Определение № 647 от 17.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 624/2009 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на "Делта С. ;О. срещу О. № 728 от 20.07.2009 год. по гр.д. № 658/2009 год. на Пловдивския апелативен съд с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определението от 02.02.2009 год. по гр.д. № 70/2007 год. на Смолянския окръжен съд. С това определение е било осъдено дружеството да заплати по сметката на СмОС държавна такса в размер на 25122 лв. Частната касационна жалба е допустима по смисъла на чл.275 ал.1 ГПК. В изложението по чл.274 ал.3 вр.чл.284 ал.3 т.1 ГПК се подържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с константна практика на ВКС по обуславящия въпрос – допустимо ли е последващо (след срока по чл.56 ал.1 ГПК-1952) определяне и присъждане на държавна такса. Поставеният въпросът по чл.280 ал.1 ГПК действително е обуславящ и е от значение за точното прилагане на закона – чл.57 ГПК (отм.) респ.чл.71 ГПК-2007 и касационен контрол следва да бъде допуснат на основание т.3. Основанието по т.1 не е налице, доколкото позоваването не е на задължителна или константна практика на ВС или ВКС, а на единствено изолирано определение на ІІ г.о. от 2004 год. За да приеме, че частната касационна жалба е неоснователна, настоящата съдебна инстанция взе предвид следното: Гр.д. № 70/2007 год. на Смолянския окръжен съд е образувано по иск с правно основание чл.233 ал.1 ЗЗД на "Делта С. ;ЕО. иск срещу "Еко Г. ;А. за предаване държането на отдадени под наем 131 бр. МПС. Общо месечната наемна цена на МПС е била 104800 лв. При завеждането на иска е била внесена държавна такса в размер на 30 лв. Искът е отхвърлен с влязло в сила решение. При извършване по реда на чл.60 ГПК (отм.) на служебна проверка, първоинстанционният съд е констатирал несъответствие с внесената държавна такса с действително дължимата на основание чл.55 ал.2 предл.1 вр. ал.1 б."д" ГПК (отм.). Поради това, приспадайки от дължимата ДТ-25152 лв. внесените 30 лв., СмОС е осъдил "Делта С. ;О. да довнесе ДТ-25122 лв. Сезиран с въззивната частна жалба на дружеството, съставът на ПАС я е оставил без уважение. Настоящата съдебна инстанция счита, че определението на въззивния съд е законосъобразно поради следното: Правилно апелативният съд е приел, че позоваването на чл.56 ал.1 ГПК е ирелевантно за спора, доколкото не се касае цена на иска посочена от ищеца (предл.1), която да е била е била предмет на оспорване от ответника (предл.2) или да е било налице несъответствие, което да е довело до определянето на цената на иска от съда (предл.3). Цената на иск (искове) с правно основание чл.233 ал.1 ЗЗД е определяема по правилото на чл.55 ал.1 б."д" ГПК (отм.). Тя не е била предмет на промяна или корекции в рамките на съдебното производство, поради което и доводите, свързани с преклузията на чл.56 ал.1 предл.2 ГПК (отм.) са несъстоятелни. Правилно съдилищата са приели, че при безспорна цена на иска, неправилно е била внесена по-малка държавна такса. Държавната такса съгласно чл. 3 от Закона за държавните такси се заплаща при предявяването на иска. Допустимо е и събирането и в последващ момент в определени от закона случаи (чл.63 ал.3 ГПК, чл.620 ал.5 ТЗ, чл.649 ал.2 ТЗ и пр.). Таксата се внася в приход на държавния бюджет и не подлежи на връщане освен когато е неправилно или в повече събрана, а когато е недосъбрана (както е в конкретния случай), това следва да бъде сторено служебно. Ще следва да се отбележи и това, че преклузията по чл.56 ал.1 предл.2 ГПК (отм.) не се простира по отношение на чл.57 ГПК (отм.), а в ГПК-2007 год. не само, че правилото е сходно, а и определянето на цената на иска и задълженията за държавна такса са уредени в различни раздели на Гл.VІІІ. П. на горното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, І т.о.