Определение № 781 от 19.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 504/2026 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Държавата, представлявана от министър на финансите на Република България, срещу определение № 21407/ 30.10.2025 г. по гр.д.№ 1931/ 2024 г. на Софийския градски съд, /СГС/, с което е оставена без уважение молба с вх.№ 95614/ 11.08.2025 г., подадена от Държавата, представлявана от министъра на финансите, с искане за изменение на решение № 4099 от 27.06.2025 г. по в.гр.д.№ 1931/ 2024 г. на СГС в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че въззивната инстанция неоснователно счела, че делото е с правна и фактическа сложност. То нямало никаква фактическа сложност, доказателства били събирани само в първото първоинстанционно производство. Нямало и правна сложност - съдебните производства след връщането на делото от Върховния касационен съд /ВКС/ за ново разглеждане от първата инстанция били проведени след постановяването на Тълкувателно решение № 1/ 20 .04 .2023 г. по тълк.д № 1/ 2022 г., ОСГТК, ВКС, което давало ясно разрешение на спорните правни въпроси. Затова неправилно съдът отказал да уважи възражението на жалбоподателя по чл.78 ал.5 ГПК. Сочи също, че в част от производствата представителите на дружеството-ищец не са представени никакви молби, жалби и отговори, нито писмени защити. Поддържа, че договор за правно обслужване и процесуално представителство от 12.12.2018 г., сключен между ищеца и процесуалния му представител, е представен на съда едва при второто въззивно разглеждане на делото през 2025 г., когато възможността за това е била преклудирана. Поради това нямало доказателства разноските да са платени въз основа на валидно сключен договор. Нямало и доказателство за наличие на договорни отношения между ищеца и адвокатско дружество „Костов и Косева“, затова не били дължими разноските в касационното производство, по което ищецът бил представляван от това дружество. Съдебните разноски били претендирани от ищеца общо по отделните инстанции, без конкретизация каква част е платена по отношение на всеки от субективно съединените искове. Дори да били налице предпоставките за присъждане на разноски, размерът им подлежал на намаляване пропорционално, с оглед броя на предявените искове. Поддържа, че част от претендираните разноски касаели процесуални действия, извършени изключително във връзка с разгледан иск срещу първия ответник - Народно събрание - за които не следвало да отговаря другият ответник. По делото не било доказано, че претендираните разходи за адвокатско възнаграждение действително били направени от ищеца. Представени били единствено извлечения от банкова сметки на адвокат С. К. и на адвокатско дружество ,,Костов и Косева“, без данни за платеца на съответните суми. По тези съображения жалбоподателят счита обжалваното определение за незаконосъобразно и моли за отмяната му и за намаляване на присъдените разноски със сумата 8 700 лв. Ответната страна „Босолар“ ЕООД не взема становище. Съдът намира частната жалба за допустима, а разгледана по същество – за частично основателна. Основното производство е образувано пред Софийски районен съд /СРС/ - гр.д.№ 81587/ 2018 г. - по осъдителни искове на „Босолар“ ЕООД срещу Народното събрание - за сумата 8 355,77лв., представляващи претърпяна от него вреда от удържането и внасянето в държавния бюджет на такса по чл.35а ЗЕВИ, наложена в нарушение на правото на Европейския съюз, ведно с 897 лв. лихви; срещу Република България - за сумата 8 355,77лв. претърпяна вреда за дружеството от удържането и внасянето в държавния бюджет на такса по чл.35а ЗЕВИ /обявен за противоконституционен/, евентуално - същата сума, представляваща размер на обедняването на дружеството, съответно размер на обогатяване на Държавата, в резултат от събрана противоконституционно такса и 897 лв. лихви. Акцесорните искове впоследствие са увеличени до размер 2 273,62 лв. С решение № 170118/ 08.07.2019 г. районният съд уважил иска срещу Народно събрание, не разгледал останалите искове и присъдил 2 549,30 лв разноски, включително 1 800 лв с ДДС адвокатско възнаграждение /платено от ищеца на адвокат С. К., който е бил редовно упълномощен, но не е представил договор за адвокатска защита в това производство/. По въззивна жалба на Народно събрание било образувано по гр.д.№ 16503/ 2019 г. на СГС, по което с решение № 260563/ 26.01.2021 г. обжалваният акт бил потвърден, а Народно събрание било осъдено да заплати на ищеца разноски 1 800 лв /адвокатско възнаграждение с ДДС, платени на адвокат С. К./. Срещу решението е подадена касационна жалба от Народно събрание, по нея е образувано пред ВКС гр.д.№ 2559/ 2001 г., ІІІ г.о. По това дело с решение № 26/ 15.03.2022 г. съдът обезсилил актовете на предходните инстанции и върнал делото на СРС за ново разглеждане. В касационното производство ищецът е представляван от адвокатско дружество „Костов и Косева“ /с представено пълномощно, но без представен договор за правна защита и съдействие/, на което заплатил адвокатско възнаграждение 1 500 лв с ДДС. Въз основа на решението на ВКС пред СРС по исковата молба на „Босолар“ ЕООД било образувано гр.д.№ 15549/ 2022 г., по което ищецът представил доказателства за направени разходи за адвокатско възнаграждение 1 800 лв с ДДС, платени на адвокат С. К., и поискал присъждането им. С решение от 29.11.2023 г. СРС отхвърлил всички искове и ищецът атакувал решението му пред СГС. Било образувано гр.д.№ 1931/ 2024 г. по описа на този съд, по което ищецът представил сключен между него и адвокат С. К. на 12.12.2018 г. договор за правно обслужване и процесуално представителство, както и доказателства за платени на 12.12.2023 г. 1 800 лв с ДДС – възнаграждение по договора. По посочено дело СГС постановил решение № 4099/ 27.06.2025 г., с което отменил решението на СРС по гр.д.№ 15549/ 2022 г. в частта, с която са отхвърлени предявени от „Босолар“ ЕООД срещу Република България, чрез министъра на финансите, искове, квалифицирани по чл.49 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД вр. чл.7 КРБ и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 8 355,77 лева, главница, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното погасяване, както и сумата от 2 273,72 лв. мораторна лихва за периода 10.08.2014 г. до 28.12.2018 г. и в частта за разноските, като уважил тези искове и осъдил този ответник да заплати на ищеца 9 661,89 лв. разноски по делото. Осъденият ответник е поискал така постановеното решение да бъде изменено в частта за разноските и по това искане е издадено обжалваното в настоящето производство определение. С него искането е отхвърлено по съображения, че присъденият размер на адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции на ищеца по делото не е завишен съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото. По доводите за недоказано своевременно наличие на договорно основание за претендираните разходи за адвокатски възнаграждения съдът посочил, че договорът за правна защита и съдействие нямал форма за действителност, и нямало пречка разноски да се присъдят дори такъв договор да не бъде представен пред съда. Плащането с посочване на основанието за плащане било индиция за съществуващо правоотношение между клиента и адвоката по повод предоставяне на правна услуга за процесуално представителство. Определението е частично неправилно. Настоящият съдебен състав приема, че когато в искането си по чл.248 ГПК страната направи възражение, че не дължи разноски, тъй като не е имало основание за плащането им, както и че такова плащане не е доказано, включително прави възражение за прекомерност на платени адвокатски възнаграждения, съдът следва да обсъди доводите в този ред: имало ли е основание за плащане на адвокатско възнаграждение, има ли доказателства за плащането и едва тогава – прекомерно ли е възнаграждението. Това е така, защото ако първият въпрос получи отрицателен отговор, вторият и третият изобщо няма да се поставят, а ако първият въпрос получи положителен отговор, а вторият – отрицателен, третият въпрос няма да стои. По доводите на жалбоподателя, че разноски за адвокатски възнаграждения не се дължат, тъй като договорът за правно обслужване и процесуално представителство от 12.12.2018 г., сключен между ищеца и процесуалния му представител, е представен на съда едва при второто въззивно разглеждане на делото през 2025 г., когато възможността за това е била преклудирана, разрешението на въззивния съд е правилно. Разпоредбата на чл.78 ал.1 ГПК не изисква като условие за възстановяване на разноски на ищеца, съставляващи възнаграждение за един адвокат, наличието на писмен договор между адвоката и ищеца. Достатъчно е въз основа на валидно учредена представителна власт адвокатът да е представлявал ищеца по делото и да е представил доказателства за платеното възнаграждение. В този смисъл е и практиката на ВКС, цитирана и от въззивния съд в мотивите на обжалваното определение, от която практика този съдебен състав не намира основание да се отклони. По същите съображения липсата на доказателства за наличие на договорни отношения между ищеца и адвокатско дружество „Костов и Косева“, което го е представлявало в касационното производство, не е пречка за присъждане на платеното за това производство възнаграждение. Неоснователни са и доводите на жалбоподателя, че разноските били претендирани от ищеца общо, без конкретизация каква част е платена по отношение на всеки от субективно съединените искове, поради което размерът им подлежал на намаляване пропорционално. Тези доводи не съобразяват обстоятелството, че ответникът Народно събрание не би могъл да участва в производството по делото в друго качество, освен като процесуален субституент на държавата. Длъжникът по материалното правоотношение е един – обезщетението дължи Държавата, независимо дали поради обогатяването й за чужда сметка, поради отговорност за чужди виновни и противоправни действия или поради съществено нарушение от нейни органи на Съюзното право. Отделен е въпросът, дали процесуален субституент може да бъде ответник в производството, по което като главна страна - ответник е конституиран и носителят на задължението, но обсъждането на този въпрос е безпредметно, тъй като въззивното решение по съществото на спора не е обжалвано и е влязло в сила. Достатъчно е да се отбележи, че носителят на задължението е този, който отговаря за всички разноски в производството, когато исковете са уважени, без оглед начина на съединяване на исковете и без оглед дали е участвал в производството лично или чрез процесуален субституент. Затова е безпредметно да се обсъжда и това, дали част от претендираните разноски касаят само процесуални действия, извършени по иска срещу Народно събрание - за които не следвало да отговаря другият ответник. Съдебната практика,според която при частично отхвърляне на претенции разноските за адвокатско възнаграждение по всеки от субективно съединените искове подлежи на намаляване пропорционално, ако не е уговорено конкретно за кой иск какво възнаграждение се дължи /на която се позовава жалбоподателя в частната си жалба/, е неотносима. Тя е формирана по спор за съдебна делба – особено исково производство, несъпоставимо с правния спор по настоящето дело. Що се касае до доводите за липса на доказателства, че претендираните разходи за адвокатско възнаграждение действително били направени от ищеца, те също са неоснователни. По гр.д.№ 81587/ 2018 г. на СРС тези доказателства са приложени на л.209 и 210 – фактура, издадена от С. К. на 13.12.2018 г. за сумата 1 800 лв с ДДС и доказателства за преведени от „Босолар“ ЕООД по сметка на адвоката 5 400 лв по три фактури, една от които с идентичен номер с издадената на 13.12.2018 г. По гр.д.№ 16503/ 2019 г. на СГС доказателствата за плащането на 1 800 лв с ДДС адвокатско възнаграждение на адвокат С. К. се намират на л.61 и 62, в извлечението от разплащателна сметка за платец е посочено именно ищцовото дружество. По гр.д.№ 2559/ 2021 г., ІІІ г.о., ВКС ищецът е представляван от адвокатско дружество „Костов и Косева“ и доказателства, че е заплатил адвокатско възнаграждение 1 500 лв с ДДС се намират на л.361 и 362, платецът е „Босолар“ ЕООД /удостоверено е най-долу в извлечението от банковата сметка, с по-дребен шрифт/. По гр.д.№ 15549/ 2022 г., СРС, доказателствата за направени разходи за адвокатско възнаграждение 1 800 лв с ДДС, платени на адвокат С. К. от ищеца се намират на л.29 и 30, а по гр.д.№ 1931/ 2024 г. на СГС доказателствата за платени от ищеца на 12.12.2023 г. 1 800 лв с ДДС са на л.36 и 37. Навсякъде е посочено, че сумите са платени чрез междубанков превод от „Босолар“ ЕООД, така че доводите за липса на доказателства именно ищецът да е платил адвокатските възнаграждения, са неоснователни. Частично основателно е възражението за прекомерност на платените възнаграждения. Изводите на въззивния съд за сравнително висока фактическа и правна сложност на делото следва да бъдат споделени, но само при първоначалното разглеждане на делото. Показателно за правната сложност на делото е обстоятелството, че решенията на инстанциите по същество са обезсилени и делото е върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд поради това, че както той, така и въззивният съд не са разгледали исковете, които действително са били предявени, а са се произнесли по други. Както обаче основателно поддържа жалбоподателят, след решението на ВКС делото не се отличава с фактическа сложност – при новото разглеждане доказателства не са събирани и различни факти не са установявани. При новото разглеждане и правната сложност на делото не е значителна, тъй като от ВКС са дадени задължителни указания по приложението на закона, а и съдебните актове на СРС и СГС са постановени при вече издадено от Тълкувателно решение № 1/ 20.04.2023 г. по тълк.д.№ 1/ 2022 г., ОСГТК, ВКС. То е било задължително за инстанциите по същество, а с него се уеднаквява противоречивата съдебна практика по произнасяне именно по същите искове, като уваженият срещу Държавата. При това положение уговарянето и плащането на същото по размер адвокатско възнаграждение, което е платено и при първоначалното разглеждане на спора, е неоправдано, дори при отчитане на инфлацията за периода. Следва да се отбележи, че по гр.д.№ 15549/ 2022 г., СРС, действията на адвокат К. се изчерпват в участие в единственото съдебно заседание, не е представена и писмена защита. Такава не е представена и по гр.д.№ 1931/ 2024 г. на СГС, по което също е проведено само едно заседание с участието на адвокат К.. Възнаграждението, платено на адвоката на ищеца за второто първоинстанционно и въззивно разглеждане на спора при това положение е прекомерно и следва да бъде присъдено до размер 1 000 лв с ДДС за всяка от инстанциите, предвид обема на извършената работа и сложността на делото. Съобразно действащото законодателство, дължимата от жалбоподателя сума за разноски следва да се превалутира при условията на Закона за въвеждане на еврото в Република България. В останалата част частната жалба е неоснователна и следва да се отхвърли. По изложените съображения Върховният касационен съд