Определение № 976 от 24.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 433/2011 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Г. и Г. А. Г., подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивното решение № 23 от 28.01.2011 г. по в. гр. д. № 984/2010 г. на Пазарджишкия окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Ответницата по касация М. В. Б. не е подала писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 125 от 12.11.2010 г. по гр. д. № 261/2009 г. на Панагюрския районен съд, с което е уважен иск, предявен като насрещен, от М. В. Б. срещу касаторите, за ревандикация на 1/4 ид. ч. от поземлен имот № 776, за който е отреден УПИ VІІ-776 от кв. 62 по плана на [населено място], ведно с целия втори етаж от построената в имота масивна жилищна сграда на 70 кв. м., представляваща южната половина от къща-близнак, ведно с 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и 1/4 ид. ч. от подобренията в имота, а предявеният от касаторите положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на същия имот, както и иск за отмяна на н. а. № 834/2009 г., са отхвърлени. Ищците твърдят, че първата от тях, която е роднина по съребрена линия /сестра/ на В. Д. Ш. - собственик на спорния имот, заедно със съпруга си - другия ищец по делото, живеели заедно със собственика и полагали грижи за него, като на това твърдение и предвид предоставянето на имота от собственика основават установеното от тях владение за периода от 1990 г. до 2009 г. В. Ш. починал на 20.03.2009 г., а исковата молба е подадена на 28.04.2009 г., от което въззивният съд заключил, че дори останалите елементи от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС да са налице, то липсва продължителността на изискуемия се от закона 10-годишен срок за придобиване на имота по давност. Ирелевантни за наличието на тези елементи са твърденията на ищците и депозираните по делото доказателства за упражнявани от тяхна страна грижи спрямо собственика, фактите относно неговото влошено здравословно състояние, за което му била определена втора група инвалидност с чужда помощ, както и данните в свидетелските показания за обещание на Ш. да се разпореди с имота в полза на ищците, при липса на разпоредителен акт. Прието е още, че гласните доказателства не съдържат данни за упражнявано владение от страна на ищците, но дори такива да имаше, те не могат да обосноват признаците на давностно владение - оригинерният способ за придобиване право на собственост не би могъл да съществува паралелно /приживе на собственика, който е във владение на имота си/ и не би могъл да измести придобитото право на собственост по деривативен или друг определен от закона способ. Същевременно, като взел предвид представените по делото нотариални актове за осъществени в полза на В. Ш. и негови праводатели придобивни способи, както и строително разрешение, архитектурен проект и удостоверения за наследници, съдът приел, че ответницата по първоначалния и ищца по насрещния иск - единствена наследница по закон, се легитимира за собственик по наследство от своя баща В. Ш., като правото й е удостоверено с констативен нотариален акт № 834 от 28.07.2009 г., издаден на основание чл. 587, ал. 1 ГПК. При това положение и с оглед липсата на елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на ищците, ответницата се явява единствен собственик на спорния имот, а доказателствената сила на посочения нотариален акт, който като документ установява материализираното в него удостоверително изявление на нотариуса, че молителят е собственик, не е опровергана. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят материалноправния въпрос за възможността да бъде придобит по давност недвижим имот, след като владението е предоставено от предишния собственик, и за упражняването на владение като фактическо състояние, годно да направи владелеца собственик по давност, при присъствие в имота на предишния собственик. Считат, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния съд, изразена в р. № 324/1984 г. по гр. д. № 3606/1983 г., р. № 1843 от 10.05.1983 г. по гр. д. № 298/1983 г. и р. № 803 от 21.10.1994 г. по гр. д. № 662/1994 г., всичките на І-во г. о. В първото от посочените решения е прието, че ако собственикът е отстъпил имота по едно или друго съображение и въз основа на това отстъпване е започнало владение на имота като свой, отстъпването означава, че върху имота се упражнява фактическа власт по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, като присъствието в имота на собственика не изключва владението от неговия син - подобна фикция не е призната в закона. Със следващия съдебен акт е прието, че законът не свързва придобиването на един недвижим имот на основание давностно владение с начина на установяване на владението - то може да е без основание, с оглед на отпаднало или нищожно основание, предоставено от собственика или без такова предоставяне; достатъчно е владението да е продължило повече от 10 години. Владението, според третото решение, може да се придобие със съгласието на предишния владелец, като не е необходимо то да бъде дадено в някаква форма - достатъчно е предаването да бъде обективирано чрез фактически действия. Съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за разглеждане на касационната жалба по същество, е необходимо поставеният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В разглеждания случай решаващите съображения на съда за да отхвърли иска за собственост, предявен от касаторите, са свързани с принципния въпрос, че липсват данни както за продължителността на законоустановения срок, така и за наличие на упражнявано от тяхна страна владение. Пребиваването им в имота и извършваните от тях дейности не са осъществявали признаците на владение, а са били на основание и с оглед полаганите грижи за техния болен родственик, който в израз на признателност и благодарност е желаел да им завещае жилището си и движимото си имущество, каквито са твърденията на ищците в първоначалната искова молба, а и в някои от последващите й уточнения. За намерението на собственика да се разпореди с имуществото си, но за след смъртта си, е свидетелствувала и Н. Д. С. - сестра на ищцата и на В. Ш. и леля на ответницата /л.л. 221 и 222 от първоинстанционното дело/. В същия смисъл са и показанията на свидетеля Я. П. Г. /л. 221 от първоинстанционното дело/, пред когото, в многобройни разговори по имотни въпроси В. казвал, че всичко остава на Г. и Н.. Същевременно свидетелят е заявил, че поддържа изявлението си в нотариално заверената декларация, представена по делото, че след смъртта си В. оставя на Н. и Г. Г. своята собственост - жилище и движимо имущество. Причините, поради които собственикът не се е разпоредил чрез завещание, както е смятал, са без правно значение при преценката за наличие или липса на субективния елемент на владението. Следователно, поставените материалноправни въпроси биха могли да обосновават допускане на касационно обжалване в случай на установено владение с неговите обективен и субективен елементи, което в случая не е така. Ето защо не е налице поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не възниква във всички случаи на неточно прилагане на закона, а само в рамките, очертани с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в каквато насока липсва обосновка в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В обобщение, касационната жалба срещу въззивното решение не следва да се допуска за разглеждане по същество в частта за отхвърляне на първоначалния установителен иск и на искането за отмяна на констативния нотариален акт в частта относно втория жилищен етаж, 1/4 ид. ч. от дворното място и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата, както и в частта за уважаване на насрещния ревандикационен иск със същия предмет. На следващо място касаторите поставят въпросите: 1. следва ли въззивният съд да се произнесе по всички направени във въззивната жалба оспорвания и възражения и установени обстоятелства, изпълнявайки разпоредбата на чл. 235 ГПК, и 2. възможно ли е съдът да се произнася по неконкретни искания и да уважава искове за собственост на неконкретизирани подобрения в имот. Считат, че първоинстанционният съд е уважил насрещния иск за ревандикация на 1/4 ид. ч. от подобренията в имота, които ищцата не е посочила и уточнила, и в диспозитива на съдебния акт не са указани конкретно, а въззивният съд не се е произнесъл по направените пред него възражения в тази насока, с което е постановил недопустимо решение, в противоречие с т. 4 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. и т. 12 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, когато съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. С оглед тези разяснения и данните по делото, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че следва да допусне касационно обжалване по въпроса дали обжалваното въззивно решение е допустимо в частта, с която искът за ревандикация е уважен за 1/4 ид. ч. от подобренията в имота. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.