Определение № 750 от 16.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 64/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О.-Я. против решение от 1.08.2011 г. по т.д. № 378/2011 г. на Софийски АС, в частта с която се осъжда касаторът да заплати на ЕТ К.-К. А. – С. сумата 32 860.74 лв. на основание чл.266 ЗЗД по договор от 27.07.2007 г. ведно със законната лихва. Ответникът по касационната жалба ЕТ е подал отговор-възражение, че няма основания за допускане на касационно обжалване, както и че същата е неоснователна, като претендира за разноски, но няма доказателства за платени такива в това производство. Представени са договор за цесия между ЕТ и Т. Е.-с.Б., общ. Г.Д., от 7.11.2011 г., уведомително писмо от ЕТ до О. и споразумение от 13.12.2011 г. между Е. и О. в което е включена и процесната сума по решението. Постъпила е молба от молба от Т. Е.-с.Б., общ. Г.Д., за встъпване в делото, на основание чл.226,ал.2 ГПК. Представени са договор за цесия между ЕТ и Е. от 7.11.2011 г., уведомително писмо от ЕТ до О. и споразумение от 13.12.2011 г. между Е. и О. в което е включена и процесната сума по решението. Но това искане по чл.226,ал.2 ГПК е недопустимо в касационното производство. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди следното: Въпросът за допустимостта на възражението за прихващане след срока за отговор, е решен в противоречие с т.6 ТР 1/2000 ОСГК. Този въпрос в хипотезата на чл.371 ГПК противоречал и на т.19 ТР 1/2000 ОСГК. По въпросът следва ли да се зачетат съвпадащи изявления на страните. съдът се бил произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС, че при съвпадане на фактическите твърдения на двете страни, това е указание за тяхната истинност. ВКС-І т.о, за да се произнесе, взе предвид следното: Твърдяното противоречие не е налице. Точка 6, абзац 4 ТР 1/2000 г., /съобр. т.6 ТР 2/2004 ОСГК/, е загубила своето значение при действието на изричната разпоредба на чл.131,ал.2,т.5 ГПК. Няма как този въпрос точно в хипотезата на чл.371 ГПК да противоречи и на т.19 ТР 1/2000 г., тъй като се касае за нов вид особено исково производство и тази разпоредба прави разграничение дали вземането по възражението е спорно или безспорно, т.е. дали се налага събиране на нови доказателства, а освен това сега действащия въззив е непълен, ограничен. Но така формулиран този въпрос за приложението на чл.371 ГПК и правомощията на съда да разгледа възражение за прихващане в случаите, когато същото е заявено след изтичане на срока по чл.367 ГПК, не е релевантен за делото, защото решаващият мотив на въззивния съд е, /след като вече е било допуснато от първоинстанционният съд в с.з. на 18.05.2010 г./, че по това възражение ответната община не представя доказателства за извършени недължими плащания. При съвпадане на фактическите твърдения на двете страни, това е само указание за тяхната истинност, а съдът преценява всички доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение-чл.12 ГПК. Тук следва да се има предвид и разпоредбата на чл.175 ГПК. В този смисъл и Р 988/21.03.2011 по гр.д. 952/2010 на ІV г.о. Постановяването на всеки съдебен акт по същество на даден гражданскоправен или търговски спор императивно се предпоставя от съвкупната преценка на всички доказателства и доводи на страните, която решаващия съд е длъжен да прави по вътрешно убеждение. Но е недопустимо отъждествяването на евентуално нарушение на това съдопроизводствено правило, което би представлявало едно от основанията по чл.281,т.3 ГПК за касиране на неправилно въззивно решение, с предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК, обуславящи приложно поле на касационно обжалване. Възприемането на фактическата обстановка от решаващия съд не представлява основание за допускане на касационно обжалване, а е относимо към евентуалната неправилност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.281,т.3 ГПК. По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество. Водим от горното, ВКС-І т.о.