Определение № 487 от 12.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1359/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Б. М. от [населено място] срещу решение № 260691/02.02.2021г. по в.гр.д. № 12461/2009г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II „Б“ състав. С него след частична отмяна на решение от 14.03.2006г. по гр.д. № 8322/2004г. на Софийски районен съд, 36 състав, са отхвърлени предявените от А. Б. М. срещу Х. В. И., Т. Р. П., И. М. П., Й. Д. Ц. и В. В. Г. искове с правно основание чл.30 от ЗЗД за унищожаване поради заплаха на договори за покупко – продажба на дялове от „Велмар брокер“ ООД от 20.08.2004г., сключени между А. Б. М. и Х. В. И. за 15 дяла и между А. Б. М. и всеки от Т. Р. П., И. М. П., Й. Д. Ц. и В. В. Г. искове за по 2 дяла. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател изразява несъгласие с извода на въззивния съд за липса на предпоставките за уважаване на исковете, поради наличието на влязла в сила присъда, касаеща процесните договори за покупко – продажба на дялове от „Велмар брокер“ ООД. Поддържа, че присъдата не се припокрива изцяло с деянието заплаха, визирана в чл.30 от ЗЗД и описана детайлно в исковата молба. Твърди, че, доколкото производството е второ поред въззивно, след като делото е върнато от ВКС, съдът е следвало да разгледа въззивната жалба не само в частта относно евентуалните искове по чл.30 от ЗЗД, а и в частта, касаеща главните искове по чл.26, ал.2 от ЗЗД. Твърди още, че е даден ход на делото при пропуск на въззивния съд да призове всички ответници по делото. Поддържа, че не са събрани поисканите от него гласни доказателства – разпит на свидетели и очни ставки между страни и свидетели. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1/ Допустим ли е актът на съда, в който наведените в исковата молба от ищеца факти се различават от тези, които въззивният съд е счел за релевирани и които е взел предвид при произнасяне по съществото на спора?; 2/ Допустимо ли е събирането на нови доказателства от въззивната инстанция, ако делото се движи по реда на отменения ГПК?; 3/ Когато производството пред въззивната инстанция е по реда на отменения ГПК и делото е върнато от ВКС за ново разглеждане от въззивния съд, кои жалби следва да разгледа този съд – на всички страни по спора или само на тази, която е сезирала ВКС?; 4/ Необсъждането на всички доказателства, твърдения и възражения на страните по делото води ли до необоснованост на решението на въззивния съд? Твърди, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като по първи въпрос твърди противоречие с решение № 99/20.06.2019г. по т.д. № 2202/2018г. на ВКС, II т.о.; по втори въпрос – с т.6 и т.11 от Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; по трети въпрос – с т.15 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; по четвърти въпрос – с решение № 298/28.04.2020г. по гр. д. №3972/2008г. на ВКС, IV г.о., решение №27/02.02.2015г. по гр. д. №4265/2014г. на ВКС, IV г.о. и решение №216/04.01.2011г. по т. д. №87/2010г. на ВКС, II т.о. В условията на евентуалност, поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответниците Х. В. И., Т. Р. П., И. М. П., Й. Д. Ц. и В. В. Г., всички от [населено място], не изразяват становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е констатирал, че при първоначалното разглеждане на делото с решение от 02.06.2008г. по гр.д. № 2101/2016г. състав на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ответниците част, като е приел, че волята на ищеца А. Б. М. е опорочена поради заплаха, тъй като на 19.08.2004г. у него е възбуден основателен страх за здравето му чрез употребени обвинения, ругатни, заплахи и крясъци, както и чрез нанасяне на леки телесни повреди, което го е мотивирало да подпише процесните договори за покупко – продажба на дялове от „Велмар брокер“ ООД от 20.08.2004г. Констатирал е още, че по жалба на ответниците с решение №186/02.12.2009г. по т.д. № 326/2009г. състав на II т.о. на ВКС е отменил решението на Софийски градски съд, поради допуснати процесуални нарушения при призоваване на страните, както и поради неизвършването на очна ставка. Взел е предвид наличието на влязла в сила присъда от 20.02.2018г. по н.о.х.д. № 2179/2016г. на СпНС, потвърдена от АСпНС и ВКС, с която Х. В. И. е признат за невиновен за престъпление по чл.214, ал.2, т.1 и т.2 вр. чл.213а, ал.3, т.2 и ал.2, т.1, пр.1 и т.2 от НК /изнудване, придружено с причиняване на лека телесна повреда и чрез заплаха за убийство, от което са причинени значителни имуществени вреди/. Въззивният съд е приел, че присъдата касае именно процесните договори за покупко – продажба на дялове. Изложил е съображения, че наличието на задължителна за съда присъда относно липсата на заплахи и телесни повреди изключва възможността гражданският съд да установява, че деянието е противоправно и е извършено виновно. С оглед на това е достигнал до извода, че спрямо А. Б. М. не са извършени заплахи и леки телесни повреди, респ. че липсва унищожаемост поради заплаха /чл.30 от ЗЗД/. Изтъкнал е, че всяко произнасяне в различен смисъл /с оглед текста на присъдата и нейните категорични мотиви/ представлява недопустимо преразглеждане на присъдата. Поради това решаващият състав е приел за недопустимо събирането на допълнителни доказателства, включително и чрез очни ставки на свидетели и/или страни, с които да се установи вина и противоправност на деянието на ответника Х. И.. Приел е още, че не следва да обсъжда и събраните пред СРС и СГС доказателства във връзка с това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Неоснователни са доводите на касатора за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, във връзка с които е поставен и първият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК. Решаващият съд не е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че е бил принуден да сключи процесните договори за продажба на дружествени дялове чрез възбуждане на основателен страх у него посредством извършени от ответника Х. И. противоправни действия на 19.08.2004г. – нанесен побой, заплахи, ругатни, обвинения в периода от 13ч. до 18ч. Ищецът е посочил също, че в телефонен разговор на 20.08.2014г. ответникът И. му е наредил да отиде в офиса на дружеството и да подпише отново договорите поради допусната техническа грешка в тях, което ищецът изпълнил тъй като бил подложен на стрес и уплаха от насилието, упражнено от него предишния ден. В тази връзка е и твърдението му, че „заплахите са продължавали“. След като самият ищец обуславя изпълнението на искането на ответника Х. И. с въздействието на поведението на И. от 19.08.2004г., то именно това поведение се явява обуславящо за основателността на предявения иск по чл.30 от ЗЗД, тъй като без него само отправеното искане за повторно подписване на договорите не би мотивирало касатора да подпише тези договори. Това поведение е било предмет и на наказателното производство по н.о.х.д. № 2179/2016г. на СпНС, като с влязлата в сила присъда от 20.02.2018г. по делото подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по обвинението в престъпление по чл.214 ал.2 т.1 и т.2, вр. ал.1 вр. чл.213а ал.3 т.2 и ал.2 т.1 пр.1 и т.2 от НК. Следователно въззивният съд е направил изводи за правните последици от настъпването на заявените и доказани от ищеца факти, с което не е излязъл извън обхвата на търсената от ищеца защита. Вторият и третият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са относими към спора доколкото са свързани с правомощията на въззивната инстанция при повторното разглеждане на делото по реда на отменения ГПК от 1952г., но не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на тях не се установява и наличието на сочената допълнителна предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Вторият въпрос е свързан с оплакването на касатора, че въззивният съд неправилно е отказал да събере доказателства, които първоначално е допуснал /очна ставка между свидетели и страните по делото/, с мотив, че оправдателната присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд и събирането на доказателствата би било равнозначно на преразглеждането й. От самите доводи на касатора следва, че въззивният съд не е изразил становище, че събирането на нови доказателства във въззивното производство е недопустимо, съответно отказът му да проведе допуснатата очна ставка не е обусловен от неправилна преценка на правомощията му като въззивна инстанция и предпоставките за събиране на доказателства във въззивното производство по реда на отменения ГПК. Съдът е приел за отпаднала необходимостта от събирането на допуснатите доказателства, тъй като е обвързан от влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 2179/2016г. на СпНС, и не може да формира различни изводи по значимите за спора факти. Правилността на преценката на въззивния съд дали за установяване на правнорелевантните факти е необходимо събиране на доказателства, не подлежи на обсъждане в стадия по селекция на касационните жалби, доколкото е свързан с правилността на обжалваното решение, а не с допустимостта на касационното обжалване. Не е налице и соченото от касатора противоречие с ТР №1 от 04.01.2001г. по т.гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС по третия поставен в изложението въпрос. Разясненията на т.15 от посоченото тълкувателно решение, на които касаторът се позовава, са приложими в случаите, когато е постановено решение по главния иск, съответно първоинстанционният съд не се е произнесъл по евентуалния. Само в тази хипотеза съгласно задължителна практика на ВКС, ако въззивният съд отмени решението по главния иск, той следва да се произнесе по евентуалния. В тази насока са и дадените задължителни за съдилищата указания, че запазването на висящността на делото по главния иск съдържа потенциалната възможност за разглеждане на евентуалния иск. В настоящия случай с постановеното при първоначалното разглеждане на делото въззивно решение от 02.06.2008г. по гр. д. №8322/2004г. на СГС, ГК, ІV Б отд., е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на главния иск с правно основание чл.26 ал.2 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на процесните договори за покупко – продажба на дялове от „Велмар брокер“ ООД от 20.08.2004г., като в тази част решението не е било обжалвано от касатора – ищец по делото. С изтичане на срока за въззивно обжалване решението на СГС е влязло в сила в частта за отхвърляне на главния иск, като производството пред ВКС и съответно новото разглеждане на делото е продължило само по евентуалния иск по чл.30 от ЗЗД. Четвъртият поставен от касатора въпрос относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, не е разрешен в отклонение от постояната съдебна практика на ВКС, съгласно която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая отказът на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства относно извършването от страна на ответника Х. И. на действията, посочени в исковата молба, не е резултат от пропуск или нарушение на приложимите процесуално правни норми, а е обоснован от задължителната сила на присъдата по н.о.х.д.№2179/2016г. на СпНС, която препятства възможността съдът да формира самостоятелни изводи относно наличието на противоправното деяние и вина на дееца – ответник в исковото производство. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд