Определение № 1907 от 25.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 824/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. К. Г. чрез процесуалния му пълномощник – адв. А. Г., срещу въззивното решение № 14/12.01.2026г., постановено по в.т.д. № 497/2025г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 309 от 02.07.2025 г. по търг.дело №564/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив. С него е отхвърлен предявеният частичен иск от И. К. Г. против „ФИТОПОЛИС ЕКО ОЙЛ“ ООД - в ликвидация, за заплащане на сумата 35 000 лв., дължима по договор за заем от 21.03.2019 г., поради погасяване на вземането по давност. Касационият жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Касаторът сочи, че неправилно въззивният съд бил приел, че без значение за погасителната давност са нередовното водене на счетоводството при отразяване на отпуснатия заем, както и действията, респ. бездействията на ликвидатора. Според жалбоподателя последиците на давността по чл. 110 ЗЗД не следва да бъдат зачетени с оглед спецификата на отношенията между страните по договора. Сочи, че е безспорно, че И. Г. е бил съдружник, а неосчетоводяването на вземането му не следва да води до благоприятни последици за длъжника – дружеството в ликвидация. Поддържа, че не могат да бъдат споделени и изводите на въззивния съд за началната дата на изискуемост на вземането, както и че неправилно не е отчетено писмото - предложение от 26.05.2023г. и поканата, публикувана в Търговския регистър на 01.04.2024г. при недобросъвестно забавяне от страна на ликвидатора. По подробно изложените доводи касационният жалбоподател претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаване на исковата му претенция. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1. „Дали изготвянето на покана до кредиторите по чл. 267 ТЗ на дружеството в ликвидация не е условие, препятстващо теченето на погасителна давност относно вземанията им?“; 2. „Дали едно безсрочно парично задължение става изискуемо спрямо търговското дружество от момента на предоставяне на средствата или от момента на правилното осчетоводяване, за да намерят отражение в съответните сметки с оглед правилното прилагане на правилата за давността, както и с оглед прилагането на чл. 53-55 ТЗ?“; 3. „Представлява ли признание на задължението с последиците на чл. 116, б.„а“ЗЗД -прекъсване на давността, документ, представен от съдружника, назначен в производството по ликвидация от съда като ликвидатор, от който е видно, че дружеството има задължения към кредитор, ако този кредитор е другият съдружник, призован да участва като страна в същото производство?“; 4. „Следва ли в мотивите на съдебния си акт въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“. Касационният жалбоподател се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №500/12.08.2024г. по т.д. №981/2021г. на ВКС, 2 т.о., ТР №4/14.10.2022г. по т.д. №4/2019г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на СОГТК на ВКС, решение №59/20.05.2024г. по т.д. №2695/2022г. на ВКС, 2 т.о., като същевременно сочи и че въпросите под № 1 и 2 са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба – „ФИТОПОЛИС ЕКО ОЙЛ“ ООД / в ликвидация/, я оспорва чрез процесуалния си представител – адв. М. Б., по съображения, подробно изложени в писмения отговор. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съдът е бил сезиран с главен иск с правно основание чл. 240 ЗЗД – за връщане на дадена в заем сума, предявен като частичен, и евентуално съединен с иск по чл. 134 ТЗ съгласно допълнителната искова молба. Счел е, че е налице заемно правоотношение между страните, като ищецът И. Г. е внесъл в брой, на каса в банка по сметка на ответното дружество сумата от 73 900 лв. Съдът е установил, че на същата дата – 21.03.2019г. част от сумата /72 500 лв./ е преведена на трето лице – продавач на недвижим имот за закупуването му от търговското дружество. Апелативният съд е счел, че спорният въпрос е погасено ли е по давност вземането на ищеца, като във връзка с горното е изложил, че страните не са уговорили срок за връщане на заемната сума и падежът на задължението, определен съгласно чл. 84, ал.2 ЗЗД е след покана на кредитора. Посочил е, че съгласно общото правило за началния срок по чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, а вземането е изискуемо с възникването му. С оглед горното е счел, че началният момент, от който тече давностният срок е 21.03.2019 г., когато е сключен заемният договор, предадена е заемната сума и вземането на ищеца е станало изискуемо. Въззивният съд е отчел, че със съдебно решение от 29.01.2024 г., вписано в Търговския регистър на 26.02.2024 г., е открито производство по ликвидация на ответното дружество, назначен е за ликвидатор К. В. Д., като е отправена покана до кредиторите на дружеството, обявена в Търговския регистър на 01.04.2024г., а впоследствие едногодишният срок за провеждане на производството по ликвидация е продължен с още три години. Апелативният съд е изложил, че ищецът с предложение от 26.05.2023 г., връчено на другия съдружник в дружеството, е предложил той да поеме задълженията на дружеството по т.1 на предложението - присъдени парични суми в полза на кредитора „Сни комерс 1“ ЕООД и дължими суми към НАП, и по т. 3 - разноски по образуваното изпълнително дело, и като се отчете вложената едностранно инвестиция - процесната сума от 72 500 лв., срещу което съдружникът К. В. Д. да му прехвърли своите дружествени дялове, като бъде освободен като съдружник, управител и от отговорност. Съдът е посочил, че с покана № 2608, изходяща от ищеца до ликвидатора, връчена на 22.03.2024г. чрез ЧСИ, е напомнено задължението на ликвидатора да свика Общо събрание на съдружниците, на което да се определят предстоящи и да се даде информация за предприети действия във връзка с ликвидацията. Апелативният съд е посочил, че с покана №7472, изходяща от ищеца до ликвидатора, връчена на 12.09.2024 г. чрез ЧСИ, е изтъкнато, че не е изготвен начален баланс и списък на кредиторите, поради което се предявява процесното вземане в размер на 72 500 лв. Въззивният съд е кредитирал основното и допълнителното заключение на съдебно - счетоводната експертиза, като е отчел, че няма отразени задължения в оборотната ведомост и баланс за 2019 г. във връзка с предоставената сума от 72 500 лв. Произходът й като послужила за закупуване на недвижим имот е вноска в брой на 21.03.2019 г. в касата на дружеството, което не е разполагало с парични средства в брой, за да извърши захранването на разплащателната сметка. Приел е, че през 2019 г. дружеството не е извършвало дейност, а впоследствие приходите му след закупуването на недвижимия имот са от продажбата на част от същия. Апелативният съд е приел, че от представените доказателства не може да се направи друг извод относно началния момент, от който започва да тече давностният срок, тъй като той е точно определен в закона и без правно значение са отразените данни в счетоводството на ответното дружество, съответно неотразяването на възникналото задължение, начинът на водене на счетоводство, неговата редовност, както и действията, респ. бездействията на ликвидатора. Посочил е, че хипотезите на спиране и прекъсване на давностния срок са нормативно регламентирани, като в чл. 115 ЗЗД са посочени хипотезите на спиране, при които давност не тече, но по делото не се установява наличието на която и да е от тях. Съдът е отчел наложения мораториум със Закона за мерки и действия по време на извънредното положение, приет във връзка с настъпилата Ковид епидемия, поради което е приел, че в периода от 13.03.2020г. до 13.05.2020г. не е текъл давностен срок. С оглед горното е счел, че давностният срок за връщане на заемната сума, започнал да тече на 21.03.2019г., е изтекъл на 21.05.2024г. и към момента на предявяване на иска - 20.09.2024г., вземането на ищеца е погасено по давност. Апелативният съд е приел, че няма прекъсване на давността, като описаното предложение 26.05.2023г. е изходящо от самия ищец, няма данни дружеството да се е съгласявало със същото, не е налице изявление на дружеството за признаване на задължението. Относно оплакването, че не е бил разгледан евентуалния иск по чл. 134 ТЗ, въззивният съд е посочил, че същият е бил предявен при условие, че съдът приеме, че не е налице договор за заем, но по делото е установено основанието на главния иск, а именно, че е налице заемно правоотношение, което изключва възможността за съществуване на друго правоотношение. С оглед горното е счел, че липсва предпоставка за разглеждане на евентуално съединения иск, заявен от ищеца в допълнителната искова молба. С така изложените мотиви апелативният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го изведе от изложението. Първият поставен въпрос от касатора е свързан с тезата му, че обявяването на покана до кредиторите на дружеството в ликвидация препятства изтичането на срока на погасителна давност за вземанията им. Питането се явява обуславящо с оглед приетото за основателно възражение на ответника за изтекла погасителна давност и липса на предпоставки за спирането, респ. прекъсването й. По въпроса е въведено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно касаторът сочи, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът не е обосновал надлежно допълнителното селективно основание съгласно задължителните указания в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/ 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е посочена непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване да е предпоставило противоречива съдебна практика, съответно такава също не е посочена, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на еднозначна съдебна практика, явяваща се неправилна, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Соченото допълнително основание не е налице, тъй като по въпроса има практика на ВКС, обективирана в решение №292/14.07.2011г. по гр.д.№1220/2010г., 4 г.о. на ВКС и др., съгласно което разпоредбите относно погасителната давност са с императивен характер, което означава, че не могат да бъдат тълкувани разширително. В съответствие с горното въззивният съд е приел, че производството по ликвидация, действията или бездействията на ликвидатора не са основание нито за спиране по чл. 115 ЗЗД, нито за прекъсване на давността по чл. 116 ЗЗД. В Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022г. по тълк. дело № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС се посочва, че признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Както се прие в тълкувателното решение признанието е ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му, като кредиторът като титуляр на вземането, наред с длъжника, признаващ съществуването на задължението, са част от индивидуализиращите белези на правоотношението. Предвид горното доколкото общата покана по чл. 267 ТЗ до евентуални кредитори на дружеството в ликвидация не съдържа конкретизирано волеизявление на длъжника за признаване на задължение спрямо негов конкретно определен кредитор и/или за точно определено вземане, обявяването в Търговския регистър на покана от ликвидатора до кредиторите на дружеството да предявят вземанията си не може да се приеме като основание за спиране или прекъсване на давността. Наличието на горепосочената практика, с която е съобразено решението на въззивния съд, изключва необоснованото от касатора допълнително селективно основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Вторият поставен въпрос от касационния жалбоподател е свързан със становището му, че неосчетоводяването на едно вземане от търговското дружество при спазване на правилата на чл. 53 - 55 ТЗ е свързано с изискуемостта му и прилагане на правилата на давността. По питането отново се поддържа допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, който касаторът не е обосновал надлежно съгласно изискванията на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС съобразно изложените съображения по първия въпрос. Не е посочена непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване да е предпоставило противоречива съдебна практика, съответно такава също не е посочена, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на еднозначна съдебна практика, явяваща се неправилна, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Наред с горното по питането е налице практика на ВКС, с която въззивният акт е съобразен, което изключва горепосоченото допълнително селективно основание. Съгласно изрично посоченото в решение № 88/11.06.2015г. по гр.д. №4559/2014г., 4 г.о. на ВКС, по силата на разпоредбата на чл. 182 ГПК вписванията в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото. Счетоводните книги представляват вторични счетоводни документи съобразно класификацията по чл. 6 ЗСч., защото са носител на преобразувана информация за стопанска операция или за факт, получена от първичен счетоводен документ, който ги удостоверява. Както се приема в решение № 7/22.02.2011г. по т.д. №264/2010г. на 1 т. о. на ВКС, липсата на записвания в счетоводните книги би могла да бъде преодоляна по общите правила за събиране на доказателствата и с доказателствените средства по процесуалния закон, в зависимост от вида на твърдения факт. С оглед горната практика следва да се приеме, че неотразяването на едно вземане от дружеството при водене на счетоводството му не влияе нито на неговото възникване, нито на неговата изискуемост, и не е свързано със спиране или прекъсване на погасителната давност. Тук следва да се отбележи, че макар да поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса, касаторът се позовава в изложението си на решение №50070/12.08.2024г. по т.д. №981/2021г. на 2 т.о. на ВКС, но същото е по правен въпрос относно приложението на разпоредбата на чл. 301 ТЗ, касаеща потвърждаването на извършените без представителна власт от името на търговец действия по сключване на договор и способите за установяването му, поради което не е относимо към случая. С оглед гореизложените съображения съдът намира, че не се установява допълнително селективно основание по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос. Поставеният трети въпрос в изложението е свързан със становището на касатора, че представеният от него документ – предложение от 26.05.2023г. съставлява признание на задължението с последиците на чл. 116, б. „а“ ЗЗД за прекъсване на давността. Въззивният съд е обсъдил въпросното предложение и е посочил, че същото е изявление на ищеца / И. Г./, което само е връчено на другия съдружник и управител на дружеството – К. Д.. Апелативният съд е заключил, че няма изявление на дружеството, което да обективира признаване на задължението и съответно да е основание за прекъсване на давността. Следователно така поставеният въпрос не съответства на установените по делото обстоятелства, че се касае за документ, изходящ от ищеца – кредитор, а не такъв от дружеството – длъжник по вземането, респ. че няма признание на задължението чрез неговия законен представител – К. Д. като управител, впоследствие ликвидатор. Предвид изложеното въпросът не съответства на установеното по делото от ангажираните доказателства. Независимо от горното следва да се отбележи, че по така поставеното питане не е налице и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, което касаторът обосновава с противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022г. по тълк. дело № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС. В тълкувателното решение е прието, че признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Посочва се в тълкувателното решение, че целта на признаването по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД е установяване на безспорност в отношенията между страните по конкретното правоотношение чрез недвусмислено заявяване от страна на длъжника, че не се оспорва определен дълг. В мотивите на тълкувателното решение е изложено, че признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му. Въззивният съд е действал съобразно горецитираната практика, като е приел, че няма признание и прекъсване на давността, тъй като процесното предложение не съдържа волеизявление на длъжника, а съставлява предложение от кредитора – ищеца И. Г., което няма данни да е прието от насрещната страна – длъжника, който е търговското дружество. Предвид горното и по този въпрос не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Последният поставен от касатора въпрос в изложението е процесуален и е свързан със задълженията на въззивния съд за мотивиране на решението и обсъждане на доказателствата по делото и доводите на страните, поради което се явява обуславящ и отговоря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - посочени от касатора, както и служебно известните на настоящия състав решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №112/28.10.2020г. по т.д. №2029/2019г. на ВКС, I т.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението. В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал, събран по делото, като несъгласието на касатора с направените изводи не може да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Касаторът в изложението си във връзка с този въпрос се позовава на неудовлетвореното му от първоинстанционния съд доказателствено искане да се допусне лично явяване на лицето, натоварено да води счетоводството на дружеството, изтъкнато във въззивната жалба, но апелативният съд противно на твърденията на жалбоподателя се е произнесъл по искането за допускане на този свидетел с изрично протоколно определение от проведеното открито съдебно заседание. Неудовлетворяването на процесуалното му искане не е свързано с обсъждането от въззивния съд на доказателствата и доводите на страните, а друг релевантен процесуален въпрос не е поставен от касатора. Необсъждането на предпоставките по евентуално предявения иск за присъждане на сумите като допълнителни парични вноски от съдружника е обосновано от въззивния съд с установяване на заемно правоотношение и невъзникване на процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск. С оглед горното въпросът не удовлетворява допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски, а ответника по касация е заявил искане в отговора, но не е представил доказателства за сторени разноски по касационното производство. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение