Определение № 43 от 28.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4579/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 18207 от 18.06.2015 г., подадена от Н. Д. Х. чрез особен представител - адвокат П. А. от АК – П. против решение № 801 от 05.05.2015 г. по в.гр.д.№ 3404/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив, VІІ гр. състав. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на иска по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по касация Н. И. Н., чрез адвокат М. К., е подал писмен отговор, с който излага подробни съображения за липсата на основания за допускане до касация, както и срещу основателността на касационната жалба. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция окръжният съд е отменил решение № 3145 от 18.07.2014 г., постановено от Районен съд – Пловдив по гр.д.№ 24726/2011 г., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. К. Р. (починал в хода на делото и заменен от наследник по завещание Н. И. Н.) срещу Н. Д. Х. иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, като вместо това е признато за установено, че Г. К. Р. е изключителен собственик вследствие на пълна трансформация на лично имущество на самостоятелен обект с идентификатор 56784.514.203.1.6 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД–18-48 от 03.06.2009 г., с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 4, ап. 6, находящ се в сграда с идентификатор 56784.514.203. Въззивният съд е приел, че Г. К. Р. и Н. Д. Х. са бивши съпрузи - бракът им е сключен на 21.02.1971 г. и е прекратен с развод през 2011 г. като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на съпругата. На 26.05.1971 г. съсобствениците на дворното място и на сградата (в която понастоящем се намира процесния имот) отстъпили на Г. К. Р. правото на строеж на ½ ид.част от третия етаж от жилищната сграда и ползването на ½ ид.част от целия таван над етажа. Правото на строеж и ползване е учредено безмездно от трима от съсобствениците и възмездно от четвъртия, на когото е заплатена сумата 600 лева. Правото на строеж е реализирано по време на брака на съпрузите, в резултат от което е възникнал процесния самостоятелен обект. Съгласно съдебно-техническите експертизи стойността на апартамента като завършен обект, годен за въвеждане в експлоатация през 1972 г., е 7 952 неденоминирани лева, а стойността на СМР, вложени за построяването на жилището към периода на изпълнението 1971 г. – 1972 г. е 6 849 неденоминирани лева, от която за труд – 1 803 лева и за материали - 5 046 лева. Заедно със стойността на изградената в обекта ел. инсталация (418 нед. лева) общата придобивна стойност е определена на 8 370 нед.лева. Обсъдени са събраните по делото гласни доказателства: показанията на свидетелите Н. Д. - разпитан от районния съд, и Д. Н. – разпитан във въззивното производство при условията на приети за установени от въззивния съд предпоставки за приложението на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК. Кредитирайки свидетелските показания, съдът е приел за установено, че бащата на Г. К. Р. желаел да построи жилище на сина си и за целта му дарил парични средства в размер на 15 000 нед. лева. Именно тези средства са били вложени в изграждане на процесното жилище чрез закупуване на строителни материали и заплащането на работниците. Дарените от бащата на съпруга парични средства са признати като средства от извънбрачен произход за придобиване на правото на собственост, като техния размер значително надхвърля посочената придобивна стойност на жилището. В отговор на оспорването от страна на Н. Д. Х. на твърдението на ищеца, че в строежа на жилището са вложени само средства дарени му от родителите и поддържаното от нея, че са вложени средства, придобити от съпрузите през време на брака им е прието, че оспорващата страна не е доказала наличието на средства с брачен произход, които да са били вложени в строителството на жилището в противовес на установеното от събраните по делото доказателства, че в строежа са вложени само паричните средства, дарени на съпруга от неговия баща. Посочено е, че за краткия период на строителство на апартамента - около половин година, са вложени парични средства в размер от 8 370 лева, каквито не биха могли да бъдат придобити от съпрузите, от които съпругът към този момент е бил на 24 г., а съпругата - на 19 г. Те не са имали време да натрупат спестявания от продължителна трудова или стопанска дейност в обсъждания размер и които да са достатъчни за изпълнение на строителството. Не се е установило строителството да е финансирано със заемни средства, със средства, дадени от родителите на съпругата или тяхно участие в строителството. Н. Д. Х. е оспорвала средствата да са били дарени само на съпруга, като е поддържала, че парите са били давани от родителите му винаги по повод на техния брак и семейство. Съдът не е споделил това възражение, като в тази връзка се е позовал на практика на ВКС (Решение № 638 от 8.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1832/2009 г., III г. о., ГК, решение № 727 от 23.11.2010 г. по гр. д. № 978/2010 г. IV г. о. ВКС, Решение № 156 от 8.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1073/2012 г., III г. о., ГК.), съобразно която, когато родителите на единия съпруг безвъзмездно прехвърлят някакви права на низходящия си, то се предполага дарствено намерение по отношение само на този съпруг, а придобитото срещу прехвърлените права е изключителна собственост на този съпруг. Ако другият съпруг твърди, че е подарено и нему, негова е доказателствената тежест за тези твърдения. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се направи обоснован извод за намерението на бащата да дари с парите и нея, а според показанията на свидетелите отношенията й с родителите на съпруга били изначално влошени, което обстоятелство също опровергава твърдението й, че средствата за построяване на жилището са били дарени и на нея. В представеното изложение са формулирани правни въпроси, които (обобщени от касационната инстанция в съответствие с правомощията й, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) се свеждат до питането „Доколко заявеното във въззивното производство искане за събиране на гласни доказателства може да преодолее преклузията на чл. 266, ал. 1 ГПК и могат ли те да бъдат квалифицирани като „нови доказателства” по смисъла на чл. 266, ал.2, т. 1 ГПК ?”. Така поставеният въпрос има обуславящо значение за изхода на спора, като по отношение на него е налице и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При допускане на касационното обжалване, страната касатор дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 241,17 лв. Указанията за заплащането й следва да се съобщят лично на страната на адреса, посочен от нея с молбата от 18.06.2012 г. (л. 48 от делото на РС), като й се дадат и указания да заяви поддържа ли извършените до момента от особения представител адвокат П. А. от АК – П. от нейно име процесуални действия и желае ли и занапред да бъде представлявана от него. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия