Определение № 789 от 01.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 1139/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] и насрещна касационна жалба на С. К. Б. и Б. Ж. Б., двамата от [населено място], Област Б. срещу решение № 892 от 22.11.2010 г. по гр. д. № 343/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, І-6 състав решение от 04.03.2010 г. по гр. д. № 2885/2007 г. К. [фирма], [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която са уважени предявените от С. К. Б. и Б. Ж. Б., двамата от [населено място], Област Б., искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 07.05.2007 г., при което е настъпила смъртта на непълнолетното им дете Р. Б. Б., за разликата над 40 000 лв. до 100 000 лв. Счита, че същото е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон при преценката за наличие на съпричиняване от страна на починалото дете, тъй като направеният извод за липса на съпричиняване поради невъзможността малолетният да прояви вина е в противоречие със задължителната съдебна практика – Решение № 88 от 12.12.1962 г. по гр. д. № 83/62 г. на ОСГК на ВС. Именно с въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в случаите, когато пострадалото при деликт дете е допринесло за настъпване на вредоносния резултат поради неупражнения върху него надзор на родителите му, е обосновано и допускането на касационния контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторите С. К. Б. и Б. Ж. Б., двамата от [населено място], Област Б. обжалват въззивното решение в частта, с която исковете им са отхвърлени за разликата от 100 000 лв. до пълния предявен размер от по 150 000 лв., както и в частта за разноските. В депозираната от тях насрещна касационна жалба се поддържа, че присъдените обезщетения за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие са занижени, тъй като не съответстват на претърпените болки и страдания и при определянето им не е съобразен лимитът на отговорността на застрахователите за 2007г. Релевират изрично оплакване и във връзка с присъдените на ответника разноски по делото за отхвърлената част от исковете, като твърдят, че такива не дължат, предвид освобождаването им от заплащане на държавни такси и разноски по реда на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания. Като значими за конкретното делото са поставени въпросите: 1. За приложение принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди и 2. За приложението на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, т. е. следва ли ищците да заплатят разноски на ответника при частично отхвърляне на исковете в хипотезата, когато са освободени от заплащане на държавна такса и разноски по делото. По отношение на първия въпрос се твърди, че е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68 г. и с постоянната практика на съдилищата, а по въпроса за дължимостта на разноски – е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторите С. К. Б. и Б. Ж. Б. – оспорват подадената от [фирма], [населено място] касационна жалба и молят за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение. К. [фирма], [населено място] – не заявява становище по насрещната касационна жалба на С. К. Б. и Б. Ж. Б.. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, постановено по предявени от С. К. Б. и Б. Ж. Б., двамата от [населено място], Област Б. срещу [фирма], [населено място] субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, въззивният съд е приел, че са осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответния застраховател за заплащане на обезщетение за вредите от настъпилото на 07.05.2007 г. пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на застрахования при него водач И. Т. Т., установена и с влязлото в сила споразумение от 16.05.2008 г. по нохд № 357/2008 г. на Старозагорски окръжен съд. По основния спорен по делото въпрос за съпричиняване на вредоносния резултат от починалото при инцидента 7-годишно дете на ищците, изразяващо се във внезапното му излизане на пътното платно, решаващата инстанция е преценила направеното от застрахователя възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за неоснователно. В тази връзка е застъпено становището, че употребеният в чл. 51, ал. 2 ЗЗД израз „увреденият да е допринесъл за настъпване на вредите” следва да се разбира, че той е действал виновно, т. е. че не е взел мерки и не е положил необходимите грижи за предотвратяване на вредоносните последици. И тъй малолетните лица по смисъла на чл. 3 ЗЛС, каквото е било и починалото 7-годишно дете, не са достигнали до такава степен на зрелост, че да могат да съзнават и ръководят постъпките си, същите не могат да действат виновно и следователно не могат да бъдат деликтоспособни. Поради това, съдът е счел, че вината за настъпването на вредите в конкретния случай следва да се преценява едностранно – само по отношение на водача на автомобила, но не и по отношение на малолетното дете. По отношение дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди във въззивното решение е прието, че същото е определено правилно и сумата 100 000 лв. за всеки от родителите репарира в достатъчна степен претърпените от тях неимуществени вреди от загубата на детето им. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато. По отношение на поставения от касатора-застраховател въпрос, свързан с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е осъществено както изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на конкретното дело, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на Върховен съд – ППВС № 17/1963 г.; Тълкувателно решение № 88/62 г. /цитирано от касатора [фирма]/ и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. С оглед допускането на касационната жалба на [фирма], [населено място] до разглеждане и предвид разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК, следва да бъде извършена преценка за допускане на касационния контрол на въззивното решение и в частта, предмет на подадената от ищците С. К. Б. и Б. Ж. Б., двамата от [населено място], Област Б. насрещна касационна жалба. Настоящият състав намира, обаче, че макар да са значими за делото, поставените от насрещните касатори въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. На първо място, не може да се счете, че въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на малолетното дете Р. Б. Б. е решен в отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. При определяне размера на дължимите на ищците обезщетения въззивният съд, в рамките на изключителната си компетентност на правораздавателен орган, е съобразил всички онези обстоятелства, които е счел за значими за конкретния случай. Що се отнася до правилността на тази преценка, проверката на същата е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му, в какъвто смисъл са изричните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Именно поради наличието на задължителна съдебна практика – както цитираното постановление, така и множество решения на ВКС, постановени по новия процесуален ред на чл. 290 ГПК, не може да се счете за осъществено поддържаното по въпроса за приложимостта на чл. 52 ЗЗД основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Отделно от това, посоченото основание е и недоказано, тъй като представените в негова подкрепа съдебни решения /решение № 603 от 09.06.2009 г. по гр. д. № 209/2009 г. на САС; решение № 1595 от 17.12.2009 г. по гр. д. № 233/2009 г. на САС и решение от 11.10.2010 г. по гр. д. № 11433/2009 г. на СГС/ не са влезли в сила и поради това не представляват „практика на съдилищата” по смисъла на т. 3 от ТРОСГТК на ВКС № 1 от 19.02.2010 г., а влязлото в сила решение № 189 от 06.10.2008 г. по гр. д. № 1013/2008 г. е постановено при факти и доказателства, които са напълно различни от тези по настоящото дело. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за приложимостта на разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК относно дължимостта на разноски в полза на ответника за отхвърлената част от исковете. Поради това, че са напълно ясни и не се нуждаят от тълкуване с оглед разкриване на точния им смисъл, а и предвид съществуващата непротиворечива съдебна практика по приложението на посочените разпоредби, не може да се счете, че решаването на поставения въпрос би имало значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице и твърдяното противоречие между въззивното решение и представеното от касаторите определение № 67 от 10.02.2009 г. по ч. гр. д. № 7/2009 г. на ВКС, ІV г.о., тъй като последното касае въпроса за дължимостта на разноски /възнаграждение за служебно допусната от съда експертиза/ от самата страна, която е освободена от заплащане на такива, а не въпроса дали ищецът, който е освободен от заплащане на държавна такса и разноски, дължи разноски на другата страна за отхвърлената част от исковете. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК