Определение от 10.07.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6365/2023 г.

Производство по чл. 185 и сл., във връзка с чл. 166, ал. 4, във връзка с ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане на Д. Ковачев, с [ЕГН], с постоянен адрес в гр. Попово, [улица], за спиране действието на чл. 25, ал. 1 от Наредба № 1 от 1.02.2019 г. за придобиване на юридическа правоспособност, издадена от министъра на правосъдието, oбн., ДВ, бр. 13 от 12.02.2019 г., в сила от 1.01.2020 г., изм. и доп., бр. 36 от 1.05.2021 г. (Наредба № 1/2019 г./Наредбата). Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира искането за допустимо, а разгледано по същество – за неоснователно, по следните съображения: В бр. 13 от 12.02.2019 г. на Държавен вестник е обнародвана Наредба № 1/2019 г., като съгласно §1, ал. 1 от Преходните и заключителните й разпоредби (ПЗР) действието й се отлага до 01.01.2020 г. На 21.06.2023 г. Д. Ковачев, легимитирайки се като стажант-юрист по смисъла на Наредбата, на когото предстои явяването на изпит за придобиване на юридическа правоспособност, е оспорил законосъобразността на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 Наредбата с аргумент за противоречие на посочения нормативен текст с предписанието на чл. 44, ал. 2 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове, издаден от Председателя на Държавния съвет на Народна република България, обн., ДВ, бр. 39 от 21.05.1974 г., доп., бр. 7 от 24.01.1978 г., бр. 57 от 22.07.1980 г., изм. и доп., бр. 46 от 12.06.2007 г. (Указ № 883/1974 г./Указа). Жалбоподателят е изложил съображения, че законовата делегация, въз основа на която е издаден подзаконовият нормативен акт, част от който е и атакуваната разпоредба, се съдържа в чл. 297а от Закона за съдебната власт (ЗСВ), според чийто текст министърът на правосъдието издава наредба, с която определя реда за провеждане на изпита за придобиване на юридическа правоспособност. В този смисъл прехвърлянето на така предоставената му нормативна компетентност чрез оспорената норма на чл. 25, ал. 1 Наредбата, е недопустимо с оглед чл. 44, ал. 2 Указ № 833/1974 г., което обуславя отмяната на законовия текст единствено на това основание. В жалбата си оспорващият е формулирал и искане за спиране на допуснатото по силата на чл. 190, ал. 1 АПК предварително изпълнение на атакуваната разпоредба до приключване на спора по законосъобразността на нормата. Настоящият състав на Върховния административен съд, Седмо отделение, намира, че жалбоподателят нито твърди, нито е доказал наличие на основанията по чл. 166, ал. 2, вр. ал. 4 АПК за спиране на предварителното изпълнение, поради което и искането му е неоснователно. Оспореният от Д. Ковачев текст на чл. 25, ал. 1 Наредба № 1/2019 г., спирането на чието действие е поискано в настоящия случай, е разпоредба от подзаконов нормативен акт. Наредба № 1/2019 г. е издадена от министъра на правосъдието, въз основа на изричната законова делегация по чл. 297а ЗСВ, и съдържа правила по прилагането на норма от висок ранг, което я категоризира като подзаконов нормативен акт по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА). По силата на чл. 5, ал. 5 от Конституцията на Република България (КРБ) нормативните актове, регулиращи обществените отношения на територията на Република България (РБ), пораждат своето действие три дни след обнародването си в ДВ, освен ако в тях не е предвиден друг срок. От този начален момент правилата за поведение, съдържащи се в съответния нормативен акт, стават задължителни за адресатите си. Възможността за съдебен контрол върху подзаконовите нормативни актове е предвидена в чл. 185, ал. 1 и ал. 2 АПК, а редът за това – в Раздел III, Глава десета, Дял Трети АПК. По аргумент от чл. 190, ал. 1 АПК оспорването не спира действието на подзаконовия нормативен акт, освен ако съдът постанови друго. Спецификата на тези спорове, и най-вече широкият кръг от правни субекти, чиито права и законни интереси се засягат (и гарантират) с действието на нормите от съответния подзаконов нормативен акт, е обусловила отклонение от общото правило за суспензивен ефект на оспорването пред съда. Многообразието от обществени правоотношения и различните правнозащитими ценности, от своя страна, са наложили допускането на изключения от това принципно положение – така съобразно препращането на чл. 196 АПК, съдът може да спре действието на подзаконовия нормативен акт (Сравн.: чл. 190, ал. 1 с.з.) при наличието на предвидените в чл. 166, ал. 4, във връзка с ал. 2 АПК материалноправни предпоставки. По аргумент от чл. 166, ал. 2 АПК съдът може, ако са възникнали нови обстоятелства, да спре допуснатото предварително изпълнение при наличие на потенциална възможност то да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Следователно предмет на установяване в това производство е вредата с посочените индивидуализиращи белези и причинно-следствената връзка на последната с действието на атакуваното правило за поведение. Съдът обаче не събира служебно доказателства за описаните обстоятелства, нито може да предполага какви са евентуалните вредни последици за жалбоподателя, които той може да понесе от нормативно установената липса на суспензивен ефект на оспорването му, както и дали е налице причинно-следствена връзка между вредите и обжалваната разпоредба/и или нормативния акт в цялост. Съгласно еднопосочната съдебна практика на Върховния административен съд, която и настоящият състав споделя, искателят по чл. 166, ал. 4 (ал. 2) АПК е този, който следва да изложи съображенията, които обуславят необходимостта от спиране, той носи и доказателствената тежест за установяване на тези обстоятелства (Вж.: Определение № 1464/01.02.2018 г., постановено по адм. дело № 11534/2017 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 12834/19.10.2020 г., постановено по адм. дело № 10018/2020 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 9360/02.09.2021 г., постановено по адм. дело № 8493/2021 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 11088/05.12.2022 г., постановено по адм. дело № 8721/2022 г., петчленен състав на Върховния административен съд и др.). В случая Д. Ковачев не е изложил никакви твърдения, мотивиращи искането му по чл. 166, ал. 4, вр. ал. 2 АПК, още по-малко е ангажирал доказателства за това. В инкорпорираното в жалбата срещу атакуваната разпоредба от Наредба № 1/2019 г. искане за спиране, оспорващият единствено е заявил бланкетно желанието си действието на обжалваната част от Наредбата да бъде спряно. Обратен извод не следва и от прочита на съдържанието на депозираната жалба в цялост. Очевидно е, че всички доводи са свързани със законосъобразността на оспореното правило за поведение, и най-вече с противоречието му с чл. 44, ал. 2 Указа, което не може да се отнесе по никакъв начин към предпоставките за спиране по чл. 166, ал. 2 АПК. След като не е налице изискуемата от закона мотивираност на искането, то настоящият състав на Върховния административен съд намира, че не е доказано наличието на основание за спиране действието на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 Наредба № 1/2019 г. по смисъла на чл. 166, ал. 4, вр. ал. 2 АПК. За прецизност на изложението следва да се посочи, че съдът не е задължен да дава указания за отстраняване на такива пороци в искането, т.к. според разпоредбата на чл. 166, ал. 3 АПК произнасянето е незабавно, а това изключва възможността за извършването на каквито и да е било подобни действия. В този смисъл е и съдебната практика на Върховния административен съд – Вж.: Определение № 9360/02.09.2021 г., постановено по адм. дело № 8493/2021 г., петчленен състав на Върховния административен съд. По изложените съображения искането на Д. Ковачев за спиране действието на оспорената разпоредба до разрешаване на спора досежно нейната законосъобразност, е неоснователно и като такова следва да бъде отхвърлено. Водим от горното и на основание чл. 166, ал. 4, във връзка с ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение