Определение № 2452 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 585/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Първа Инвестиционна Банка” АД, [населено място] срещу решение № 1317 от 13.11.2025 г. по т. д. № 1651/2025 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Софийски градски съд, VІ-12 състав решение № 181 от 05.02.2025 г. по т. д. № 950/2023 г. С първоинстанционния акт, на основание чл. 422 ГПК, е признато за установено, че банката дължи на „Дин пропърти“ ЕООД, [населено място], сумата 51 165.81 лв. – левова равностойност на 26 125 евро, ведно със законната лихва от 20.05.2022г. до окончателното й изплащане, за която сума са издадени заповеди за изпълнение на парични задължения по чл. 410 ГПК по гр. д. № 26694/22 г., 26692/22 г. и 26704/2022 г. на Софийски районен съд. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Излага подробни съображения срещу извода за дължимост на процесната сума, като твърди, че същият е резултат от неправилно приложение на материалния закон – чл. 78, чл. 79 и чл. 75 от Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), във връзка с Директива (ЕС) 2015/2366 (PSD2) и от допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в превратно и избирателно обсъждане на събраните по делото доказателства. Според него, решаващият състав е смесил предпоставките за установяване на автентичността и разрешеността на платежната операция по чл. 78 и чл. 79 ЗПУПС с предпоставките по чл. 80 ЗПУПС във връзка с нарушаване на задълженията на платеца по чл. 75 ЗПУПС за освобождаване от отговорност, като по този начин е въвел несъществуващо в закона изискване за доказване на груба небрежност като елемент от фактическия състав на „неразрешената платежна операция“. Твърди, че в чл. 78, ал. 1 ЗПУПС е предвидено единствено задължение на банката да докаже, че платежната операция е автентична, точно регистрирана, отчетена и незасегната от техническа неизправност, което в конкретния случай е изпълнено чрез приетото и неоспорено заключение на съдебно-компютърната експертиза. Счита, че въззивният съд е приложил неправилно и чл. 78, ал. 4 ЗПУПС, като не е взел предвид, че банката не се позовава само на „използване“ на платежния инструмент, а е доказала извършването на пълна силна клиентска автентикация, включваща динамичен идентификационен елемент, обвързан с конкретната операция, както и активни действия на платеца. В касационната жалба е релевирано оплакване и за противоречие на въззивното решение с практиката на СЕС – решение от 11.07.2024г. по дело С-409/22, в което, според касатора, се приема, че използването на персонализираните средства за сигурност от платеца, включително елементи на силна клиентска автентикация (SCA), представлява израз на съгласие за платежна операция, независимо от това дали платецът е бил подведен от трето лице, както и че измамното действие (фишинг) не е равнозначно на липса на съгласие, когато самият платец е извършил действията по удостоверяване на операцията и не е налице пробив в системите на доставчика на платежни услуги, какъвто именно е настоящият случай. Като обосноваващи допускането на касационния контрол, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли платежната операция да се приеме за „неразрешена“ по смисъла на чл. 79 ЗПУПС, когато е извършена след пълна силна клиентска автентикация с участието на клиента (strong customer authentication SCA) и използване на персонализираните средства за сигурност от платеца; 2. Допустимо ли е съдът да отрече наличието на съгласие за изпълнение на платежна операция единствено поради това, че банката не е доказала проявена от платеца груба небрежност по чл. 75 ЗПУПС; 3. Явява ли се проявата на умисъл или груба небрежност от страна на платеца елемент от фактическия състав на „неразрешена платежна операция“ по чл. 79 ЗПУПС, или тя има значение единствено за освобождаване от отговорност по чл. 80 ЗПУПС; 4. Има ли сам по себе си различният IP адрес, от който е осъществен достъп до електронното банкиране, правно значение за квалификацията на платежна операция като „неразрешена“, когато същата е потвърдена чрез силна клиентска автентикация; 5. Може ли съдът да приеме липса на съгласие за платежна операция, като игнорира заключение на съдебно-компютърна експертиза и доказателства за липса на пробив в системите на банката, и изгради изводите си единствено върху твърденията на платеца; 6. Следва ли измамното въздействие от трети лица върху платеца да се приравнява на липса на съгласие за платежна операция при липса на технически пробив или неизправност в системата на доставчика на платежни услуги; 7. Как следва да се тълкува чл. 78, ал. 4 ЗПУПС във връзка с чл. 79 ЗПУПС - достатъчно ли е използването на платежния инструмент сам по себе си за доказване на съгласие, или при наличие на пълна клиентска автентикация и динамичен идентификационен елемент, която се извършва само с участието на клиента, може да се приеме, че е налице разрешена платежна операция”. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че: първият въпрос е разрешен в противоречие с решението на Съда на ЕС от 11.07.2024 г. по дело C-409/22; вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона; четвъртият въпрос е „от значение за развитието на правото и банковата практика, като въззивният съд е въвел нов, непредвиден от закона критерий за „неразрешеност“; петият въпрос е разрешен в противоречие с определенията на ВКС по т. д. № 2456/2022 г. и т. д. № 1593/2024 г. За въпрос № 3, № 6 и № 7 не е посочено конкретно основание за допускане на касационното обжалване. Ответникът по касация – „Дин пропърти“ ЕООД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационно обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор от 05.03.2026 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно между страните, че: Ищецът „Дин пропърти“ ЕООД е бил клиент и е ползвал услугите на „ПИБ“ АД, в която банка е имал открита сметка, като на 10.07.2020 г. е подал до банката искане за регистрация на електронно банкиране „Моята Fibank“ и искане за регистрация на Софтуерен токен /Fibank Toкen/, след активизацията на който дружеството, чрез управителя си, е започнало да ползва електронно банкиране „Моята Fibank“ и да нарежда онлайн преводи в лева; На 11.11.2021 г. от сметката на ищеца е нареден превод в размер на 26 125 евро към сметката на трето лице - А. Н., за което банката е информирала ищеца, който по телефона и писмено е уведомил банката, че транзакцията е неразрешена. Въз основа заключенията на изслушаната по делото компютърна експертиза, решаващият състав е счел за безспорно установено, че процесната платежна операция е технически коректна и редовно осчетоводена. С оглед на това, като спорни между страните е преценил въпросите дали извършената платежна операция е автентична и дали ищецът е проявил груба небрежност, в резултат на която е предоставил на трето лице възможност да извърши транзакции от банковата му сметка. За да потвърди обжалваното пред него решение, с което е уважен предявеният от „Дин пропърти“ ЕООД срещу „Първа Инвестиционна Банка” АД установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗПУПС за дължимост на сумата 26 125 евро, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че са доказани предпоставките за ангажиране отговорността на ответната банка по сключения с ищеца договор за електронно банкиране за възстановяване на сумата по извършената без негово съгласие платежна операция. Решаващият състав е приел, че отговорността на доставчика на платежни услуги да възстанови сумата на ползвателя на услугата по чл. 79, ал. 1 ЗПУПС е обективна и възниква независимо от това дали същият е положил дължимата грижа. Аргументирал е извода си за обективния характер на отговорността с това, че: Посочената разпоредба е въведена в националното ни законодателство чрез транспониране на текста на чл. 73 от Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Света от 25.11.2015 г. за платежните услуги във вътрешния пазар, като една от целите на същата, съгласно Преамбюла на Директивата, е чрез установените с нея правила да се стимулира доверието във вътрешния пазар на платежни услуги, а за да има доверие в пазара на платежни услуги, трябва да има доверие в доставчиците на тези услуги; Необходимостта от доверие към доставчиците на платежни услуги, като икономически по-силната страна, обосновава и решението именно те, а не ползвателите на услугите, да носят риска от измамливи действия на трети лица (освен ако самите ползватели не са причина за увреждането). С оглед разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗПУПС, съдържаща дефиниция за разрешена и неразрешена платежна операция, въззивният съд е счел, че, за да се приеме, че платежната операция не е разрешена, достатъчно е клиентът да твърди, че тя не е наредена от него или е извършена без негово съгласие, като в доказателствена тежест на ответника е да установи, че именно ищецът е наредил операцията, респективно, че тя е извършена с негово съгласие. При преценката относно наличието на дадено от платеца нареждане, респ. съгласие за извършване на процесната платежна операция, решаващият състав е съобразил формираната в тази насока практика на СЕС – решение от 11.07.2024 г. по дело С- 409/2022 г., с което, тълкувайки чл. 59, т. 2 от Директива 2007/64 (идентичен с текста на чл. 72, т. 2 от Директива /ЕС/ 2015/2366 на ЕП и Съвета и чл. 78, ал. 4 от ЗПУПС), предвид ясната разпоредба на чл. 54 от Директивата, дефинираща платежната транзакция като неразрешена при извършването й без съгласието на платеца, съдът е приел, че законодателят на Съюза не е целял установяване на разрешението за плащане да се ограничи до проверка на формалната редовност на правните актове, използвани за даването на това съгласие - съображения 73, 74, 80. С оглед на това е формиран извод, че при твърдение за неразрешена платежна операция, идентифицирането на наредителя чрез електронното му устройство и автентифицирането на изявлението чрез другите електронни средства (ПИН код, м-токен и др.) не е достатъчно да изключи отговорността на доставчика на платежни услуги, освен ако докаже измама на платеца или неизпълнение на задълженията на същия по чл. 75 ЗПУПС, при груба небрежност. Изхождайки от трайно възприетото в практиката становище, че небрежността представлява неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на добрия стопанин и че грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия, въззивният съд е преценил, че в конкретния случай липсват каквито и да е било данни ищецът сам да е предоставил личните си идентификационни данни на трето лице, т. е. че същият е проявил груба небрежност. Съдът е посочил, че успешното идентифициране и автентифициране, осъществено при нареждане на транзакцията, от което банката-ответник прави извод за допусната от ищеца груба небрежност – неспазване на препоръките й за опазване на персонализираните средства, не е достатъчно, доколкото самата правна норма (чл. 78, ал. 4 ЗПУПС) изключва такава връзка, като изисква ангажирането на доказателства за умисъл или груба небрежност. По тези съображения решаващият въззивен състав е приел, че ответникът не е установил при условията на пълно и главно доказване, че процесната платежна операция е наредена от ищеца, евентуално че ищецът е допуснал груба небрежност, която освобождава банката от отговорност. Поради това е преценил предявеният иск за основателен и е потвърдил първоинстанционното решение, с което същият е уважен. С оглед мотивите на обжалвания акт, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на поставените от касатора въпроси това изискване не е налице. Като цяло, въпросите не съответстват на мотивите на обжалвания акт и в действителност обективират несъгласието на касатора с извода по съществото на спора. По-конкретно: Въззивният съд не е приел, че процесната платежна операция е „извършена след пълна силна клиентска автентикация с участието на клиента (strong customer authentication SCA)“, каквото твърдение се съдържа във въпрос № 1, нито е отрекъл липса на съгласие за извършването й, „поради това, че банката не е доказала проявена от платеца груба небрежност“ (въпрос № 2) по чл. 75 ЗПУПС. Некореспондиращо на мотивите е и съдържащото се във въпрос № 6 твърдение, че съдът е приравнил „измамното въздействие от трети лица върху платеца на липса на съгласие за платежна операция“. Без връзка с изложените от въззивния съд съображения са и въпрос № 3 и № 4, доколкото въззивният съд не е преценил липсата на умисъл или груба небрежност от страна на платеца като елемент от фактическия състав на „неразрешената платежна операция“, нито е квалифицирал операцията като „неразрешена“ поради различния IP адрес, от който е осъществен достъп до електронното банкиране. Що се отнася до въпроси № 5 и № 7, същите са изцяло относими към правилността на обжалвания акт, която е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му – въпрос № 5 касае извършената от въззивния съд преценка на доказателствата, а въпрос № 7 – приложението на чл. 78, ал. 4 ЗПУПС. Освен отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на поставените въпроси не са осъществени и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Не само, че не е налице твърдяното противоречие с решението на СЕС от 11.07.2024 г. по дело C-409/22, но точно обратното – обжалваният акт е в съответствие с приетото в т. 61 от същото, че когато ползвател на платежни услуги отрича да е разрешавал изпълнена платежна транзакция, използването на платежен инструмент, регистрирано от доставчика на платежни услуги, само по себе си не е непременно достатъчно доказателство, че тази платежна транзакция е била разрешена от платеца. Недоказано е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото в подкрепа на същото са посочени актове на касационната инстанция (определения по чл. 288 ГПК за недопускане на касационно обжалване), които нямат характер на практика на ВКС по смисъла на посочената разпоредба. Не може да се счете за осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е формирано от две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая обаче, с твърдението, че въпрос № 2 е от значение за точното прилагане на закона, а въпрос № 4 – от значение за развитието на право, касаторът е заявил само част от посоченото основание. При това напълно бланкетно, без да изложи аргументи в какво именно се изразява това значение. За останалите въпроси (№ 3, № 6 и № 7) изобщо не е посочено конкретно основание за допускане на касационния контрол. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски за настоящата инстанция не следва да бъде уважено предвид липсата на доказателства за извършването на такива. В представения договор за правни услуги и съдействие от 22.12.2025 г. е предвидено, че уговореното адвокатско възнаграждение в размер на сумата 4 800 лв. ще бъде заплатено по посочената в договора банкова сметка на представляващия дружеството адвокат, но доказателства за извършен банков превод не са ангажирани. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК