Определение № 628 от 15.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 765/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото Д. З. Х. против решение № 8/09.01.2023г.по в.т.д. № 392/2022г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260006/10.01.2022г. по т. д. № 152/2020г. на Окръжен съд - Пловдив. С последното решение е признато за установено по реда на чл.422, във вр. с чл.124 ал. 1 ГПК, че Д. З. Х. дължи солидарно с В. Б. К. на „Юробанк България“ АД, в качеството им на солидарни длъжници и със „Си Би Еи Технологии“ ЕООД - кредитополучател, плащане на следните суми по договор за банков кредитен продукт „Бизнес помещения“ № ВL10234 от 21.12.2007г., анекс № 1 от 09.04.2009г., анекс № 2 от 16.03.2020г., анекс № 3 от 20.04.2011г., анекс № 4 от 20.12.2013г., анекс № 5 от 18.12.2014г. и анекс № 6 от 20.07.2016г., сключен между ищеца, „Си Би Еи Технологии“ ЕООД - кредитополучател, и ответниците в качеството на солидарни длъжници, а именно: 217 863.55 евро - главница за периода 21.08.2017г. -16.07.2019г., ведно със законна лихва върху сумата от 18.07.2019г. до плащането й; 24 049.59 евро - договорна лихва за периода 21.08.2017г. - 20.02.2019г.; 16 896,05 евро - наказателна лихва за просрочие за периода 21.08.2017г. -16.07.2019г.; 513.03 евро - застраховки за периода от 23.03.2016г. до 16.07.2019г.; 570.12 евро - такси за периода от 11.09.2017г. до 16.07.2019г.; 396 лева - разноски за периода 17.04.2019г. - 17.04.2019 г., за които ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение от 25.09.2019г. по гр.д. № 4109/2019 на СРС; като Д. З. Х. е осъден да плати заедно с В. Б. К. на „Юробанк България“ АД сумата от 36 445.46 лева - разноски за заповедното и исковото производство. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че релевантно за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е обективният факт на неплащане на определена вноска по договора за кредит на падежа й. В тази връзка се сочи, че банката не е доказала при пълно и главно доказване договореното плащане на посочената анюитетна вноска, настъпването на падежа, нейната изискуемост и неизпълнението/неплащането на вноската от кредитополучателя, за да се установи, че се е сбъднала материалноправната предпоставка за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. По делото не са предоставени погасителни планове, които, съгласно чл.3, ал.1 от договора за кредит, са неразделна част от същия, както и анексите към него, а в договора за кредит липсва информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. От приетата и неоспорена по делото ССчЕ не е установено от страна на банката да е изготвен и подписан от двете страни по договора за банков кредит погасителен план, съобразно разпоредбата на чл.3, ал.1 от договор за банков кредит от 21.12.2007г., досежно анекс № 2 и анекс № 6. С оглед изложеното, по същество се поддържа, че няма договорено разсрочено плащане на вноските по кредита, поради което падежът на вземанията по договора ще настъпи едва на 21.12.2027г. т.е. вземанията на банката за връщане на кредита не са изискуеми до тази дата, предвид, че съгласно чл.1 от договора, крайният срок за ползване и погасяване на кредита е 240 месеца, като към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК не са били налице предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, тъй като падежът, съобразно разпоредбата на чл. 1 от договора, не е настъпил, в който смисъл е решение № 6/12.06.2017г. по гр. д. № 50203/2016г. на 2-ро г.о. на ВКС. Същевременно се сочи, че липсата на погасителен план не се отразява на валидността на договор за кредит, доколкото той съдържа всички съществени негови елементи – предмет, цел, срок, размер на възнаграждението на кредитора – лихва, начин на погасяване – разсрочено чрез анюитетни равни месечни вноски в рамките на крайния срок – 21.12.2027г., като е определен падеж на всяка месечна вноска на съответния месец, за който се отнася, но не съдържа размера на ежемесечна дължимата погасителна вноска- главница и лихва, в която част препраща към двустранно подписан погасителен план, липсата на който обосновава извод за липса на забава на кредитополучателя до настъпване на крайния срок на договора. На следващо място, жалбоподателя счита, че въззивният съд в нарушение на процесуалните правила се е произнесъл само по избрани от него доказателства, като другата част от събраните доказателства е игнорирал и не е обсъдил в постановения съдебен акт, поради което е налице противоречие на акта с практиката на ВКС, като в жалбата и приложението към нея не се сочи кои доказателства не са обсъдени. Сочи се, че въпросите са неотносими и поради факта, че апелативният съд е посочил, че възраженията на особения представител са недопустими, тъй като са направени след приключване на устните състезания пред първата инстанция, като особеният представител не може да санира възражения, направени след преклузивния срок. Цитираната практика от касатора има отношение само към потребителската защита, какъвто не е касаторът – съдружник и управител на търговското дружество – кредитополучател. Иска присъждане на направените по делото разноски. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: 1/ Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, да бъде уважен, ако не е настъпил обективният факт на неплащане?; Твърди се противоречие на акта с т.18 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.; 2/ При липса на забава, доколкото падежът на кредита настъпва на 21.12.2027г., кредитът може ли да бъде обявен за предсрочно изискуем и осъдителният иск да бъде уважен, доколкото искът се основава на настъпила предсрочна изискуемост при ненастъпил краен падеж за погасяване на кредита?; 3/ Неподписването / липсата на погасителен план, с който страните по банковия кредит са уговорили дължимия размер на месечните вноски, сроковете за тяхното погасяване и дължимите лихви, обосновава ли наличие на валидна уговорка за размера на месечното погашение и падежа му при наличие на факта, че същият е неразделна част от договора, респ. и анексите към него?; 4/ Погасителният план, който е неразделна част от договора, респ. анекса към него, има ли самостоятелен правопораждащ характер досежно размера на месечното погашение и падежа му?; 5/ Погасителният план, който е неразделна част от договора, респ. анексът към него, и липсата на подпис на кредитополучателя под него влече ли след себе си наличие на валидна уговорка за размера на месечното погашение и падежа му?; 6/ Налице ли са при липса на погасителен план, неразделна част от договора и анексите към него, падежирали вноски към датата на предприето от банката обявяване на кредита за предсрочно изискуем, респ. налице ли са обективните предпоставки от договора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, при липса на погасителен план, неразделна част от договора и анексите към него, определящ конкретните анюитетни вноски за изплащане на кредита по размер, основание и падеж, съгласно уговорките в договора и анексите към него или същият не е изискуем, поради настъпил краен падеж?; По тези въпроси се твърди противоречие с решение № 6/12.06.2017г. по дело№ 50203/2016г. на 2 - ро гр.о. на ВКС; 7/ Следва ли въззивният съд да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната взаимосвързаност, съотнесено към доводите и възраженията на страните?; Следва ли доказателствата да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила?; Поддържа се наличие на противоречие с: решение № 162 по гр.д. № 7320/2013г. на 3 - то гр.о. на ВКС, решение № 24 по гр.д.№ 4744/2008г. на 1 - во гр.о. на ВКС, решение № 58 по гр.д. № 408/2010г. на 1 - во г.о. на ВКС, решение № 24 по т. д. № 1040/2012г. на 1 - во т.о. на ВКС, решение № 98 по гр. д. № 952/2010г. на 4 - то гр.о. на ВКС и решение № 134/05.08.2019г. по гр. д. № 3482/2018г. на 4 - то гр.о. на ВКС.; 8/ Неизпълнението на въззивният съд за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им обсъждане, представлява ли съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановения от него акт?; Сочи се несъответствие с: решение № 98/28.01.2020г. по т.д. № 2897/2018г. на 1 - во тър.о. на ВКС, решение № 210/09.02.2018г. по т.д. № 1115/2017г. на 1 - во тър.о. на ВКС и решение № 338/27.03.2018г. по гр.д. № 706/2017г. на 4 - то гр.о. на ВКС.; 9/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не, съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК?; Твърди се противоречие с: ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/1965 г„ ППВС № 1/1985, ТР № 1 /4.01. 2001г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК, решение № 212/1.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010г. на 2 -ро т.о. на ВКС, решение № 17/23.07.2014г. по т.д.№ 811/2012г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 111/3.11.2015г. по т.д.№ 1544/2014г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 136/6.11.2015г. по т.д. № 2483/2014г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 180/11.01.2016г. по т.д. № 1618/2014г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 94/13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 161/4.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 388/17.10.11г. по гр.д. № 19755/2010 на 4 - то гр.о. на ВКС, решение № 217/09.06.2011 по гр.д. № 761/2010 на 4 - то гр.о. на ВКС и др.; 10/ Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства и да ги предени поотделно, без да анализира в съвкупност събрания по делото доказателствен материал и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказателствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективираните в тях данни и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?; Твърди се противоречие с: ТР 1/04.01.2001г. по гр.д.№ 1/2001г. на ОСГК - т.19, решение по т.д.№1106/2010г. на 2ро т.о. на ВКС, решение по гр.д. № 4744/2008г. на 1 - во г.о. на ВКС, решение по т.д.№ 674/2014г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение по гр.д. № 4704/2014г. на 4 - то гр.о.о на ВКС, решение по гр.д. № 2623/2013г. на ВКС; 11/ Действителната воля на въззивния съд обективирана ли е в мотивите и диспозитива на въззивния съдебен акт и в настоящия случай действителната воля на съда намерила ли е точен, пълен и ясен израз в диспозитива на съдебното решение и въззивният съд произнесъл ли се е по цялото искане на страната?; Сочи се несъответствие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ" АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски. Постъпила е и частна касационна жалба от ищеца по делото „Юробанк България" АД срещу решение № 8/09.01.2023г. на Апелативен съд - Пловдив - в частта, с която е потвърдено определение № 260254/18.03.2022г. по т.д. № 152/2020г. на Окръжен съд – Пловдив. Частният касаторът атакува въззивното решение в тази му част като неправилно, като поддържа, че е постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и направените от ищеца изрични волеизявления. Счита, че съдът неправилно е приел, че фактурата за претендирания в производството адвокатски хонорар и платежното нареждане за заплащането й за „новопредставени писмени документи", „съставени след датата на последното съдебно открито заседание... и след датата на постановяване на съдебното решение". Сочи, че фактура № 4144 е издадена на 20.02.2020г. и е заплатена с платежно нареждане № BORD07623139 от 24.02.2020г. преди датата на завеждане на исковата молба, като двата документа са надлежно описани и представени с исковата молба. Предвид, че искът е изцяло уважен, по основание и размер, на основание чл.237 ГПК, във връзка с чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се следват всички сторени в производството разноски, искането за присъждането на които е надлежно заявено още с исковата молба. Сочи се, че по делото е представен списък по чл.80 ГПК. Отделно частният касатор счита, че съдът не е длъжен да се съобразява със списъка, а е длъжен да се произнесе по искането на страната за присъждане на разноски, така както е формулирано, в конкретния случай (с исковата молба): „Моля да ни присъдите и направените в настоящото производство съдебни, деловодни разноски и разходи за адвокат." Също така намира за неоснователни теоретичните разсъждения на първоинстанционния съд, необсъдени, но потвърдени от въззивния състав, по отношение липсата на договор за правна защита и съдействие между ищеца и процесуалния му представител. Твърди се, че между тях е налице валидно упълномощаване (за което съдът е уведомен посредством представеното по делото пълномощно), както и рамков договор за сътрудничество, който не е представен по делото доколкото съдържа конфиденциални за страните клаузи. В тази връзка банката се позовава на практиката на ВКС, обективирана в: решение № 46/27.03.2008г. по т.д. № 454/2008г., решение № 96/26.11.2009г. по т.д. № 380/2008г., решение № 42/15.04.2010г. по т.д. № 593/2009г., решение № 92/07.09.2011г. по т.д. № 478/2010г. на 2-ро т.о. и решение № 109/07.09.2011г. по т.д.№ 465/2010г. на 2-ро т.о. Същевременно от представената фактура № 4144/20.02.2020г. ставало ясно, че тя се отнася за завеждане на иск срещу ответника (поименно индивидуализиран), с уговорен размер на хонорара - в рамките на законоустановения минимум, с уговорен начин на плащане (по сметка), която е достигнала до реципиента - ищец, който я е приел, и след като се е съгласил с условията в нея, и я е потвърдил - заплатил е същата по банков път четири дни след издаването на фактурата, след което е бил заведен и съответният иск пред ОС - Пловдив. В тази връзка се поддържа, че изводите на апелативния състав по отношение основанието, посочено във фактурата, са неправилни. От всички събрани в хода на производството доказателства ставало ясно, че „СИ БИ ЕС ТЕХНОЛОГИИ" ЕООД е основният длъжник и кредитополучател по процесния договор за кредит, поради което напълно закономерно, банката води в счетоводните си програми и записвания процесния договор по името на основния кредитополучател. Претендират се и всички разноски по делото. Ответниците по частната жалба Д. Х., представляван чрез особен представител адв. И., и В. К. не представят отговори на същата. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Фактурата има ли характер на договор между страните, съдържащ основните реквизити - вид на услугата, цена, срок и начин на плащане?; Твърди се противоречие с: решение № 46/27.03.2008г. по т.д. № 454/2008г. на ВКС, решение № 96/26.11.2009г. по т.д.№ 380/2008г. на ВКС, решение № 42/19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, решение № 92/07.09.2011г. по т.д.№ 478/2010г. на 2 - ро т.о. на ВКС и решение № 109/07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г. на 2 - ро т.о. на ВКС.; 2/ Длъжен ли е решаващият съд да се съобрази с представения списък по чл.80 ГПК или следва да изследва всички събрани в хода на производството писмени доказателства за реално сторените от страната разноски, при изрично направено от страната искане за присъждане на разноски?“ Частният касатор се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /по първи въпрос/ и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /по втори въпрос/. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството пред Окръжен съд - Пловдив е образувано по предявени от „Юробанк България“ АД против В. Б. К. и Д. З. Х., в качеството им на солидарни длъжници, положителни установителни искове, че ответниците дължат на „Юробанк България“ АД солидарно, в качеството си на солидарни длъжници, заедно със „Си Би Еи Технологии“ ЕООД - кредитополучател, плащане на суми по договор за банков кредитен продукт „Бизнес помещения“ № ВL10234 от 21.12.2007г. и анекс № 1 от 09.04.2009г., анекс № 2 от 16.03.2020г.; анекс № 3 от 20.04.2011г. анекс № 4 от 20.12.2013г., анекс № 5 от 18.12.2014г. и анекс № 6 от 20.07.2016г., сключен между ищеца, „Си Би Еи Технологии“ ЕООД - кредитополучател, и ответниците в качеството им на солидарни длъжници, а именно: 217 863.55 евро - главница за периода 21.08.2017г. -16.07.2019г., ведно със законна лихва върху сумата от 17.07.2019г. до окончателното изплащане на вземането; 24 049.59 евро -договорна възнаградителна лихва за периода 21.08.2017г. -20.02.2019г.; 16 896,05 евро - наказателна лихва за просрочие за периода 21.08.2017г. -16.07.2019г.; 513.03 евро застраховки за периода от 23.03.2016г. до 16.07.2019г.; 570.12 евро - такси за периода от 11.09.2017г. до 16.07.2019г.; 396 лева -разноски за периода 17.04.2019г. -17.04.2019г., за които ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение от 25.09.2019г. по гр.д. № 4109/2019 на СРС. От фактическа страна е установено следното: Между „Юробанк И Еф Джи България“ АД и "Си Би Ес Техологии” ЕООД като кредитополучател, действащ чрез двамата си законни представители В. К. и Д. Х., е сключен договор за банков кредит продукт „Бизнес помещения“ № BL10237, с предмет - предоставяне на кредит от 230 000 евро за покупка на недвижим имот, който ще се използва за дейността на кредитополучателя - магазин № 1, със застроена площ от 117.70 кв.м., с адрес [населено място], [улица], и магазин № 1 със застроена площ 43.17 кв.м., с адрес [населено място], [улица], както и за рефинансиране на текущ кредит на Д. Х. в „Райфайзенбанк България“ ЕАД, срещу задължение за връщане на кредита, ведно с лихва, за срок от 240 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка. Безспорно е, че кредитът е бил напълно усвоен от кредитополучателя в пълен размер, през периода 29.01.2008г. - 14.02.2008г. Уговорено е, че за усвоените суми от кредита кредитополучателят ще заплаща годишна лихва от 6.25 % за първата година от сключване на договора, като за следващия период до крайния срок на договора е уговорено годишната лихва да се определя от действащия базов лихвен процент - малки фирми /БЛПМФ/ за евро, обявен от банката, намален с 0.55 пункта. Към датата на сключване на договора този процент е бил 8.3 %. Страните са уговорили също, че погасяването на кредита ще се извършва на равни месечни анюитетни вноски, съгласно погасителен план, неразделна част от договора, като падеж на първата погасителна вноска е 21-во число от месеца, следващ месеца на откриване на заемната сметка. Условията в първоначалния договор, включително и първоначалния погасителен план са променяни от страните, през периода 09.04.2009г. до 20.07.2016г. с общо шест броя анекси. С анекс № 3 от 20.04.2011г. като съдлъжници в договора за банков кредит встъпват ответниците В. К. и Д. Х.. От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на ССчЕ, както и от писмените доказателства, е установено, че първото просрочие на плащанията по кредита е допуснато на 21.03.2009г., а след тази дата кредитополучателят е бил почти в непрекъснато просрочие. Това е налагало периодично анексиране на договора, като с анексите са уговаряни облекчени условия спрямо предхождащите уговорки, чрез въвеждане на гратисни периоди за погасяване само на лихва или на част от лихва и главница, чрез промяна на лихвения процент и пр. Независимо от периодично предприеманите мерки за облекчаване на условията за погасяване на кредита, кредитополучателят не е изпълнявал в срок задълженията си по погасяване на кредита, поради което банката - кредитор е обявила остатъка от кредита за предсрочно изискуем, за което писмено е уведомила всеки от солидарните длъжници и се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение на паричните задължения и с изпълнителен лист по ч.гр.д. № 4109/2019 г. на РС - София. Към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК -16.07.2019г., размерът на дължимите по договора суми са възлизали, както следва: 217 863.55 евро - главница; 24 049.59 евро - договорна лихва; 16 896.05 евро - наказателна лихва; 570.12 евро - такси; 513.03 евро - застрахователни вноски. Постъпилото от ответниците възражение в законоустановения срок е обусловило правния интерес за ищеца от предявяване на установителните искове по реда на чл.422 ГПК. С оглед установените обстоятелства относно усвояване на кредита, въз основа на валидно сключен договор; и тези - относно разпределението на извършените от кредитополучателя плащания и на установения остатък на дълга - главница, договорна лихва, наказателна лихва, такси и застраховки, Окръжен съд - Пловдив е признал по отношение на солидарно отговорните длъжници съществуването на паричните вземания, предмет на издадените в полза на банката - ищец в заповедното производство заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Основното възражение, поддържано от особения представител на ответника Х. в производството, се свежда до твърдението, че кредиторът не е установил наличието на условията за обявяване за кредита за предсрочно изискуем. В тази връзка жалбоподателят се е позовал на липсата на погасителни планове по анекс № 2 от 16.03.2010 г. и анекс № 6 от 20.07.2016г. към договора за банков кредит, неизпълнението на задълженията по които от страна на кредитополучателя да обуслови обявяването на неизплатения остатък от паричните задължения по договор за предсрочно изискуеми. Въззивният състав, е счел, че тези възражения са направени след срока по чл.367, ал.1 ГПК /направени са за първи път след приключване на устните състезания в първоинстанционното производство - в представените от писмени бележки/, като независимо от това е изложил и мотиви за тяхната неоснователност. Аргументирано е, че от приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза, може да се изведе наличието на конкретен погасителен план, както към основния договор, така и към всеки последващ анекс, съобразно с установените от страните общ размери на дълга към датата на подписването им и уговорения начин на погасяване за всеки период. На база на тези погасителни планове са и съдържащите се в заключението констатации и отговори на вещото лице на постановените от страните въпроси относно извършените от банката месечни начисления на отделните паричните задължения по кредита /главница, договорна лихва, такси и пр./, за съответните периоди на действие на договора и на анексите, както и за извършваните от длъжника конкретни плащания за същите периоди, съответно за размера на просрочените или неизплатени задължения. С оглед неизпълнението на уговореното с последния анекс № 6 плащане на остатъка от кредита, банката е предприела обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Налице е нарушение на клаузата по чл. 3.1 от този анекс, предвиждаща 12-месечен период на облекчено погасяване на кредита. Според тази уговорка, за същия период длъжникът е следвало да изплаща фиксирана сума от 1500 евро месечно. Въз основа на приетото заключение на ССчЕ е установено, че за уговорения период (21.08.2016г. - 20.07.2017г.) длъжникът е внесъл общо 16 623.55 евро, вместо дължимите общо 18 000 евро. Съгласно уговорката в чл. 7 от анекс № 6, неизпълнението на задълженията по облекченото погасяване на кредита дават възможност на банката да прекрати действието на т. 3, 4 и 5 от този анекс /отнасящи се до условията по преструктуриране на кредита/ и да обяви същия за предсрочно изискуем. Констатирано е, че независимо от установеното неизпълнение, банката не се е възползвала веднага от уговорката, давайки възможност на кредитополучателя да погасява макар и нередовно остатъка от кредита, съобразно с начисленията, сроковете и условията на последния анекс и погасителния план. Наличието на такъв план е установен от приетото за подробно, изчерпателно и компетентно изготвено заключение на вещото лице И. С. /л.256/. Съдът е намерил за неоснователно поддържаното възражение, че липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на лихвата и отделните компоненти на договорната лихва, както и че не били разписани ясно и разбираемо основанията за изменението й. Посочил е, че основните компоненти, както и методиката за формиране на договорната лихва са описани пределно ясно и изчерпателно в чл.4 от договора за кредит. Първоначално уговорената фиксирана лихва, както и елементите за определяне на договорната лихва след изтичане на срока за прилагане на фиксираната, са посочени с конкретни числа - 6.25 % фиксирана лихва; базов лихвен процент - 8.3 % /при сключване на договора/, намален с 0.55 пункта. Според решаващият състав методиката за определяне на договорната лихва е елементарна - БЛП за малки фирми в евро /определян от банката/ и неподлежащ на договаряне от страните, коригиран с минусова надбавка, уговаряна от страните. Въз основа на конкретни уговорки в отделните анекси, договорната лихва е променяна за съответните периоди както следва: 6.25 % от 29.01.2008г.; 9.5 % от 21.01.2009г.; 7 % от 21.03.2010г.; 9.7 % от 21.03.2011г.: 9.95 % от 21.06.2011г.; 9.7 % от 27.06.2011г.; 9 % от 20.12.2013г.; 7 % от 18.12.2014г.; 9 % от 21.05.2016г.; 7 % от 26.07.2016г.; 7.5 % от 23.10.2017г. Решаващият състав е намерил за неоснователно и поддържаното възражение за недоказаност на процесните вземания на банката по основание и размер, тъй като заключението на съдебно - счетоводната експертиза се основава само на извлечения от счетоводните книги на банката, съдържащи изгодни за ищеца факти, без да изследва първичните счетоводни документи. Посочил е, че приетите по делото извлечения от счетоводните книги на банката досежно извършените счетоводни операции и движението на процесния кредит представляват частни свидетелстващи документи, които не са били оспорени от страните, съответно не са били представени други доказателства, опровергаващи настъпването /съществуването/ на удостоверените с тези документи релевантни за спорното правоотношение факти. В тази връзка е определил, че доколкото е безспорно, че кредитът е бил изцяло усвоен, в доказателствена тежест на ответниците е установяване на фактите, свързани с неговото редовно погасяване. Освен това е намерил верността на съдържащите се в счетоводни книги на банката данни на базата на извършени счетоводни операции по начисляване и погасяване на отделните парични задължения по кредита да е несъмнено установено от приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза по поставените включително и от ответниците въпроси, както и от сключените от страните анекси и погасителните планове към тях, доколкото същите съдържат уговорки, с които страните са постигнали съгласие относно размерите на непогасения остатък от кредита, към датата на сключването им. Въз основа на писмените доказателства, както и на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, е установен размерът на остатъка от непогасените задължения по обявения от кредитора за предсрочно изискуем кредит, след преустановяване на плащанията през м. октомври 2017г.: общо дължима главница - 217 863.55 евро; договорна лихва - 24049.59 евро; наказателна лихва - 16 896.05 евро; просрочени такси - 570.12 евро; просрочени застраховки - 513.03 евро. Във въззивното производство е разгледана и въззивна частна жалба от „Юробанк България“ АД против постановено по същото в.т.д. определение № 260254 от 18.03.2022г., с което е отхвърлена молбата по чл.248, ал.1 ГПК на банката, с която е поискано изменение на постановеното решение в частта за разноските и допълването им със сумата 2480.84 лева, представляваща заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение пред първоинстанционния съд. Отказа за допълване на решението в частта за разноските Окръжен съд - Пловдив е мотивирал с неустановяване от страна на ищеца на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2480.84 лева, към датата на устните състезания, както и към датата на постановяване на решението. Частният жалбоподател оспорва този извод, противопоставяйки довода, че претендираните разходи са направени на 20.02.2020г., а не на същата дата през 2022г., както е приел окръжният съд. Съдът е счел, че макар твърдението относно годината на разхода да е вярно, това не променя крайният извод за неоснователност на молбата по чл.248 ГПК, тъй като доказателствата за конкретните разноски не са били представени своевременно към датата на приключване на устните състезания и разходите са неотносими към производството. Констатирал е, че във фактурата и в платежния документ, като основание за превеждането на сумата от банката на Адвокатско дружество „М. и Р.“ е отбелязано, че предназначението на сумата 2480.84 лева е представителство пред съд по установителен иск срещу „Си Би Ес Технологии“, което не е страна в производство. Настоящият състав на ВКС приема следното относно допускането на касационния контрол: По приложението към касационната жалба: Отговорите на въпроси № 1-2 са предпоставени от възприемане на съдържащите се в тях твърдения на касатора – физическо лице, че „не е настъпил обективния факт на неплащане“ и липсва забава на плащането при ненастъпил краен срок на договора, противно на приетото от съда, че е налице забава на съдлъжника, поради неплащане на вноски по кредита, с оглед на което е упражнено правото на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради което тези въпроси не са обусловили изхода на спора и следователно не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Въпроси № 3-6, свързани с твърдението на касатора за липса на план за погасяване към анекси № 2 и № 6, също не осъществяват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът е приел, че това възражение е преклудирано, като направено едва в писмените бележки в първата инстанция. На второ място, съдът в обжалвания акт е приел въз основа на заключението на ССЕ, че са налице погасителни планове към сочените анекси, поради което поставените от касатора въпроси № 3-6, свързани с правните последици на неподписан или липсващ погасителен план, са неотносими към така изложените от съда мотиви. Процесуалноправните въпроси № 7-10, свързани със задължението на въззивната инстанция за обсъждане на всички доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съответно на доводите и възраженията на страните, не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като нито в касационната жалба, нито в приложението към нея, особеният представител на жалбоподателя сочи кои доказателства по делото са игнорирани, съответно кои твърдения и възражения на страните не са взети предвид, като оплакванията се свеждат единствено до цитиране на практика на ВКС по тези въпроси. Последният поставен въпрос, дали действителната воля на съда е обективирана в мотивите и диспозитива на въззивния акт, намерила ли е израз в диспозитива и произнесъл ли се е съдът по цялото искане на страната, не е относим към касационния контрол на ВКС и неговото допускане. Същевременно в жалбата и изложението не се съдържат твърдения относно обстоятелства, които да бъдат квалифицирани по чл.247 и чл.250 ГПК, по които компетентен да се произнесе е инстанцията, постановила акта. С оглед изложеното, не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта за признаване за установено на вземанията на банката към касатора – физическо лице Д. Х.. По приложението към частната касационна жалба: „1/ Фактурата има ли характер на договор между страните, съдържащ основните реквизити - вид на услугата, цена, срок и начин на плащане?; Твърди се противоречие с: решение № 46/27.03.2008г. по т. д. № 454/2008г. на ВКС, решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2008г. на ВКС, решение № 42/19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, решение № 92/07.09.2011г. по т.д.№ 478/2010г. на 2 - ро т.о. на ВКС и решение № 109/07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г. на 2 - ро т.о. на ВКС.; 2/ Длъжен ли е решаващият съд да се съобрази с представения списък по чл.80 ГПК или следва да изследва всички събрани в хода на производството писмени доказателства за реално сторените от страната разноски, при изрично направено от страната искане за присъждане на разноски?“ Частният касатор се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /по първи въпрос/ и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /по втори въпрос/. Поставените от банката - частен касатор, въпроси, дали фактурата има характер на договор между страните, съответно дали следва да се вземат предвид всички представени доказателства за разноски, не са обуславящи за изхода на спора относно отговорността за разноските пред първата инстанция, тъй като те са неотносими към решаващия извод на апелативния съд за момента, до който най - късно могат да бъдат представени доказателствата за заплащане на адвокатско възнаграждение - към устните състезания в първата инстанция, като този извод на съда е в пълно съответствие с практиката на ВКС, че в производството по чл.248, ал.1 ГПК могат да бъдат поправяни допуснати от съда грешки при определяне на отговорността за разноските, но не и тези на страните. С оглед изложеното, въпросите не покриват, както общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, така и наведените допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради което не може да се допусне касационен контрол на решението и в частта, с която е потвърдено определение № 260254/18.03.2022г. по т.д. № 152/2020г. на Окръжен съд – Пловдив, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК. Относно възнаграждението на особения представител: Постъпила е молба от банката - ищец, в която се излагат съображения, че същата не дължи внасяне на първоначално определения от съда размер по Наредба №1/2004г. на възнаграждението за особения представител на физическото лице - касатор. Сочи се, че особеният представител в изложението към жалбата се опитва да санира пропуските си, изразяващи се в направени от него след изтичане на преклузивния срок възражения, като същевременно в жалбата особеният представител излага аргументи, които са относими към правен спор с физическо лице – потребител, каквото в случая не се твърди и не е прието да е налице (касаторът - съдлъжник е управител и съдружник в търговското дружество - кредитополучател). С оглед на това е направен извод, че особеният представител е депозирал касационната жалба с ясната представа, че същата няма да бъде допусната до касационно обжалване, с което цели единствено да получи възнаграждение. Сочи се, че със съзнателното и целенасочено депозиране на неоснователни жалби (въззивна и касационна) особеният представител само калкулира разноски за представляваната от него страна, които до този момент са в размер общо на 36 225,84 лева за двете долни инстанции и които потенциално ще се увеличат над 50 000 – 60 000 лева, което не е в интерес на ответника по исковете. Въз връзка с изложеното се прави искане да не бъде определяно възнаграждение на особения представител, съответно то да бъде намалено. Касационното производство по настоящото дело е образувано въз основа на касационна жалба на ответника Д. Халендаров чрез особенния му представител адв. Е. И., и по частна жалба на „Юробанк България“ АД, по която особеният представител не е представил отговор. Особеният представител на ответника по исковете е назначен при условията на чл.47, ал.6 ГПК, като с оглед основанието за назначаването му, разноските за него са за сметка на ищеца за всяка инстанция и това не е обусловено от изхода на спора, тъй като основанието за заплащането му е възмездяване на труда на назначения на насрещната страна особен представител, който е назначен с цел разглеждане и разрешаване на спора по делото при условията на състезателност – т.8 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това, искането на банката за невъзмездяване на труда на особения представител е неоснователно. Касационното производство е двуфазно, като производството по чл.290 ГПК е обусловено от допускане на решението до касационен контрол. В случая с оглед недопускане на решението до касация, на особения представител следва да се определи възнаграждение само за изготвяне на касационната жалба и изложението към нея, като поради липсата на изготвен от същия отговор на частната касационна жалба, подадена от насрещната страна, възнаграждение във връзка с нея на особения представител не се дължи. При определяне на размера на възнаграждението следва да се вземе предвид фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия в настоящата инстанция с оглед следното: Съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда и в случаите, когато той определя адвокатското възнаграждение за особен представител, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС и произтичащата от това нищожност. С оглед на това, приложение не намира чл.25, ал.4 от Наредбата за заплащането на правната помощ в частта относно приложението на минимумите по Наредба № 1/09.01.2004г. Фактическата и правна сложност на делото в касационното производство в случая се определя от конкретно извършените действия и от предмета му – селективна фаза по допускане до касационно обжалване на въззивно решение, постановено по установителни искове относно дължимост на вземания по банков кредит, като настоящият състав отчита, че оплакванията в касационната жалба и въпросите в приложението към нея, изготвени от особения представител, относно необсъждане на доводи / възражения на страните и на доказателства по делото са общи, без каквато и да е конкретизация на необсъдените доводи / доказателства, а останалите въпроси в изложението са свързани с приети от решаващия състав за преклудирани възражения на страната, без особеният представител да излага каквито и да е доводи за неправилност на извода на съда относно просрочието на възраженията. С оглед горните обстоятелства и при незадължителни за съда и страните минимални размери по Наредба № 1/2004г., при отчитане на минималната часова ставка за страната към момента на касационната жалба, под която не може да се присъжда възнаграждение в страната и за най-ниско квалифицирания труд, при съобразяване, че се касае до заплащане на квалифициран труд за предоставяне на правни услуги, предвид предмета на спора и извършените от адвоката процесуални действия в касационната инстанция (изготвяне на касационна жалба и изложение, но в обема, очертан по-горе), като в касационната инстанция спорът се е свел само до изложени доводи от адвоката и във въззивната жалба и преповторени в касационната жалба, настоящият състав намира, че съобразено с фактическата и правна сложност на делото, с оглед спецификите на касационното производство, и предвид извършените от адвоката действия, възнаграждението следва да бъде определено на 1000 лева, в каквато насока следва да бъде изменено определение № 471/23.06.2023г. по настоящата дело, постановено при съобразяване на минималните размери на адвокатските възнаграждение по Наредба №1/2004г. на ВАС, преди постановяване на решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, с което наредбата е приета за нищожен акт на съсловната организация, и което решение на СЕС е задължително за националните съдилища. На основание чл.78 ГПК, касаторът Д. З. Х. следва да бъде осъден да заплати на банката разноски за дължимото на особения представител възнаграждение в размер на 1000 лева, както и държавна такса по сметката на ВКС в размер на 10 166,10 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд