Определение № 3591 от 30.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2271/2026 г.

Производство по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано по частна касационна жалба на М. Ц. П., приподписана от адв. И. И., срещу определение № 215 от 22.01.2026 г. по в.ч.гр.д. № 8/2026 г. на Софийския апелативен съд, с което се потвърждава определение № 598 от 07.11.2025 г. по гр.д. № 304/2025 г. на Окръжен съд - Враца за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Окръжен съд - Монтана.

Според изложените оплаквания в частната жалба, обжалваното определение следва да се отмени като неправилно. Доводите са за неправилно приложение на разпоредбата на чл.115, ал.1 ГПК, за несъобразяване разпоредбите на Закона за хората с увреждания във вр. с чл.7 ГПК, както и за нарушаване правото на разглеждане на делото от безпристрастен съд, тъй като ответникът бил зачислен като вещо лице към Окръжен съд - Монтана, а това от своя страна било основание за отвод на всички съдии от неговия състав на основание чл.22, ал.1, т.6 ГПК. Твърди се да са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК при формулирани въпроси както следва:

1. „Длъжен ли е съдът да измени подсъдността на делото, когато за страна с увреждания е физически невъзможно да се придвижи до съответния съд поради липса на обществен и личен транспорт, който да превози акумулаторна инвалидна количка, с която тя се придвижва?“;

2. „Неглижирането на физическите ограничения на ищцата, които възпрепятстват достъпа й до правосъдие, не представлява ли форма на дискриминация по смисъла на Директива 2000/78/ЕС?“;

3. „Трябва ли съдът да създаде разумни улеснения, за да осигури на страната с увреждания равен достъп до правосъдие?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд служебно да следи за предубеденост, когато ответникът е системно ангажиран като експерт (вещо лице) в същия съд, и представлява ли това нарушение на правото на справедлив процес по чл.6 ЕКПЧ?“;

5. „Професионална зависимост между съда и ответника компрометира ли „външния вид“ на правосъдието?“;

Според жалбоподателката поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, алтернативно разглеждането им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като неотчитането физическата й невъзможност за участие в производството освен това води до нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.

Ответната „Многопрофилна болница за активно лечение Сити клиник - Св. Георги“ ЕООД, чрез адв. Ц. М. и адв. Д. П., оспорва жалбата в писмен отговор със становище за неоснователност и отсъствие на релевираните предпоставки за допускане на касационното обжалване.

След проверка настоящият съдебен състав на ВКС, IV г.о., намира следното:

Жалбата е процесуално допустима като редовна и подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение състав на Софийския апелативен съд съобразява, че производството по делото е образувано по иск с правно основание чл.49 ЗЗД на М. Ц. П. против МБАЛ „Сити клиник - Св. Георги“ ЕООД със седалище и адрес на управление в гр. Монтана, с който се претендира обезщетение за неимуществените вреди, причинени от служителите на ответника, които допуснали нарушения на правилата за добра медицинска практика и на Закона за здравето и с това причинили смъртта на нейния баща. Приема, че компетентен да се произнесе по предмета на спора е съдът в гр. Монтана, както по общите правила съгласно чл.105 ГПК, така и по правилата на специалната изборна подсъдност по чл.115, ал.1 ГПК. Изводът си в тази насока обосновава с констатацията, че седалището на дружеството - ответник и местоизвършването на деянието съвпадат, като и двете са на територията на гр. Монтана. Сочи също така, че невъзможността за лично явяване на ищцата пред този съд не представлява основание за промяна на подсъдността, нито възпрепятства достъпа й до правосъдие, доколкото същата може да се ползва от института на процесуалното представителство.

При тези мотиви към обжалваното определение настоящият съдебен състав намира, че същото не следва да се допуска до касационно обжалване. Обобщени и конкретизирани съобразно правомощията на настоящата инстанция по т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, първите три въпроса се свеждат до възможността за дерогиране на уредените в ГПК правила относно местната подсъдност, когато страна с физически увреждания не може да се придвижи до съответно компетентния да разгледа делото съд. В практиката си касационната инстанция приема, че ищецът по иск за непозволено увреждане може да избира пред кой съд да предяви иска си между двете възможности: по местожителството (местоседалището) на ответника, съгласно чл.105 ГПК или по местоизвършване на увреждащото деяние (чл.115, ал.1 ГПК). Когато към датата на подаване на исковата молба избраната от ищеца местна подсъдност не отговаря на определената от закона, при направено възражение от ответника по чл.119, ал.3 ГПК, съдът извършва преценка дали искът е предявен пред съответно компетентния съд - определение № 137 от 12.01.2024 г. по ч.гр.д. № 4661/ 2023 г. на ВКС, I г.о. Под „местоизвършване на деянието“ по смисъла на чл.115 ГПК законът има предвид мястото, където е извършено деликтното деяние (неправомерното действие или бездействие), а не мястото, където са се проявили последиците от това деяние - определение № 165 от 25.07.2022 г. по ч.гр.д. № 2476/2022 г. на ВКС, I г.о., определение № 50216 от 29.09.2022 г. по ч.гр.д. № 2972/2022 г. на ВКС, I г.о., определение № 342 от 10.07.2017 г. по ч.т.д. № 1435/2017 г. на ВКС, I т.о. При направено възражение за неподсъдност на спора от ответника, съдът е длъжен да се съобрази с неговите предели и основание (определение № 540 от 22.11.2018 г. по ч.гр.д. № 4281/2018 г. на ВКС, IV г.о., определение № 60386 от 01.11.2021 г. по ч.т.д. № 1997/2021 г. на ВКС, II т.о.) и когато установи, че спорът подлежи на разглеждане в друг съдебен район, той е задължен да му препрати делото (определение № 50129 от 27.02.2023 г. по гр.д. № 2997/2022 г. на ВКС, IV г.о.).

В случая съдът е процедирал съобразно така утвърдената съдебна практика, поради което касационно обжалване по първите три от поставените въпроси не следва да се допуска в приложното поле на хипотезата по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не е обоснована необходимостта от тълкуване на закона с цел осъвременяване на вече създадената съдебна практика поради изменения в законодателството или обществените условия, и/или с оглед необходимостта от преодоляване на непълнота, неяснота или противоречие в действащата правна уредба. По смисъла на ГПК личните затруднения на страната не представляват основание за промяна на подсъдността. В закона са предвидени други механизми за осигуряване правото на защита на хора с увреждания, каквито представляват институтът на процесуалното представителство, установената възможност за извършване на процесуални действия в електронна форма (чл.102в ГПК), за провеждане на съдебни заседания извън сградата на съда (чл.135 ГПК) и за участие на страните чрез видеоконференция (чл.135а ГПК). Отклонения от общата местна подсъдност по чл.105 ГПК могат да бъдат установявани само с изрична законова разпоредба (не и по тълкувателен път), а такава липсва в Закона за хората с увреждания.

Четвъртият и петият въпроси, относно приложението на чл.22, ал.1, т.6 ГПК, са неотносими към възникналия процесуалноправен спор. В производството по чл.119, ал.3 ГПК сезираният съд не може да се произнася по предпоставките на чл.22, ал.1, т.6 ГПК за отвод на съдиите от състава на съда, на който делото следва да се изпрати по правилата за местната подсъдност. Преценка за наличието на обстоятелства, които да пораждат основателно съмнение в безпристрастието на съда може да осъществи само и единствено съответният съдия/съдебен състав, който е ангажиран с разглеждане на делото и то с оглед особеностите на конкретния случай, а не изначално за всички дела, които отговарят на определен критерий (като например дела против физическо лице, вписано в списъка на вещите лица към съответния съд). Освен това, в практиката си Върховният касационен съд възприема, че участието на съдия, за когото са налице предпоставките за отвод, не винаги обосновава порок на съдебното решение поради допуснато съществено процесуално нарушение. Неспазването на съответното съдопроизводствено правило е съществено само когато същото се е отразило на правилността на постановеното от съдебния състав решение. В този смисъл решение № 120 от 13.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1333/ 2010 год., III г.о., определение № 560 от 14.07.2021 г. на ВКС по ч.гр.д. № 2090/2021 г., IV г.о., решение № 505 от 16.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1590/ 2010 г., IV г.о. и решение № 120 от 13.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1333/ 2010 г., III г.о. В случая правата на ищцата при евентуална заинтересованост на съдиите от състава на Окръжния съд в гр. Монтана са гарантирани от възможността за въззивен и касационен съдебен контрол на постановеното решение. Ето защо касационно обжалване не следва да се допуска и по втората група от поставените въпроси, тъй като същите не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и разглеждането им не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на дадените разяснения в т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК.

В разглежданата хипотеза не се констатират и основанията по чл.280, ал.2 ГПК. Въззивното определение не страда от пороци, които да пораждат съмнение относно неговата валидност и допустимост, а от друга страна изложените в мотивите към него правни изводи не са очевидно неправилни, тъй като не разкриват неправилно приложение императивни правни разпоредби, вътрешни противоречия и/или нарушения на основополагащите принципи в гражданското съдопроизводство и на правилата на формалната логика.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,