Определение № 276 от 14.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4460/2015 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото [фирма] срещу решение № 203/30.01.2015 г., постановено по гр. дело № 2551/2014 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 2745/22.04.2014 г. по гр. дело № 11117/2011 г. на Софийския градски съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя искове, както следва: иск за прогласяване по отношение на ответниците В. Ц. И. и Ц. В. И., нищожност, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 40 от ЗЗД – поради споразумяване във вреда на касатора-ищец, на сделка – договор за продажба, за който е съставен нотариален акт № ., т. ., рег. № ., д. № ... г. на нотариус с рег. № 258; иск за прогласяване по отношение на ответниците А. В. П. и Ц. В. И., нищожност, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 40 от ЗЗД – поради споразумяване във вреда на касатора-ищец, на същия договор; иск за признаване за установено по отношение на ответниците В. И. и К. Г. И., право на собственост на касатора-ищец върху урегулиран поземлен имот (УПИ) с площ 1 480 кв.м., находящ се в [населено място],[жк], съставляващ по нотариален акт УПИ ... по плана на [населено място] от 2005 г., м. „Вилна зона – К..“, който имот е частично идентичен с УПИ ... от кв. 5 по плана на [населено място], м. „Вилна зона – К...“, съгласно регулация по заповед № РД-50-90/20.09.2010 г., с площ на урегулирания имот от 706 кв.м. и заснет по кадастралната карта (КК) на р-н В. с идентификатор 68134.1978.298, и за осъждане на тези двама ответници, на основание чл. 108 от ЗС да предадат владението върху частта от УПИ ... по плана на [населено място] от 2005 г., м. „Вилна зона – ...“, включена в имота с идентификатор 68134.1978.298; и иск за признаване за установено по отношение на ответниците Л. Т. Л. и Г. К. Л., право на собственост на касатора-ищец върху същия УПИ с площ 1 480 кв.м., който е частично идентичен и с УПИ ... от кв. 5 по плана на [населено място], м. „Вилна зона – ...“, съгласно регулация по заповед № РД-50-90/20.09.2010 г., с площ на урегулирания имот от 1 181 кв.м. и заснет по КК на р-н В. с идентификатор 68134.1978.1034, и за осъждане на тези двама ответници, на основание чл. 108 от ЗС да предадат владението върху частта от УПИ ... по плана на [населено място] от 2005 г., м. „Вилна зона – ...“, включена в имота с идентификатор 68134.1978.1034. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, и в частност – следва ли пълномощното да указва в какъв срок трябва да бъде платена уговорената по договора цена на недвижимия имот; 2) осъществява ли някое от основанията на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД твърдението за нищожност на съществен елемент от договора за продажба на недвижим имот, в случая – начинът на плащането на цената, когато уговореният начин на плащане изразява действителната обща воля на страните за сключване на договора при отложено или разсрочено плащане, която действителна обща воля е обусловила възникването на договорното отношение; 3) към кой момент съдът е длъжен да прецени настъпило ли е твърдяното основание за нищожност на договора – към датата на сключването му или към следващи моменти, относими към неговото изпълнение или неизпълнение; и 4) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет след като прецени всички доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, като ги подложи на самостоятелна преценка и формира собствени правни и фактически изводи, и в частност – когато е оспорена датата на документ, който няма достоверна дата по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК, и в тази хипотеза съдът е приел, че датата е достоверна, длъжен ли е той да посочи на кое точно от основанията по чл. 181, ал. 1 от ГПК приема датата за достоверна и да се произнесе изрично и отделно по повдигнатото оспорване. По отношение на първия материалноправен въпрос касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като сочи, висящото към датата на подаването на касационната жалба, тълкувателно дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, поради което с определение № 417/30.11.2015 г. касационното производство по делото е спряно, а след приемането на тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по същото тълкувателно дело, касационното производство е възобновено с определение № 406/22.12.2016 г. По отношение на третия и четвъртия правни въпроси жалбоподателят също поддържа, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, като в тази връзка сочи решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. По отношение на втория правен въпрос и втората част от четвъртия въпрос (по приложението на чл. 181 от ГПК) касаторът поддържа, те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответниците В. И., Ц. И., К. И., Л. Л. и Г. Л. в отговорите на касационната жалба излагат становище и съображения, че няма основание да се допуска касационното обжалване, като първите трима ответници излагат и съображения за неоснователност на жалбата. Ответникът А. П... не е подал отговор на жалбата в срока за това. Въззивният съд е приел за установено, че с договор за продажба, оформен с нотариален акт № 112/2003 г. дружеството-ищец е закупило УПИ .... На 21.07.2004 г. ответникът П..., в качеството си на представляващ и едноличен собственик на капитала (тогава) на ищцовото ЕАД, е взел решение да се извърши продажба на имота за цена 50 E. или повече на кв.м., като цената бъде заплатена по банков път или в брой на пълномощника, както и че за извършване на сделката и приемане на плащането упълномощава ответника В. И. – адвокат, който има право да договоря сам със себе си. Идентично решение е взето същия ден на 21.07.2004 г. от съвета на директорите на ищцовото ЕАД, в състав: ответника П., ответника В. И. и И. Н. Н.. Отново същия ден – с нотариално заверено пълномощно с рег. № 19464/21.07.2004 г. ответникът Пампурин, в качеството си на представляващ и едноличен собственик на капитала, е упълномощил ответника В. И. да извърши продажбата на имота, като в текста на пълномощното не фигурира изрично упълномощаване за получаване на цената, но има такова пълномощникът да представлява дружеството във връзка с промяна на регулацията на имота. Въз основа даденото му пълномощно, с процесния договор за продажба, оформен с нотариален акт № 113/18.08.2006 г., ответникът В. И. е продал УПИ ... на сина си – ответника Ц. И. за сумата 74 000 E. – точно по 50 E. на кв.м., като е уговорено, че ответникът В. И., в качеството си на представляващ ищцовото дружество-продавач, ще получи цената в срок до десет години от подписването на нотариалния акт или на десет равни годишни вноски, считано от годината, следваща тази на подписването на договора. Въззивният съд е приел и че предвид настъпили регулационни промени и тълкувайки волята на страните, сделката е породила действие като е било прехвърлено правото на собственост върху УПИ ... и съответните части от УПИ ... по новия регулационен план. С последващ договор за дарение, оформен с нотариален акт № 118/2006 г. ответникът Ц. И. е дарил на баща си – ответника В. И. УПИ ... и 640/1005 идеални части от УПИ .... С договор за продажба, оформен с нотариален акт № 89/2006 г. ответникът В. И. е продал на ответницата Г. Л. .... С договор от 31.10.2007 г., сключен на основание чл. 35, ал. 4 от ЗОбС и чл. 15, ал. 5 от ЗУТ, ответникът В. И. е закупил от Столична община имот с площ 365 кв.м., представляващ стар имот УПИ .., който е бил включен в УПИ ..., като по този начин ответникът В. И. е придобил правото на собственост върху целия УПИ ..., за което се е снабдил с констативен нотариален акт № 150/2008 г. В резултат на нови регулационни промени се е наложило сключването на договор за доброволна делба с рег. № 14650/03.06.2009 г. между ответниците-съпрузи В. и К. И. – от една страна и ответниците-съпрузи Л. и Г. Л. – от друга страна, при който последните двама са станали собственици на УПИ ..., включително и на придадената към него част от УПИ ..., като са заплатили за уравнение на първите двама сумата от 70 000 лв. Впоследствие границите между УПИ ... и УПИ ... са били отново изменени, което е наложило ново уреждане на отношенията между същите четирима ответници, извършено с нотариален акт № 197/2011 г. По действащия към момента регулационен план, УПИ ... по плана от 2001 г. заема част от УПИ ... и УПИ ...по действащия план, оцветени с червен и кафяв цвят на скица № 7 към заключението на вещото лице по делото. Апелативният съд е приел, че първото основание на иска срещу ответниците В. и Ц. И. за недействителност по чл. 40 от ЗЗД на процесния договор за продажба, оформен с нотариален акт № 113/18.08.2006 г., е че същият е сключен на многократно по-ниска от пазарната стойност на имота към датата на продажбата, която съгласно заключението на вещото лице по делото е 463 140 лв. Съдът е изложил съображения, че пълномощникът трябва да действа с цел запазване на интересите на упълномощителя, каквото е изискването на чл. 9 и чл. 12 от ЗЗД, а също така и чл. 40 и чл. 43 от ЗЗД, като сключи договора при възможно най-добрата за упълномощителя цена. В случая, обаче самият упълномощител е посочил долна граница на цената, при която може да се сключи договора – 50 E. или повече на кв.м., с което е дал право на пълномощника да договаря в тези рамки за минимална цена и по силата на чл. 39, ал. 1 от ЗЗД ответникът В. И. е имал възможността да сключи договора при най-ниската посочена от упълномощителя цена – той действа в рамките на предоставената му представителна власт, като самият упълномощител при даване на пълномощното се е съгласил с евентуалното сключване на договора при тази цена. С оглед това, въззивният съд е приел, че ако при упражняване на представителната си власт ответникът В. И. е действал недобросъвестно и не е сключил договора при най-изгодната цена, но в рамките на предоставената му власт, неговите действия по силата на чл. 36, ал. 2 от ЗЗД пораждат действие за дружеството-ищец, а последното би могло да претендира обезщетение за причинените му от недобросъвестното действие на пълномощника вреди. Прието е и че затова, само по себе си сключването на договора за по-ниска от пазарната цена, но в рамките определени от упълномощителя, не води до недействителност на договора по силата на чл. 40 от ЗЗД. Изложени са съображения, че такава ще е налице, само ако при упражняването на представителната власт ответникът В. И. е действал превратно, с цел да увреди упълномощителя, като последното подлежи на доказване от страна на ищеца-касатор. Прието е и че само от обстоятелството, че ответникът В. И. е продал имота на сина си – ответника Ц. И., такова намерение не може да бъде прието за установено – пълномощникът и купувачът се намират помежду си в родствена връзка, даваща възможност за отказ за свидетелстване по чл. 166, ал. 1, т. 2 от ГПК и за преценка на показанията по реда на чл. 172 от ГПК, а също така и обосноваващи приложението на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, но ответникът В. И. има право да продаде имота при очертаните в пълномощното граници на всяко трето лице, различно от неговите роднини. С оглед това апелативният съд е приел, че обстоятелството, че при същите условия той го е продал на сина си, не сочи на извод, че е налице превратно упражняване на права, още повече че при същите условия пълномощникът е можел да продаде имота сам на себе си. Въззивният съд е приел, че второто основание, на което касаторът-ищец претендира недействителността на процесния договор за продажба, е уговореният в него срок за плащане - до десет години от подписването на нотариалния акт или на десет равни годишни вноски, считано от годината, следваща тази на подписването на договора. Съдът е приел, че с процесното пълномощно на пълномощника-ответник В. И. не е предоставено правото да определя допълнителни условия на договора, каквито той намери за добре, и затова той е разполагал с представителна власт за сключването на договора, чрез изявления за съществените му елементи, без допълнителните такива, какъвто е и срокът за заплащане на цената. Поради това, ответникът В. И. не е разполагал с възможността да определя срок за извършване на плащането на цената – така, както е уговорен в нотариалния акт, с оглед на което е прието, че в случая е налице действие без представителна власт, поради което хипотезата на чл. 40 от ЗЗД няма да намери приложение. Прието е и че последната е приложима само в случаите, когато споразумяването във вреда на представлявания е извършено в рамките на предоставената на пълномощника представителна власт, като в този случай сделката не поражда действие по отношение на представлявания и не може да бъде санирана. Прието е, че последното е възможно при действието без представителна власт, съгласно разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, но в случая няма данни дружеството-ищец да е потвърдило тази уговорка. В тази връзка апелативният съд е приел и че съгласно представената по делото разписка от 18.08.2006 г., ответникът Ц. И. е заплатил на ответника В. И. продажната цена по процесния договор, като съгласно чл. 77 от ЗЗД тази разписка удостоверява плащането на цената, а тъй като ответникът В. И. е имал представителна власт да получи плащането, по силата на чл. 36, ал. 2 от ЗЗД това негово действие обвързва дружеството-ищец. В тази връзка е прието и че задължение на последното е да установи, че разписката е насочена срещу него, антидатирана е и не удостоверява реално извършено плащане, но такива доказателства не са били ангажирани, а самото плащане е било възможно, въпреки уговорения отлагателен срок, тъй като по силата на чл. 70, ал. 1 от ЗЗД срокът се счита за уговорен в полза на длъжника и затова той може да изпълни и предсрочно, съгласно ал. 2 на същия текст. Апелативният съд е изложил и съображения, че дори и да се приеме, че ищцовото дружество не е потвърдило уговорката за отлагателния срок за плащане на цената, това само по себе си не влече недействителност на целия договор, а само на тази част от него, като дружеството може да претендира заплащането на цената, ако същата не е платена, без да изчаква изтичането на срока. Прието е и че ако е налице получаване на цената от ответника В. И., но същата не е предадена на дружеството, последното разполага с иск срещу пълномощника по чл. 284 от ЗЗД за полученото от него и за обезщетение за причинените на упълномощителя вреди. Предвид всичко гореизложено, въззивният съд е намерил, че искът по чл. 40 от ЗЗД за недействителност на процесния договор за продажба, предявен срещу ответниците В. и Ц. И., е неоснователен. За неоснователен е намерен и искът по чл. 40 от ЗЗД, предявен срещу ответниците Ц. И. и П..., по съображения, че последният, като представляващ и едноличен собственик на капитала на дружеството-ищец, не е договарял пряко с третото лице – ответника Ц. И., а неговото участие се изчерпва с упълномощаването на ответника В. И., което е извършено в съответствие с взетите от органите на дружеството решения. С оглед на това е прието, че при сключването на договора ответникът П. не действа в качеството на пълномощник на дружеството-ищец и разпоредбата на чл. 40 от ЗЗД е неприложима. Апелативният съд е приел, че при положение, че не са налице предпоставките за недействителност на процесния договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № 113/2006 г., то той е породил действие и всички последващи разпореждания с имота също са породили действие. Затова е прието за недоказано, че ищцовото дружество е собственик на процесния имот, което е първата от предпоставките за уважаването на иска по чл. 108 от ЗС, поради което, предявените от дружеството искове с това правно основание, също са неоснователни Видно от така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, никой от изведените от касатора-ищец правни въпроси няма отношение към правните изводи на апелативния съд за неоснователността и отхвърлянето на иска по чл. 40 от ЗЗД, предявен срещу ответниците П... и Ц. И.. Поради това, касационното обжалване не следва да се допуска по отношение на тази част от въззивното решение (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). При разглеждането на иска по чл. 40 от ЗЗД, предявен срещу ответниците В. и Ц. И., въззивният съд е дал разрешение на първия изведен от касатора правен въпрос, като е приел, че с процесното пълномощно, на пълномощника-ответник В. И. не е било предоставено правото да определя допълнителни условия на процесния договор, каквито той намери за добре, и затова той е разполагал с представителна власт за сключването на договора само чрез изявления за съществените му елементи, но не и за допълнителните такива, поради което ответникът В. И. не е разполагал с възможността да определя срока за извършване на плащането на цената – така, както е уговорен в нотариалния акт, с оглед на което е съдът приел и че в случая е налице действие без представителна власт, поради което хипотезата на чл. 40 от ЗЗД няма да намери приложение. Така възприетото разрешение в мотивите към обжалваното решение, е в противоречие с т. 1 от тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че за упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 от ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име, като не е необходимо в пълномощното да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техни елементи - определено имущество, цена (стойност) и пр., нито лице, в полза на което да се извърши разпореждане, както и че обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното. В пункт 5 от мотивите към тази точка от тълкувателното решение изрично е разяснено и следното: Отношенията между упълномощителя и неговия пълномощник са такива на доверие и от степента на това доверие зависи обема на представителната власт, която упълномощителят ще учреди с пълномощното. По своя воля той може да овласти избрания от него пълномощник както да се разпорежда с цялото му имущество, чрез правни сделки и действия, при условия и спрямо лица, каквито намери за добре, така и да ограничи представителната му власт във всяка една от тези насоки, като дори сведе обема ѝ до обикновено пратеничество. Упълномощителят може, но не е длъжен (при липса на обща правна норма за това, респ. - освен в изрично предвидените от закона особени случаи) да посочи в пълномощното само една или повече конкретни разпоредителни сделки или действия; да определи параметрите на един, повече или на всички техни елементи (съществени, допълнителни или естествени), включително - да посочи точно определена цена (стойност), определяема такава (например – „по данъчна оценка“) или в дадени граници; да посочи едно или друго свое имущество (недвижим имот, движима вещ, вземане и пр.) като предмет на бъдещото разпореждане чрез пълномощника; да визира точно определено лице или даден кръг лица (например – „да ипотекира в полза на което и да е от децата ми“), което да придобие или да се облагодетелства от разпореждането с това имущество. Когато упълномощителят не е ограничил представителната власт в някои или във всички тези насоки, но същевременно с пълномощното, тълкувано по правилата на чл. 20, във вр. с чл. 44 от ЗЗД, ясно и еднозначно, макар и по най-общ начин е изразил волята си за извършване на разпореждане със свое имущество чрез пълномощника (например – „да се разпорежда с имуществото ми“; „да отчуждава мое имущество, както и на когото намери за добре“ и пр.), то съгласно чл. 39, ал. 1, във вр. с чл. 9 и с чл. 44 от ЗЗД следва да се приеме, че представителната власт включва възможността за пълномощника да избира и да договаря във всяка една от тези насоки, по отношение на която не е ограничен с пълномощното. Въззивният съд, обсъждайки възприетата от него хипотеза на действия без представителна власт по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, е дал разрешение и на останалите три правни въпроса, формулирани от касатора (макар този по приложението на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД да е изключително неясно формулиран в изложението), но това е станало и е обусловено от посоченото по-горе разрешаване на първия правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС. Поради това няма необходимост и основание касационното обжалване да се допуска и по тези три правни въпроса. Предвид изложеното, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК само по материалноправния въпрос: какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, и в частност – следва ли пълномощното да указва в какъв срок трябва да бъде платена уговорената по договора цена на недвижимия имот. По изложените по-горе съображения касационното обжалване следва да се допусне само по отношение на частта на отхвърлителното въззивното решение, постановена по иска по чл. 40 от ЗЗД, предявен срещу ответниците В. и Ц. И., както и по обусловените от него искове по чл. 108 от ЗЗД, но не и по иска по чл. 40 от ЗЗД, предявен срещу ответниците П. и Ц. И.. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 1 871 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение