Определение № 33 от 21.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 323/2010 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [заличено име на фирма] чрез юрисконсулт И. Л. срещу решение № 1446/23.11.2009 г. на Софийски апелативен съд /С./ по гр.д. № 2065/2008 г.

В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното решение, а като основание за допускане на касационно обжалване сочи хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.

Ответникът по жалбата – П. И. Т., лично и като наследник на покойния си съпруг В. Д. Т., оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по подробно изложени съображения в писмени отговори. Ответникът [заличено име на фирма] не взима становище.

ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. По изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС намира следното:

Пред Видински окръжен съд /ВОС/ са предявени искове от П. И. Т. и В. Д. Т. по чл.226 ал.1 КЗ за неимуществени и имуществени вреди, претърпени от смъртта на сина им Д. В. Т., починал на 02.08.2004 г. при ПТП, виновно причинено от Л. А. Т. като водач на лек автомобил, валидно застрахован към датата на злополуката по риска „гражданска отговорност” при [заличено име на фирма]. При условия на евентуалност, исковете са предявени и срещу „А.” ЕООД като работодател на прекия причинител на ПТП-то Л. А. Т., който е бил автобусен шофьор.

ВОС е уважил исковете за неимуществени вреди срещу [заличено име на фирма], съответно за 30000 лв. и 25000 лв. за всеки от ищците и за имуществени вреди в размер на 1864 лв. със законните последици. Исковете срещу „А.” ЕООД са отхвърлени изцяло.

Пред С. уважителното решение на ВОС е обжалвано от [заличено име на фирма] само досежно присъденото обезщетение за неимуществените вреди, поради прекомерност, но не изцяло, а само за разликата над 13000 лв. до 30000 лв. за П. Т. и над 13000 лв. до 25000 лв. за В. Т., както и относно началната дата на присъдената законна лихва върху обезщетенията за неимуществените вреди с довод, че има частично погасяване по давност на същата. С. е оставил в сила решението на ВОС в обжалваните му части, като е приел, че не е налице прекомерност на присъденото обезщетение за неимуществени вреди за всеки от ищците и че в случая лихвата за обезщетението се погасява не с тригодишен, а с петгодишен срок и разпоредбата на чл.111 б.”в” ЗЗД е неприложима, тъй като лихвата при обезщетение за вреди е част от самото обезщетение и се погасява с петгодишен срок като същинското обезщетение, който срок в случая не е изтекъл.

Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Настоящият състав на ВКС счита, че въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона.

В настоящия случай касаторът навежда два въпроса по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, свеждащи се до:

1. Допустимостта на искове за вреди от осъществен застрахователен риск срещу застрахователя при предявен и уважен иск срещу деликвента в друго производство.

2. Давност за погасяване вземането за лихва – специална тригодишна по чл.111 б.”в” ЗЗД или обща петгодишна давност.

Разрешението на тези два въпроса в решението на С., според касатора, е в противоречие със задължителна съдебна практика – т.8 от ППВС № 7/1977 г., както и на тричленни състави на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона.

По първия въпрос: Вярно е, че според т.12 от ППВС № 4/1975 г. при наличие на застрахователен договор срещу гражданска отговорност застрахователят и прекият причинител не са солидарно отговорни пред увредения, а исковете срещу застрахователя и срещу деликвента са на различно основание и могат да бъдат предявени само в съотношение на евентуалност - т.8 и т.11 от ППВС № 7/1977 г. В този смисъл е и приложената с жалбата съдебна практика на тричленни състави на ВКС, вкл. и по чл.290 ГПК /задължителна по силата на т.2 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС/. Но в случая ответникът, сега касатор - [заличено име на фирма], не е поддържал пред ВОС възражения за недопустимост на исковете, с оглед наличие на уважени искове срещу деликвента в друго производство. Предявените искове срещу застрахователя са уважени от ВОС, а пред С. решението на ВОС е обжалвано не изцяло, а само за обезщетенията за неимуществените вреди и началната дата на присъдената законна лихва върху тях и то за разликата над 13000 лв. до 30000 лв. за П. Т. и над 13000 лв. до 25000 лв. за В. Т., поради прекомерност, не и недопустимост с оглед наличие на уважен иск срещу деликвента в друго производство. Следователно, решението на ВОС в частта му, в която исковете за неимуществени вреди са уважени до 13000 лв. за всеки от ищците е влязло в сила. Щом това е така, по тези претенции има сила на пресъдено нещо – чл.221 ГПК /отм./, аналогичен на чл.298 ГПК, а тя включва и положителното решаване на въпроса за допустимостта на предявените искове. Възраженията на касатора за недопустимост на исковете, с оглед уважаване на искове срещу деликвента в друго производство, на този етап - едва в касационната жалба и при наличие сила на пресъдено нещо, са преклудирани. В този смисъл са и възраженията в писмените отговори на ответниците, които настоящият състав споделя. Щом тези възражения са преклудирани, въпросът за допустимостта на иск срещу застраховател при уважен иск срещу деликвента в друго производство не е обсъждан от ВОС и не обуславя наличие на въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, различно разрешаван в задължителна съдебна практика на ВС и ВКС, както и на отделни тричленни състави на ВКС /чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК/. Не е налице и хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване по този въпрос в частта на решението на С. относно присъдените обезщетения.

По втория въпрос: Приложимата погасителна давност относно лихвата върху обезщетението за неимуществени вреди според С. е петгодишна, а не тригодишна по чл.111 б.”в” ЗЗД, доколкото лихвата при обезщетение за вреди е част от самото обезщетение. Разрешаването на този въпрос е обусловило изхода на спора и е в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, а именно р. № 329/21.04.2008 г. на ВКС по т.д. № 1032/2007 г., постановено по ГПК /отм./ и р. № 72/30.04.2009 г. на ВКС по т.д № 475/2008 г., постановено по чл.290 и сл. ГПК. Следователно и съобразно т.2 и т.3 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС, налице са предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК – противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК и на тричленен състав на ВКС по реда на отменения ГПК, обективирана в решения, не и в определение по реда на чл.288 ГПК /каквото е приложеното определение на ВКС № 653/13.11.2009 г./, поради което по този въпрос следва да се допусне касационно обжалване на решението на С. в частта му, оставяща в сила решението на ВОС № 29/15.05.2008 г. по гр.д. № 461/2007 г. в частта, в която законната лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди на П. Т. и В. Т. е присъдена от 02.08.2004 г.

На основание чл. 18 ал.2 т.2 вр. чл. 3 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 40 лв. по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението.

Мотивиран от горното на основание чл.288 ГПК, съдът: