Определение № 1256 от 12.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1400/2025 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Л. К. Р., чрез пълномощника й адв. Ал. Г., срещу въззивното решение № 1354 от 24.12.2024 год. по гр. д. № 1273/2024 год. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 20.02.2024 год. по гр. д. № 4972/2023 год. на Софийски градски съд. С него е осъдена Столична община, на основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД да заплати на касаторката обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания вследствие падане на 13.03.2023 год. в необезопасена дупка на тротоара в гр. София в размер на 10 000 лв., със законната лихва от тази дата до окончателното плащане, като за разликата над горната сума до предявения размер от 35 000 лв. искът е отхвърлен. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата над уважения размер въззивното решение се обжалва с касационната жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от ищцата, срещу въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което и настоящето производство е допустимо. Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част по съображения за наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че е допуснато нарушение на материалния закон при определяне размера на обезщетението, тъй като е нарушен принципа на справедливост и не са преценени всички относими към него обстоятелства. Иска отмяна на решението в обжалваната му част и вместо това искът бъде уважен изцяло. По материалноправните въпроси, конкретно формулирани в изложението: Какви са критериите за определяне на справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД на обезщетението за неимуществени вреди от деликт; какво е приложението на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за причинените от непозволено увреждане неимуществени вреди, се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 с позоваване на противоречива съдебна практика, както и основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК. Касаторът релевира и очевидна неправилност на обжалваното решение - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по касационната жалба и по иска – Столична община, представлявана от кмета В. Т. и чрез ст. юрисконсулт Т. К., в представения писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване на решението, респ. поддържа становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски, в т. ч. юрисконсултско възнаграждение, като поддържа възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл. 49 ЗЗД е бил отхвърлен за разликата над уважения в размер на 10 000 лв. въззивният съд приел, че не са подценени вредите от непозволеното увреждане, настъпило след падане на ищцата в дупка на тротоара при пресичане на пътното платно на бул. „Хр. Ботев“ в гр. София на 13.03.2023 год. Избягването на оперативното лечение е довело до избягване и на съпътстващите го рискове, особено при наличие на антикоагулантната терапия. Това е довело до затегнато и по –продължително протичане на възстановителния процес, свързано с усещане на неудобство и болезненост на мястото на травмата, но по делото е установено, че състоянието на ищцата е подобрено, констатиран е оздравителен процес. Отчетена е и възрастта на ищцата за по-продължителното и болезнено протичане, като установените от вещото лице остатъчни последици – болков синдром и ограничен обем на движенията търпят обратно развитие с помощта на физиотерапия. Поради тези съображения, обосновани със заключението на приетата медицинска експертиза, въззивният съд приел, че определеният размер на обезщетението не е занижен в отговор на оплакванията в подадената от ищцата въззивна жалба. Въззивният съд препратил, съгласно чл. 272 ГПК, и към мотивите на първоинстанционния съд, при което се установява преценката на всички относими към определения като справедлив размер на обезщетението за причинените от падането на ищцата вреди. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа на първо място въз основа на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които не са налице. Както е посочено в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване се допуска при наличието на произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Това означава, че то не може да се допусне въз основа на доводи за нарушение на материалния закон, респ. допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане при допуснато касационно обжалване. Тези доводи не представляват предмет на настоящето производство по селектиране на касационните жалби, в което съдът се произнася по наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване, каквото в случая не е налице. Изводът на въззивния съд относно определения размер на обезщетението при установените обстоятелства е обоснован въз основа анализа и преценката на събраните по делото гласни и писмени доказателства, като проверката за правилността или неправилността на този извод не може да се осъществи в настоящето производство. Формулираните в изложението на касатора материалноправни въпроси, свързани с определяне на справедлив размер на обезщетението, по своята същност представляват оплаквания срещу така определения размер, а не правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, произнасянето на съда по размера на обезщетението не противоречи на сочената съдебна практика, тъй като са обсъдени и преценени всички конкретни относими обстоятелства, и това се установява от изложените в мотивите на въззивното решение съображения. Поради това не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е изключено от самото твърдение на касаторката за наличието на съдебна практика по въпроса за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Не са налице и останалите основания за служебно допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК – не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо, нищожно, нито да е очевидно неправилно, /поддържано от касаторката в изложението/, което съставът обосновава с липсата на констатация при прочита на съдебния акт за такива тежки пороци на решението. С оглед изхода на настоящето производство, на ответника по жалбата следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 153. 39 евро, представляващи равностойността на 300 лв. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.