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК, поради недопустимост и очевидна неправилност на атакувания акт. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД счита, че не са налице нарушенията, за които касаторът въвежда касационни оплаквания, нито са налице твърдените от него основания за допускане на касационно обжалване. Подробни съображения излага в писмен отговор. Постъпила е и насрещна касационна жалба от ответника в производството „Юробанк България“ АД. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът е бил сезиран с иск за връщане на парични суми при начална липса на основание - нищожност на процесните анекси поради невъзможност на предмета им, а съдът неправилно е проверявал дали анексите не са нищожни на непредявено от ищеца основание - поради неравноправност на клаузите им. Излага и съображения за очевидна неправилност на решението, поради неправилно приложение на разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, като изтъква, че анексите са индивидуално договорени. Касационният жалбоподател също сочи като обуславящи въпросите: 1/ Индивидуално уговорени ли са по смисъла на чл.146 от ЗЗП клаузи, изменящи и допълващи договора, когато същите са предложени от страна на потребителя и приети от търговеца? 2/ Недействителни ли са неравноправните клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП, ако са индивидуално уговорени? Позовава се на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, формирана с решение №67/12.09.2019г. по т.д.№1392/2018г. на ВКС, ТО, I т.о., решение №384/29.03.2019г. по т.д.№2520/2016г. на ВКС, ТО, II т.о. и решение №295/22.02.2019г. по т.д.№3539/2015г. на ВКС, ТО, II т.о. При условията на евентуалност поддържа, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по насрещната касационна жалба К. Т. Ч. в депозирания писмен отговор оспорва същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между ищеца К. Ч. и съпругата му В. Ч., като солидарен длъжник, и „Банка Пиреос България“ АД са били сключени два договора за кредит: договор за ипотечен кредит №2824/R/2006г. от 13.11.2006г. и договор за кредит №4329/R/2007г. от 12.11.2007г. На 19.09.2008г. между страните били сключени Анекс №538/AMR/2008г. към първия договор за кредит и Анекс №519/AMR/2008г. към втория договор, с които банковите кредити от евро са били превалутирани в швейцарски франкове по изрично искане от страна на кредитополучателите. Съставът на САС е счел за неправилен извода на първоинстанциония съд за наличието на невъзможност на предмета на анексите към двата договора по смисъла на чл.26, ал.2, пр.1 от ЗЗД. Посочил е, че същата би била налице само ако при сключването на сделката предметът е неосъществим по субективни или обективни причини. Невъзможността може да е фактическа или правна, но винаги следва да е пълна, за да има нищожност на сделката. Приел е, че в случая не е съществувала правна или фактическа невъзможност длъжникът /ищецът/ да престира, вместо в първоначално уговорената валута, в швейцарски франкове. Изтъкнал е, че изразената в анексите воля на страните е съвършено ясна - да се преуреди за в бъдеще съдържанието на кредитното правоотношение. Това се потвърждава от: обстоятелството, че и двата анекса са сключени въз основа на изходяща и подписана от ищеца молба именно за промяна на параметри, а не на предмет - изрично е посочено, че ищецът желае да бъде преразгледан един параметър на договора за кредит, а именно, валутата от евро на швейцарски франкове; както и от сключването от страна на ищеца на редица последващи анекси и по двата кредитни договора във връзка с които никога не е претендирал нищожност поради невъзможен предмет. След като е приел, че не е налице основанието за нищожност на двата процесни анекса по чл.26 ал.2 пр.1 от ЗЗД въззивният съд е установил, че двата анекса съдържат неравноправни клаузи и като такива те са нищожни по смисъла на чл.143 от ЗПП. Посочил е, че съгласно клаузите на анексите към процесните договори, за кредитополучателя не е предвидена възможност да се освободи от тежестта на задължението за превалутиране, респ. поемането на валутния риск с равностойна отстъпка. Изтъкнал е, че за да постъпи справедливо с клиента си, при положение, че се уговаря превалутиране на поискан кредит във валута, различна от търсената от кредитополучателя, в момент на исторически ниски нива на швейцарския франк и тенденции за устойчиво повишаване на курса му, които ще продължат, банката е следвало да му разясни, че избраният от него кредитен продукт е изгоден не по принцип, а само докато курсът на швейцарския франк не се променя, както и че кредитополучателят няма контрол над него, поради което кредитирането в тази валута е високо рисково за лице, което получава доходите си в друга валута и че то по необходимост ще понася курсовата разлика от превалутирането. Следвало е също така банката да обяви ясно и прозрачно конкретния размер на кредита в швейцарски франкове, факторите, които определят курса, по който ще се извършва превалутирането, размерът на месечните погасителни вноски в швейцарски франкове, съответно колко лева/евро трябва да заплати кредитополучателят за погасяване на получената по кредита сума. При така формираните изводи относно валидността на сключените анекси, съставът на САС е изложил мотиви, че дори и ако двата анекса не са проявили правно действие поради нищожност по смисъла на чл.143 ЗЗП, това означава само, че не е настъпила промяната на дължимата валута, целена с анексите, но това не влече нищожност на цялото правоотношение. В случай, че анексите не са проявили действие, ищецът дължи по двете кредитни правоотношения главница и лихва в евро съобразно гореописаните договори, анекси и погасителни планове: по кредитен договор 2824/R/2006 - 69 646 евро главница при годишна 9,4 % годишна лихва за 195 месечни вноски; по кредитен договор 4329/R/2007 - 80 000 евро главница при годишна 9,4% лихва за 276 месечни вноски. Приел е, че извършените от ищеца плащания в швейцарски франкове, при това положение следва да се отнесат към гореописаните кредитни задължения, но преизчислени в евро, като съгласно допълнителното заключение на счетоводната експертиза, след отнасянето на платените суми към задълженията в евро, надвнесени биха били само 15 816,58 евро, съответно 15 698,27 евро /при приложим курс лев към евро на банката за съответния ден на плащане/. Посочил е, че за разликата над тази сума до претендираните и съответно уважен от първа инстанция размер 185 079,01 шв. франка, исковете са неоснователни. Изтъкнал е, че точният размер на кредитното задължение към банката не е предмет на настоящото производство, а на това по чл.422 от ГПК, висящо пред ОС - Бургас, което е спряно. Констатирал е, че първостепенният съд изобщо не се е произнесъл по двете наведени своевременно възражения - за давност и за прихващане. Изложил е мотиви, че в случая давността е петгодишна, като по отношение на сумите, платени преди 07.08.2010г., доколкото исковата молба е депозирана на 07.08.2015г., вземането на ищеца за връщането им е погасено по давност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. По касационната жалба на К. Ч.: В случая не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Съгласно задължителната практика на ВКС / ППВС №1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В конкретния случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че същото е процесуално допустимо, като въззивният съд е разгледал исковата претенция съобразно въведените от ищеца твърдения, при наличие на всички процесуални предпоставки за допустимост на производството и при липса на процесуални пречки. Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на обжалваното решение, основаващи се на тезата, че въззивният съд е подменил предмета на спора, като е счел, че основният спорен въпрос е какъв би бил размера на задълженията на кредитополучателите, ако не бе извършено превалутиране на кредитното задължение от евро в швейцарски франкове. С иска по чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил дадената му сума. Предявеният иск по чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД ще бъде основателен когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже посоченото от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но по възражение от ищеца или съдът служебно констатира / в случаите, в които това е допустимо/, че основанието е нищожно. В настоящата хипотеза защитната теза на ответника е, че процесните суми са платени в изпълнение на два валидни договора за кредит, изменени с анекси от 19.09.2008г., които също са валидни. В този случай извършената от съда преценка за валидност на основанието за извършените от ищеца плащания, не е извън очертания от страните предмет на спора. Изводът на въззивния съд, че сключването на нищожните анекси не е довело до преустановяване на кредитното правоотношение, а договорите са запазили своето действие в първоначалното си съдържание, с който касаторът изразява несъгласие, има значение не за допустимостта, а за правилността на постановеното решение. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Аргументите на касатора, че при констатация на въззивния съд за наличие на надвнесени суми, съдът е следвало да уважи иска за тези суми и отхвърлянето на иска води до очевидна неправилност на решението, не отразяват мотивите на въззивното решение в тяхната цялост. Въззивният съд е съобразил обстоятелство, че точният размер на задължението на касатора към банката не може да бъде определен в настоящия спор и че между страните е образувано производството по чл.422 от ГПК, където се претендира заплащане на дължимия остатък по двата договора за кредит с оглед настъпила на 17.09.2016г. забава и обявена впоследствие предсрочна изискуемост. Този извод на въззивния съд не е в противоречие с правилата на формалната логика, нито е явно несъответствие с фактическите констатации, изложени в мотивите на въззивното решение, нито е в противоречие с основополагащите принципи на съдопроизводството. Именно в производството по чл.422 от ГПК ще бъде взет предвид пълния размер на погасените задължения в евро посредством извършените от касатора плащания в швейцарски франкове по двата договора за кредит, независимо от периода, за който се претендира изпълнение. Поставеният от касатора К. Ч. въпрос е свързан с предмета на спора, доколкото въззивният съд е намерил за основателно възражението на ответника за погасителна давност по отношение на част от надвнесените от касатора вноски, поради което е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, но касаторът не е обосновал наличието на въведените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Не е налице твърдяното от касатора противоречие с акт на Съда на ЕС - решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19. С посоченото от касатора решение СЕС се е произнесъл, че разпоредбите на чл.6, пар.1 и чл.7, пар.1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат предявяването на иск относно реституционните последици от установяването на нищожност на неравноправна договорна клауза да бъде обвързано с давностен срок, при условие, че началният момент на този срок, както и неговата продължителност не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да иска връщане. В т.87 от решението от 16.07.2020г. Съдът на ЕС е посочил, че давностен срок от пет години, приложим към иска относно реституционните последици от установяването на нищожност на неравноправна клауза, по приницип не изглежда, че може да направи на практика невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с Директива 93/13/ЕИО, като това следва да се провери от националния съд. В т.91 от решението е разяснено, че прилагането на петгодишен давностен срок, който започва да тече от сключването на договора, доколкото предполага, че потребителят може да иска връщане на плащанията, извършени в изпълнение на договорна клауза, която е обявена за неравноправна, само през първите пет години от сключването на договора, независимо дали е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на тази клауза, може да направи прекомерно трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13/ЕИО права на този потребител и следователно да наруши принципа на ефективност, разглеждан във връзка с принципа на правна сигурност. В настоящата хипотеза въззивният съд не е изразил становище, че вземането за недължимо платените суми по договора за кредит се погасява с изтичането на петгодишен срок от сключването на договора за кредит, а е приел за начало на срока датата на всяко отделно плащане. Поради това е приел за погасено по давност само вземането за сумите, недължимо платени в периода, предхождащ пет години преди датата на предявяването на иска – преди 07.08.2010г. По отношение на сумите, платени в петгодишния период преди предявяването на исковата молба, съдът е приел, че давностният срок не е изтекъл. Следователно във въззивното решение е приет за приложим петгодишен давност срок, чиято продължителност според т.87 от решението на СЕС принципно не прави невъзможно упражняването на правата, предоставени с Директива 93/19. Посоченият от въззивния съд начален момент на срока е различен от обсъждания в решението на СЕС начален момент – датата на сключване на договора за кредит. Възприетият от съда начален момент гарантира правото на потребителя – длъжник по договора за кредит да иска връщане на суми, недължимо внесени през целия период на действие на договора, като петгодишният срок на погасителната давност е достатъчно продължителен за да му осигури възможност да организира ефективно защитата си пред съд. По този начин въззивният съд не е допуснал отклонение от даденото от СЕС тълкуване на разпоредбата от Директива, задължително за съдилищата в България. Наличието на практика на Съда на ЕС по поставения въпрос, с която въззивното решение е съобразено, изключва и наличието на допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Правилността на изводите на въззивния съд относно размера на погасеното по давност вземане на ищеца не се обхваща от приложното поле на производството по допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 пр.2 и пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Недопускането на касационно обжалване е процесуална пречка да се разгледа по същество касационната жалба на К. Т. Ч., поради което съгласно от чл.287, ал.4 от ГПК насрещната касационна жалба на ответника „Юробанк България“ АД, [населено място], следва да бъде оставена без разглеждане. Следва да се отбележи, че жалбата би била недопустима и поради липса на правен интерес, доколкото с обжалваното решение е отхвърлен изцяло предявеният иск. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд