Определение № 367 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 204/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Б. Г. Д. и Д. Ж. Д., подадена чрез пълномощника им адв. М, срещу определение № 3917/19.11.2009 г., по ч.гр.д. № 2298/09 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната им жалба срещу определение № 14505/28.09.2009 г., по гр.д. № 1271/09 г., по описа на Варненски районен съд, 14-ти с-в, с което е прекратено производството по делото. Касаторите се позовават като основания за допускане на касационния контрол на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК по процесуалноправния въпрос от значение за конкретния правен спор, а именно: възможността на ищците, като титуляри на ограниченото право на ползване, да го бранят пред съда, включително чрез воденето на отрицателен установителен иск. Ответниците по частната касационна жалба – П. Г. П. и Д. Ж. П. не са депозирали писмен отговор по чл. 276, ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. На първо място, поставеният от частните касатори процесуалноправен въпрос - „възможността на ищците, като титуляри на ограниченото право на ползване, да го бранят пред съда, включително чрез воденето на отрицателен установителен иск” не е бил предмет на обсъждане и произнасяне от въззивния съд с обжалвания съдебен акт. Процесуалният въпрос, по който се е произнесла въззивната инстанция и който е от значение за изхода на конкретното дело е въпросът за наличието на правен интерес, като една от процесуалните предпоставки за допустимост на установителния иск за собственост с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.). На второ място, в изложението за обосноваване на различните основания за допустимост на касационното обжалване се обсъждат въпроси, които са неотносими с визирания по-горе такъв. В обосноваване на основанието по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по същество се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт. Освен това, в подкрепа на твърдението за това, че посоченият от касаторите процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с други влезли в сила решения, са представени две такива на ВКС - № 1101/01.10.2008 г., по гр.д. № 3239/2007 г., на IV г.о. и № 620/12.07.2007 г., по гр.д. № 744/2006 г., на II г.о. В първото от тях, така поставения и посочен по-горе от касаторите процесуалноправен въпрос въобще не е бил предмет на обсъждане, поради което то се явява ирелевантно за конкретната хипотеза. Във второто решение действително ВКС е обсъдил въпроса за защита на ограниченото вещно право на ползване от неговия носител, но в светлината на предявен по конкретния правен спор ревандикационен иск, а не на предявен отрицателен установителен иск за собственост, каквато е настоящата хипотеза. При обосноваване на основанието за допустимост по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК се обсъжда процесуалноправен въпрос, който е различен от формулирания такъв от касаторите, а именно – „дали предпоставка за упражняване правото на иск е ответникът да не владее или държи вещта или е достатъчно само да претендира оспореното от ищеца право”, без да е ясно дали това е нов въпрос, изведен като предпоставка за допустимост на касационното обжалване, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, или се касае за въпрос обосноваващ основанието за допустимост по т. 3, на ал. 1 на чл. 280 от ГПК, във връзка с цитирания и посочен вече такъв. Независимо от това, обсъжданият нов въпрос не е бил предмет на обсъждане и разглеждане с обжалвания съдебен акт. Освен това, независимо от изложеното, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че е безспорно както в съдебната практика, така и в правната теория, че една от процесуалните предпоставки за допустимост на установителния иск за собственост, и то от категорията на абсолютните такива, т.е. за тези, за които съдът следи служебно, е наличието на правен интерес от търсената защита. Правният интерес се обуславя от оспорването по същество на правото на собственост на ищеца, но наличието или липсата му следва да се преценява за всеки конкретен случай, съобразно твърдяното в исковата молба фактическо положение, с оглед на което се предявява установителния иск за собственост. Следователно правният интерес от установителния иск за собственост е налице, когато се оспорва претендираното от ищеца право или се претендира отричаното от него право, но не всяко претендиране на отричано от ищеца право, а само онова, което се отнася и засяга правото на собственост на последния. В конкретната хипотеза, с исковата си молба и молбите-уточнения към нея, касаторите твърдят, че са съсобственици с ответницата П на описаното дворно място, при посочените квоти, като всеки от тях притежава самостоятелен обособен обект в изградената в същото жилищна сграда. С молба-уточнение от 31.07.2009 г. те са посочили, че са носители на ограниченото право на ползване върху 300/500 ид.ч. от процесното дворно място и на първия етаж от изградената в него жилищна сграда. С петитума на исковата си молба Д. са поискали да се признае за установено, че ответникът П. П. не е придобил правото на собственост в режим на СИО с ответницата П върху притежаваната от последната ид.ч. от дворното място обособен самостоятелен обект в изградената в същото жилищна сграда, което право на собственост те не оспорват. Никъде в исковата молба или молбите-уточнения към нея касаторите не са посочили, че е налице правен спор между тях и ответниците, относно притежаваните от Д. ид.ч. от дворното място и самостоятелен обособен обект в изградената в последното жилищна сграда, респективно от притежаваното от тях ограничено вещно право на ползване, т.е. не се твърди, че някой от ответниците оспорва притежаваните от тях права. В същото време се иска признаване за установено, че първият ответник не е собственик на притежаваните от втората ответница права, които никой по делото не оспорва. С оглед на изложеното, безспорно формално е налице правен спор, доколкото ответникът П. претендира права, които ищците отричат, но тази претенция по никакъв начин не се отнася и не засяга притежаваните от последните право на собственост, респ. ограничено вещно право на ползване, поради което за тях не е налице правен интерес от така предявения отрицателен установителен иск, като по същество те предявяват правата на ответницата П, при наличието на евентуален спор между нея и ответника П. Ето защо правилно и законосъобразно въззивния съд е оставил без уважение частната жалба на касаторите срещу прекратителното определение на първата инстанция. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение