Определение № 60362 от 18.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1357/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

И. Я. К.-Л. обжалва определение № 264 335 от 05.03.2021 г. по гр.д. 11024/20 г. по описа на СГС, ВО, II състав, с което е прекратено производството по делото. Оспорва извода на въззивния съд, че неподписаният документ не може да бъде оспорен. Конкретният оспорен с предявения иск документ – договор, представлявал частен диспозитивен документ. Ако бил автентичен, той следвало да съдържа волеизявления на лицата, сочени за негови издатели Я. И. К., от една страна и Надежда Г. Г., И. К. Г. и М. К. Г., от друга страна, отправени към пораждане на определени правни последици. От непосредственото четене на текста се създавало впечатление, че същият обективира общата воля на посочените лица за образуване на колективна фирма на граждани с наименование „Интелсофт – Г., К. и сие“ и за условията, при които събирателното дружество ще функционира. Соченият като издател на документа, не бил дал такова волеизявление. Така се създавала привидност. Такъв документ можело да бъде неистински.

По отношение посочване липса на правен интерес, счита, че тя като ищца била приета като съдружник и била обвързана от твърдения за приет и атакуван чрез настоящото производство дружествен договор на събирателното дружество. Имала интерес да установи дали този документ създава права и задължения. Наличието на предходно заявление по партида на дружеството, по което неистинският документ бил употребен, също засягал правния статус на ищцата, защото препятствал официализирането на нейното членствено правоотношение и имал за цел да въведе в дружеството лица, с чието участие тя не била съгласна. Установяването на неистинност на документа би дало право на ищцата да се противопостави на исканото от ответниците вписване като съдружници със заявление вх. № 20180716151128 от 16.7.2018 г. Неистинността на документа бил въпрос, преюдициален по отношение на исканото вписване и можело да обуслови искане за спиране на производството по вписване, основание чл. 536, ал.1, т. 1 от ГПК. При незаконосъобразно вписване на ответниците като съдружници, правният интерес на частния жалбоподател-ищцата И. К. би бил по реда на чл. 29, ал. 1 ЗТР да иска прогласяване нищожност или недопустимост на вписването или несъществуване на вписано обстоятелство. Неистинността на дружествения договор, наличието, на който бил една от кумулативно изискваните предпоставки за вписването и неговата законосъобразност, щял да бъде от значение за крайния правораздавателен акт по този иск. Оспорва изводите на съда, че по иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК, бил допустим само когато било налице конкретно охранително производство, по което решението за установяване неистинност на документа да бъде релевирано. Липсвало ограничение в процесуалния закон. Моли да се отмени определението и да се върне делото за продължаване на производството по него.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора? Обосновава наличието на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, като счита, че обжалваното определение е постановено в противоречие с решение № 8 от 19.01.2018 г. по т.д. 2435/16 г. II ТО на ВКС.

2. Документ ли е неподписаният документ? С какви доказателствени средства може да установява неговото авторство? Пречка ли е за установяването на авторството на документа неговото неподписване? Твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр.д. 2560/17 г. IV ГО на ВКС, решение № 26 от 09.04.2020 г. по гр.д. 1764/19 г., решение № 194 от 18.06.20143 г. по гр.д. 1100/12 г., IV ГО на ВКС, решение № 181 от 23.11.2016 г. по гр.д. 338/16 г. III ГО на ВКС, с което обосновава основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

3. Равнозначни ли са понятията „неподписан“ и „неавтентичен“ документ? Допустимо ли е установяване на неистинността на документ, на който е придаден вид, че произтича от определено лице, но без да е подписан от това лице? По отношение на този въпрос обосновава наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК.

4. Налице ли е правен интерес за лице, претендиращо членствено правоотношение с дружество, да установи неистинност на дружествен договор на дружеството, който би го обвързал? Обосновава приложение на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

5. Налице ли е правен интерес от установителен иск за неистинност на документ, ако този документ има значение за множество различни правоотношения – обстоятелства, които допълнително обосновават правния интерес на ищеца да докаже неистинността на документа в отделен процес преди завеждане на друг иск? Счита, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 24 от 23.2.2018 г. по гр.д. 2543/17 г. III ГО на ВКС, с което обосновава наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Сочи като самостоятелно основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК очевидна неправилност на определението на въззивния съд.

Ответниците по частната жалба И. К. Г., М. К. Г. и Надежда К. Г. оспорват частната жалба. Считат, че не са налице основания за допускане касационно обжалване. Излагат подробни съображения.

Ответникът по частната жалба Я. И. К., трето лице помагач в първоинстанционното производство, поддържа съображенията на частния жалбоподател.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение като взе предвид данните по делото, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от определението е връчен на жалбоподателя на 31.03.2021 г. Частната жалба е подадена на 07.04.2021 г. Следователно е в срок. Частната жалбоподателка има правен интерес да обжалва определението за прекратяване на производството по делото.

С обжалваното определение, Софийски градски съд е оставил без уважение частната жалба на ищцата срещу определението за прекратяване на производството по делото, постановено от Софийски районен съд. За да постанови този съдебен акт, въззивният съд е приел, че пред Софийски районен съд, И. Я. К.-Л. е предявила иск срещу Надежда Г. Г., М. К. Г. и И. К. Г., в качеството им на наследници на К. И. Г., починал съдружник в събирателно дружество „Интелсофт - Г., К. и сие“. Въззивният съд е приел, че ищцата е посочила следните факти: приемането й за съдружник в СД „Интелсофт Г., К. и сие“, представянето към заявление за вписване на обстоятелства по партидата на това дружество в Търговския регистър, на неподписан и от баща й, съдружник в събирателното дружество, и от нея, дружествен договор. Ищцата била обосновала правния си интерес от иска и активната си легитимация като приет съдружник и дъщеря на Я. К., съдружник в „Интелсофт - Г., К. и сие“ СД, образувано като колективна фирма с управители съдружници баща й и К. И. Г.. Както и е наследниците по закон на К. Г., починал на 13.4.2018 г. са подали на 16.7.2018 г. заявление А 2 по партидата на събирателното дружество, за вписване на промени в обстоятелствата по партидата на дружеството, към което са представили дружествен договор, подписан само от ответниците-наследници на К. Г., с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието от 09.07.2008 г. Въззивният съд е възприел, че отправеното искане до съда е за установява, че дружественият договор, така както е описан, приложен към заявление А 2 по партидата на дружеството в Търговския регистър, съставлява неистински документ.

Като е преценил соченият факт - неподписан от Я. К. документ, сочен като издател на документа, въззивният съд е приел, че при така предявения иск, не било налице оспорване автентичността на частен диспозитивен документ, какъвто бил по съдържание процесният договор, по смисъла на чл. 193, ал. 1 от ГПК. Обстоятелството, че бил приложен в регистърно производство договор, така както е посочен от ищцата, не налагало различен извод, именно поради това, че се оспорва неподписан документ. Неподписаният частен документ не притежавал формална доказателствена сила, която да бъде оборена по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК. Съдът е приел, че в конкретния случай, не може да се приеме, че е налице оспорване на основание чл. 193, ал. 1 от ГПК, тъй като става въпрос за неподписан документ. Прието е, че установяване липса на подпис, като факт е недопустимо. Прието е, че нотариалното удостоверяване е само в частта относно подписите на ответниците и има характер на официален документ, но не и относно обстоятелствата неподписалото лице да се е явило. Прието е, че липсва правен регламент на самостоятелен исков процес на отрицателния факт на липса на подпис в документ с нотариална заверка на подписалите го лица.

Освен това е посочено, че ищцата не е легитимирана да предяви иск относно документи, за които не се сочи, че е страна по неавтентичен документ. Само издател на документа можел да оспори същия. Отречено е наличието на правен интерес от обосноваване на защита на членствени права, бъдещи, както и предявяването в бъдеще на иск с правно основание чл. 29, ал.1 ЗТР.

Допускането на касационно обжалване на определение се извършва на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, при условията на чл. 280 от ГПК. Служебно съдът допуска касационно обжалване на определенията, само ако установи, че е налице основание, предвидено в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, а именно определението да страда от пороци, които е вероятно да обосноват извод за нищожност на същото или от пороци, които могат да обусловят извод за вероятност определението да е недопустимо. В настоящия случай, при извършената служебна проверка, не се установява наличие на основание, обуславящо извод за допускане касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.2 ,пр. 1 и 2 от ГПК. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора.

С оглед посочените от частния жалбоподател правни въпроси настоящият съдебен състав намира следното:

По посочения първи въпрос, настоящият съдебен състав намира, че липсва основание за допускане касационно обжалване. Въпросът не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС, предвиждаща, че въззивният съд следва да изложи мотиви, в които да посочи установените от него факти, след анализ на събраните доказателства, както и да посочи тяхното правно значение и да изложи правни изводи. Въззивният съд е длъжен да обсъди всички доводи и възражения, за да може да установи всички релевантни факти за спорното правоотношение. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната и постоянна практика на ВКС, цитирана от жалбоподателя и служебно известна на съда. Поради това поставеният първи въпрос не представлява основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория посочен от частния жалбоподател правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е разгледан от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че в случая документът е диспозитивен, неподписан, поради това, не може да се оспорва по реда на чл. 193, ал.1 от ГПК. В случая не може да се приеме, че въззивният съд е разрешил поставения от касатора правен въпрос. Въззивният съд е приел, че не може да се оспорва неподписан договор, но не е засегнал въпроса, може ли неподписано писмено изявление да е документ, както и как се установява авторството на такъв неподписан документ. Практиката на ВКС, на която касаторът се позовава, е относно частни свидетелстващи документи, какъвто процесният документ, не е. Поради това е неотносима. С поставения въпрос, касаторът не е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване.

Поставеният трети правен въпрос, както и уточненията му не представляват процесуално правен въпрос, който може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Този въпрос е теоретичен и не е свързан нито с предмета на делото, нито с разрешението, дадено от въззивния съд.

Поставените четвърти и пети въпроси, настоящият съдебен състав намира, че тези въпроси, не са разрешени по начин, обуславящ извода за недопустимост на предявения иск. Основният извод на въззивния съд е, че не може да има оспорване на неподписан частен диспозитивен документ. Макар и да е изложил мотиви във връзка с твърденията на частния жалбоподател за наличие на правен интерес, с оглед защита на членствените й права в събирателното дружество, решаващ извод на въззивния съд е, че не може да се оспори неподписан частен диспозитивен документ. Поради това поставените въпроси относно правния интерес при претенция за наличие на членствено правоотношение не е обуславящ изхода на делото и като такъв не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на основанието очевидна неправилност, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не може да се установи соченото основание. Наличието на очевидна неправилност, като основание за допускане касационно обжалване, изисква установяване в обжалвания съдебен акт на порок на обжалвания съдебен акт, без да се извършва същинската за касационния контрол проверка, на основание чл. 281, т. 3 от ГПК за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени процесуални нарушения, произтичащи от неточното тълкуване и приложение на закона и нарушаване правилата на формалната логика. При извършената проверка, не се установява в определението на въззивния съд, да има извършено приложение на правна норма в противоположен смисъл или необоснованост на съдебния акт или друг съществен порок, установим от самото определение.

Предвид този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК на ответниците следва да се присъдят направените разноски. Представени са доказателства, че всеки от тях е заплатил на адвокатско дружество „Ел-Т. и Д.“ по 240 лв за депозирания отговор по частна жалба. Следователно е доказано извършването на разноски и следва да бъде осъдена частната жалбоподателка-ищца да заплати на всеки от ответниците направените разноски.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България