Определение № 599 от 20.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 429/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по искане на министъра на финансите, като представител на държавата, за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на П. апелативен съд № 810 от 07.12.2010 г. по гр.д.№ 842/ 2010 г. С посоченото решение е потвърдено решение на П. окръжен съд по гр.д.№ 2923/ 2009 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора против В. С. К. иск за сумата 275 323,97 лв. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е постановил решението си, неправилно отговаряйки на процесуалноправният въпрос от коя дата се счита известен делинквентът при извършено престъпление по чл.257 ал.1 от НК и започва да тече погасителна давност, когато авторството и деянието, от които произтичат вредите, не са известни към датата на установяване на нарушението на данъчното законодателство. Счита, че в противоречие с практиката на ВКС съдът е приел за меродавна датата на деянието, а не тази на откриване на дееца. Повдига и въпросът дали присъдата на наказателния съд обвързва гражданския съд по отношение на авторството на деянието и неговия размер. На тези основания се иска касационното основание да бъде допуснато. Ответникът по касация В. С. К., чрез особен представител назначен по реда на ЗПП, оспорва жалбата. Счита, че касаторът не е изложил надлежно основания за допускане на обжалването и поддържа, че по въпроса за началото на течението на давностния срок въззивният съд е съобразил установената задължителна практика на ВКС. Поради това счита, че искането за допускане на обжалването не следва да се уважава. Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване на решението - за основателно. Първият повдигнат от касатора въпрос обуславя въззивното решение, защото апелативният съд е отхвърлил иска единствено поради това, че искът е погасен по давност. Счетено е, че давността тече от датата на извършването на деянието, а са отхвърлени доводите на ищеца, че деецът е станал известен от момента на откриване на нарушението на данъчното законодателство. Представената от касатора задължителна практика не е свързана с този въпрос, тъй като в приложените тълкувателни решения и постановления на пленума на ВС и ВКС не разрешават точно такъв казус. Въпросът обаче има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по него няма утвърдена практика, а изрично разрешение в законодателството не се съдържа. Поради това обжалването следва да се допусне с цел създаване на практика по въпроса от кога започва да тече погасителна давност по иск за вреди, резултат от престъпление против данъчната, финансовата и осигурителната системи, когато авторството на деянието, от които произтичат вредите, не е известно към датата на извършването му. По изложените съображения настоящият състав на Върховният касационен съд