Определение № 3181 от 12.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4994/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени от насрещните страни по делото: ищеца К. К. С., чрез адв. П. И., и от ответника “Е. Север“ АД, представлявано от членовете на управителния съвет А. К., Х. Х., Й. Ш., чрез адвокат Н. Б., срещу въззивно решение № 76/05.05.2025 г., постановено от Силистренския окръжен съд по гр. д. № 105/2025 г. Ищцата К. С. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска ѝ срещу “Е. Север“ АД, [населено място] за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди – опожаряване на 09.07.2022 г. на жилищна и стопанска сграда, които са съсобствени на ищцата, настъпило в резултат на виновното бездействие на ответника - скъсан електрически проводник, за разликата над 6666,67 лв. до 20 000 лв. Насрещната страна “Е. Север“ АД отговаря чрез адв. Н. Б., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. “Е. Север“ АД обжалва същото въззивно решение в частта, с която е осъдено да заплати на К. С. обезщетение за причинените ѝ имуществени вреди в размер на 6666,67 лв. Ответникът по тази касационна жалба К. С. отговаря чрез адв. П. И., че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на дружеството. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Силистренски окръжен съд, като изменил решението на първостепенния Силистренски районен съд, осъдил “Е. Север“ АД да заплати на К. К. С. обезщетение в размер на 6666,67 лв. за причинени имуществени вреди от деликт – опожаряване на 09.07.2022 г. на жилищна и стопанска сграда, които са съсобствени на ищцата. Отхвърлил претенцията за разликата над 6666,67 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв. За да постанови този резултат, съдът установил, че К. С. е собственик на 1/3 ид. ч. от две сгради – жилищна и стопанска. На 09.07.2022 г. възникнал пожар, причинен от скъсан фазов проводник – запалили са се сухи треви в следствие на късо съединение, и пожарът е достигнал до имотите на ищцата. При анализ на съдебните експертизи, съдът установил, че причина за скъсване на проводника са непочистени сервитути на трасето (дървета, клони на дървета в близост и между проводниците) – задължение на електроразпределителното дружество. Наред с това, предпазителите в трафопоста не отговарят на нормативните изисквания – те е следвало да изключат при скъсан проводник, а в случая това не е станало. Изяснено е, че при късо съединение следва да се задейства защитата в трафопоста, при което монтираните в него предпазители, които са с метална стопяема пластина, незабавно изключват (изгарят), но в настоящия случай това не е станало; ако системата е правилно изградена и поддържана в изправност, не би се стигнало до късо съединение. Съгласно чл. 89, т. 4 от Закона за енергетиката, на дружеството, в качеството му на оператор на електроразпределителната мрежа, е вменено задължението да осигурява поддръжката на електроразпределителната мрежа, обектите и съоръженията и на спомагателните мрежи в съответствие с техническите изисквания. Дружеството не е изпълнило това свое задължение – не са били предприети необходимите мерки за обезопасяване на проводниците и почистване на сервитутите; системата не е изградена правилно и поддържана в изправност, поради което при възникване на късо съедините не е сработил защитния механизъм. В заключение, увреждането на имота се намира в причинно-следствена връзка с бездействието на служителите на дружеството, които следва да поддържат електроразпределителната мрежа в изправност, поради което дружеството носи отговорност за обезвреда. Съдът е приел, че тъй като ищцата е собственик на 1/3 ид. ч. от имотите, на нея се дължи 1/3 от общата претендирана сума – 20 000 лв., а именно – 6666,67 лв. По касационната жалба на ищцата К. С.: Тя обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: задължен ли е въззивният съд да разгледа всички допустимо въведени и относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, както и да обсъди събраните във връзка с тях доказателства, като конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка; задължен ли е въззивният съд да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; правилен ли е начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на РБ, която разпоредба постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината; може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест. Поддържа противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г.; определение № 127 от 16.03.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 866/2018 г., IV г. о.; определение № 568 от 7.12.2018 г. по т. д. № 1660/2018 г. на I т. о.; определение № 97 от 30.01.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 221/2018 г., II т. о.; решение № 331 от 19.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 257/2009 г., IV г. о.; решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., IV г. о.; Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с което частично е отхвърлен иска, по така поставените от касатора въпроси. Няма относими доказателства, които въззивната инстанция да не е обсъдила и, които да биха довели до промяна на резултата в полза на страната. Окръжният съд е установил фактите въз основа на анализ на доказателствата по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД, като следва да се държи сметка, че фактическата обстановка се изяснява от съда, според осъщественото от страните доказване и се подчинява на последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес. Наред с посоченото, единственото съображение на въззивния съд да отхвърли частично иска е, че ищцата С. притежава само 1/3 ид.ч. от унищоженото/повредено имущество, т.е. тя може да претендира за обезщетяване само на припадащата й се част от него. Тя не оспорва наличието на съсобственост, както и дела си в общия имот, и неясно е тогава, каква „обективна истина“, според нея, не е успял да постигне в решението си въззивният съд. Не се установява наличие и на надлежно въведени по делото факти, установени от съда, които да сочат на нищожност, имаща отношение към отхвърлянето на иска за сумите, припадащи се на другите съсобственици. Наред с изложеното и с оглед задълженията си по чл. 280, ал. 2 ГПК съдът намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато в обжалваната от ищцата К. С. част за разликата над 6666,67 лв. до 9765,16 лв. В тази част, въззивния съдебен акт, и без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон, е явно напълно нелогичен и вътрешно противоречив. Сам съдът намерил, че общата сума, следваща се за обезщетяване на причинените вреди на целия имот – жилищна сграда и стопанска постройка, е в размера, определен с последното експертно заключение, т.е. - 29 295,40 лв. Посочил, че С. има право на 1/3, но вместо от така установената общо дължима сума, изчислил припадащата се част от общия размер на претендираната сума – 20 000 лв., и така определил обезщетението на 6 666,67 лв., което очевидно противоречи на правилата на формалната логика, а и е в явно нарушение на закона. По касационната жалба на “Е. Север“ АД: Касаторът е поставил в изложението към жалбата следните въпроси: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, като твърди противоречие с решение № 212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о.; решение № 17 от 23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д.№ 1544/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 136 от 6.11.2015 г. по т.д.№ 2483/2014 г. на ВКС, II т. о.; когато съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, длъжен ли е и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената задача; може ли въззивният съд да основе решението си на заключение на вещо лице, без експертното заключение да е било преценено от съда във връзка с другите доказателства по делото, както изисква разпоредбата на чл. 202 ГПК; ползва ли се с приоритет заключението на вещото лице пред останалите събрани по делото доказателства. По тези въпроси твърди противоречие с решение № 97 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 25 от 02.07.2020 г. по гр. д. № 2976/2019 г. на ВКС, II г.о.; решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр.д. № 30/2013 г. на ВКС, I г.о.; решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр.д. № 123/2020 г. на ВКС, III г.о.; решение № 117 от 22.01.2021 г. по т. д. № 1409/2019г. на ВКС, I т.о.; длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви в решението си, когато с него препраща към първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК; освободена ли е въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е, анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, събрани по делото, формирал ли е собствени фактически констатации, както и собствени правни изводи по предмета на делото, относно твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. Твърди противоречие с решение № 152 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 1037/2019 г. на ВКС, II г.о.; решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, III г. о.; решение № 25 от 02.07.2020 г. по гр. д. № 2976/2019 г. на ВКС, II г.о.; решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр.д. № 30/2013 г. на ВКС, I г.о.; решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр.д. № 123/2020 г. на ВКС, III г. о.; решение № 117 от 22.01.2021 г. по т. д. № 1409/2019 г. на ВКС, I т.о.; решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 310 от 4.11.2014 г. по гр. д. № 795/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 373 от 23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 198 от 8.01.2014 г. по гр. д. № 1619/2013 г. на ВКС, II г. о.; решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 157 от 8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о.; Поставените от касатора – ответник въпроси, с изключение на тези по приложението на чл. 272 ГПК и задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви, са включени в предмета на спора, но разрешението им от въззивния съд не е в противоречие с цитираната съдебна практика. Окръжният съд е обсъдил събраните относимите доказателства в съвкупност, при установяване на релевантните за спора факти; взел е отношение към важимите доводи и възражения на търговското дружество, като съображенията са ясни, логични и съответни на приложимия материален закон. Съдът няма изложени съображения, че експертизата страда от непълнота, неяснота или, че счита същата за некомпетентно или предупредено изготвена, напротив ценил е същата по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като е установил релевантните за спора факти по вътрешно убеждение. Подобни пороци на заключенията на вещите лица не се и установяват обективно. Не се установява и необосновано предпочитание на съда при изясняване на фактите изолирано само към заключенията на съдебните експерти, като трябва да бъде пояснено, че определени релевантни обстоятелства могат да бъдат установени единствено чрез съдебна експертиза, изготвена от експерт, притежаващ нужните специални знания, каквито съдът не притежава. Съдът не е препращал към мотивите на първата инстанция, така, че искането за тълкуване на чл. 272 ГПК по реда на чл. 290 ГПК, е неотносимо. Също така, във въззивното решение са изложени собствени мотиви от Силистренския окръжен съд, поради което въпросът трябвало ли е да го стори, не държи сметка на действително извършените процесуални действия. Следва да се допълни, че мотивите са пълни и ясни относно фактите, имащи значение за защитавания от акционерното дружество интерес; изведени са собствени правни изводи, като изложението му е точно и разбираемо. В заключение, касационно обжалване по жалбата на “Е. Север“ АД, В. не следва да се допуска. К. С. следва да заплати дължимата държавна такса за разглеждане на допуснатото обжалване от ВКС, изчислена на база обжалваем интерес. Той е 3098,46 лв. (9765,16 - 6666,67), което е 1584,22 евро. Дължимата такса е в размер на 31,68 евро. По дължимите съдебноделоводни разноски по чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК за касационното производство, съдът ще се произнесе с решението. Мотивиран от горното, съдът