Определение № 879 от 05.10.2010 г. на ВКС

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. И., действаща като едноличен търговец с фирма “Д. консулт инженеринг”-Д. А.” гр. Враца, срещу въззивното решение № 726 от 01.12.2009 г. по гр. д. № 566/2009 г. на Врачанския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Ответникът по касация “БКС-Враца” ЕООД гр. Враца счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна, М. Г. К. и И. Г. И. я считат за основателна. При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е допустима. Предпоставките за допускане на касационно обжалване обаче не са налице по следните съображения: С обжалваното решение е отменено частично решение № 504 от 22.06.2009 г. по гр. д. № 793/2008 г. на Врачанския районен съд и е признато за установено, че собственик на поземлен имот с площ 9 030 кв. м. с идентификатор 12259.448.10 по кадастралната карта на гр. Враца, в м. “Джуджански поток”, е “БКС-Враца” ЕООД гр. Враца. В частта, с която е отхвърлен иск за прогласяване недействителност на н. а. № 77 от 2007 г. в частта, с която касаторът И. закупила имота от ответниците М. К. и И. И., придобили го като обезщетение с решение № 486 от 22.06.2007 г. по чл. 19 ЗСПЗЗ /след признаване на правото на възстановяване на собствеността по реда на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ в производство по гр. д. № 2742/1996 г. на Врачанския районен съд/, първоинстанционното решение е потвърдено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място са поставени процесуалноправните въпроси за допустимостта на предявения иск и на постановеното по него решение, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск и по недопустим установителен иск за собственост, въпреки данните, че имотът е във владение на ответницата-касатор. Основанието за допускане на касационно обжалване следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид позоваването на незадължителна практика на Върховния касационен съд: определение № 515 от 26.05.2009 г. по гр. д. № 385/2009 г. на IV-то г. о.; р. № 1019 от 10.05.1996 г. и р. № 1812 от 01.11.1995 г., двете на IV-то г. о., и р. № 1109 от 09.07.2003 г. по гр. д. № 1890/2002 г. на V-то г. о. Следващият поставен от касатора въпрос е за правомощията на решаващия съд при упражняване на косвения съдебен контрол на административни актове, като се сочи противоречие с ТР № 6 от 2006 г. на ОСГК на ВКС - основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени въпросите: 1. правилно ли е преценена материалната доказателствена сила на решението на поземлената комисия, от което праводателите на касатора черпят права, и на нотариалния акт за извършеното разпореждане; 2. кои имоти се включват в обхвата на чл. 19 ЗСПЗЗ и какъв е техният статут; 3. съобразена ли е разпоредбата на чл. 19, ал. 6 ЗСПЗЗ. Прави се позоваване на определение № 499 от 16.06.2009 г. по гр. д. № 110/2009 г. на I-во г. о. на ВКС. В съответствие с вида на търсената от ищеца правна защита въззивният съд е разгледал и постановил решение по установителен иск за собственост на недвижим имот. Определянето на правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на закона и се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба. В исковата молба ищецът твърди, че “БКС-Враца” ЕООД гр. Враца е образувано въз основа на решение № 32, т. 3, протокол № 5 от 23.01.1992 г. на О. и заповед № 86 от 30.01.1992 г. на кмета на общината с изцяло общинско имущество, и е регистрирано с решение от 12.10.1992 г. по ф. д. № 2414/1992 г. на Врачанския окръжен съд. Правоприемник е на дейността, активите и пасивите на СП “БКС-Враца”, образувано с разпореждане на Б. на М. съвет № 24 от 14.03.1977 г., и предхождащата го правно-организационна форма за осъществяване на стопанска дейност - Д. “Б. строежи” гр. Враца, на което с решение № 129 по протокол № 5 от 29.04.1974 г. на ИК на ОНС гр. Враца и заповед № 722 от 14.05.1974 г., е предаден за стопанисване и управление декоративен разсадник с площ от 450 дка, сгради, обзавеждане, механизация и др. п. Така правоприемството е въведено като едно от О.тоятелствата, на които се основава искът за собственост. Посочената от ищеца разпоредба - чл. 17а ЗППДОбП /отм./, като основание на предявения иск не е възприета от въззивния съд, който е приел за доказано и установено право на собственост след отделянето на общинската от държавната собственост и последвала трансформация на общинска собственост в собственост на търговското дружество като универсален правоприемник на предхождащите го правни субекти. След като е О.ъдил основанията, на които ищецът се е позовал /включително и придобиването по давност, което приел за неприложимо в случая/, съдът мотивирано приел, че дружеството е станало собственик при действието на Указ № 56 за стопанска дейност, когато е регистрирана общинска фирма “БКС-Враца” с включени в уставния й фонд 450 дка земя, сред които и спорният по делото имот с изградени върху него постройки, устройства и съоръжения за напояване и засадена декоративна растителност. С оглед на това и съобразно чл. 6, т. 1, предл. 2 от ЗС /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 77 от 1991 г./ земята е станала общинска собственост. С регистрирането на “БКС-Враца” ЕООД имуществото на общинската фирма като съвкупност от права и задължения е преминало в капитала на търговското дружество, включително процесният имот. Съгласно чл. 2, ал. 4 ЗО. /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 44 от 1996 г./ не са общинска собственост имотите и вещите на търговските дружества, дори ако общината е била единствен притежател на вложеното в тях имущество. Така формираният правен извод не е в противоречие с трайната практика на Върховния касационен съд по въпросите за право на собственост, произхождаща от отделянето на общинската от държавната собственост и последващото трансформиране в собственост на частно-правен субект, какъвто се явява търговското дружество. Определението по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, на което касаторът се позовава, не е сред категорията съдебни актове, формиращи съдебна практика по смисъла на закона - в него не е дадено разрешение на определен правен въпрос, което да е обратно на това в обжалваното въззивно решение. Въпросът за неправилно приложение на чл. 235, ал. 2 ГПК съставлява оплакване за касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което Върховният касационен съд не разглежда в настоящото производство. Като е приел за допустима защитата на претендираното от ищеца право по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд не е постановил недопустимо решение в противоречие с утвърдената практика на Върховния касационен съд за субсидиарност на установителния иск в случаите, когато ищецът разполага с възможността на предяви осъдителен иск за ревандикация. С оглед данните по делото и преди всичко заявлението, изхождащо от ответницата-касатор, с искане да бъде допусната до владение на закупените имоти /л. 20 от първоинстанционното дело/, въззивният съд правилно е приел иска за допустим. Не се констатира противоречие с ТР № 6/2005 г. от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК, което в т. 4 урежда правомощията на съда при косвения съдебен контрол върху заповеди и съдебни решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, З. и ЗС. Принципът за допустимост на този вид контрол и върху актовете за реституция по ЗСПЗЗ е проведен неотклонно в трайната практика на Върховния касационен съд. Приложим е, когато права, произхождащи от реституция на земеделски земи, се противопоставят на лица, които не са били страна в реституционното производство. В изпълнение на тези си правомощия, въззивният съд законосъобразно е приел, че след като ищецът е придобил правото на собственост, то спорният имот неправилно е включен в териториите от резултативния фонд на общината по чл. 19 ЗСПЗЗ. Установено, че към датата на обезщетяването на продавачите с решение № 486/2007 г. имотът е бил част от имуществото на ищеца, поради което праводателите на касатора не са имали право да получат обезщетение със спорната земя. Това прави решението материално незаконосъобразно - не е породило претендираните правни последици. Като придобила собствеността от несобственици, макар и при валидна правна сделка, ответницата-касатор не може да черпи права от н. а. № 77/2007 г., обективиращ договор за покупко-продажба. В този смисъл решението на въззивния съд не е в противоречие, а в съгласие с трайната съдебна практика за правните последици при продажба на чужда вещ. Относно значението за точното прилагане на закона и за развитието на правото по въпросите за приложението на чл. 19 ЗСПЗЗ, следва да се посочи, че за да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът следва да изложи съображения относно необходимостта от разглеждането им с цел промяна на създадена поради неточно тълкуване на разпоредбата съдебна практика или за осъвременяване на възприето тълкуване с оглед изменения в законодателството или обществените условия. Такива съображения, както и относно непълна или неясна разпоредба на закона, не са изложени от касатора - посочено е само, че се касае за спор, който е актуален и предстои да се поставя често за разрешаване от съдилищата. В обобщение, предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.