Определение № 205 от 23.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 634/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „ ЕВРО ИН КОНСУЛТ“ ЕАД, гр. София против въззивното решение на Силистренския окръжен съд № 8 от 13.01.2020 г., по в.гр.д.№ 304/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Дуловския районен съд № 152 от 02. 09.2019 г., по гр.д.№ 170/19 г. за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу ЗП Т. С. Т. обективно кумулативно съединени искове по чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 22 468.80 лв. - неплатено възнаграждение по договор за консултантски услуги от 05.03.2013 г., по фактура № [ЕГН]/18. 12.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба -19.12.2018 г. до окончателното й изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 6 848.15 лв., обезщетение за забава за периода 13.12.2015 г. -13.12.2018 г. и поставяне в негова тежест на деловодните разноски от 1680 лв. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Позовавайки се на процесуалното правило на чл.133 ГПК касаторът основно възразява срещу приетата от въззивния съд за съществуваща в процесуалния закон възможност решаващият съд да се произнесе служебно по частичната нищожност на процесния договор, поради противоречие с добрите нрави по см. на чл.26,ал.1 ЗЗД – порок, приет за обусловен от очевидно неравностойните насрещни престации. Счита в тази вр., че доколкото служебното начало, макар и да не противостои на диспизитивното начало в гражданския процес, ограничава в известна степен състезателността между страните, то приложението му следва да бъде само по изключение - в изрично посочените от закона случаи, в които не попада разглежданият, тъй като земеделският производител няма качеството на потребител по см. на ЗЗП във вр. с чл.7, ал.3 ГПК(ДВ бр.100/19г.). Като допълнителен аргумент се сочи вмененото с чл.8 ГПК задължение на съда да осигури възможност на страните за запознаване с исканията и доводите на насрещната страна, както и да изразяват становище по тях, което се нарушава при извършена едва със съдебното решение преценка относно нищожността на конкретния договор/сделка, от значение за крайния изход на делото, без създадена възможност за становище от страните. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.2, пр.2 и на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, които последни по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материалното право: 1 .“ Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността, само ако заинтересованата страна е направила съответното възражение за нищожност?“; 2. “ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба срещу правилността на решението на първата инстанция и да изложи собствени мотиви по съществото на спора?“; 3.“ С какви обективни критерии следва да се съобрази съдът при преценка за неравностойност на насрещните престации в двустранен договор, обуславяща частична нищожност на договора, поради противоречие с добрите нрави?“; 4 .“ Какви са задълженията на съда при установена частична нищожност на договор, поради противоречие с добрите нрави, която касае размера на възнаграждението на едната страна?; 5.“ Може ли фактурата да е основание на облигационното задължение, по повод на което се издава?“ Като израз на твърдяното противоречие с практиката на ВКС по първите три от така формулираните въпроси е цитирана казуална практика на ВКС, обективирана в решения: № 202 от 27.02.2015 г., по т. д.№ 4123/2013 г. на ІІ т.о.; № 305 от 27.04.2009 г., по гр.д.№ 5803/2007 г. на ІV г.о.; № 20 от 09.02.2017 г., по гр.д.№ 2885/2016 г. на ІV г.о.; № 40 от 04.02.2015 г., по гр.д.№ 4297/2014 г. на ІV г.о.; № 283 от 14.11.2014 г., по гр.д.№ 1609 /2014 г.; № 42 от 05.03.2014 г., по гр.д.№ 5488/2014 г. на ІV г.о.; № 191 от 25.03.2013 г., по гр.д.№ 63/2013 г. на ІІІ г.о.; №415 от 25. 01.2012 г., по гр.д.№ 1332/2012 г. на І г.о.; № 182 от 21.11.2018 г., по т.д. № 542/2018 г. на І т.о. и др., както и определение по чл.288 ГПК № 662 от 30.06.2011 г., по гр.д.№ 173/2011 г. на І г.о. По отношение на останалите правни въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърдяната „очевидна неправилност“ на съдебния акт на СОС, като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, е аргументирана с пряко изводим от мотивите на същия правен извод, несъобразен със закона, че основанието на предявените искове е посочената в петитума на исковата молба фактура, а не сключеният между страните договор, въз основа на който тази фактура е издадена. С оглед известното му обстоятелство, че пред ОСГТК на ВКС е образувано тълкувателно дело № 1/2020 г. по въпроса дали съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, който има обуславящо значение за решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт на СОС, касаторът заявява и особено искане за спиране на производството по настоящето дело до постановяване на тълкувателното решение. Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация. По съображения, „че съжденията на въззивния съд са изцяло относими към казуса, като наред с това са съобразени с нормите на действащото законодателство, а въпросът за нищожността на договора не е единственият, обусловил отхвърляне на предявените искове“, ответникът Т. изразява несъгласие и с искането за спиране на производството по т.д.№ 634/20 г. на ІІ т.о. на ВКС до окончателното произнасяне от ОСГТК на ВКС. При условията на евентуалност оспорва и въведените с касационната жалба касационни основания, като поддържа, че следва да бъдат оставени без уважение. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. Основателно е искането за спиране, основано на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос дали съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността, само ако заинтересованата страна е направила съответното възражение за нищожност?“ ,има обуславящо значение за постановения краен правен резултат по конкретното дело, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2020 г. на ОСГТК на ВКС. Обстоятелството, че същият релевиран под № 1 в изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос, който е обусловил и подписване на въззивното решение на СОС, предмет на подадената касационна жалба, с особено мнение от младши члена на съдебния състав - докладчик по делото, е идентичен с поставеният за разглеждане, като разрешаван противоречиво от съдилищата правен въпрос пред ОСГТК на ВКС по образуваното от Председателя на ВКС тълкувателно дело № 1/2020 г., насрочено за 03. 12.2020 г., налага да се приеме, че в случая предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 във вр. с чл.292 ГПК са налице. Следователно касационното производство по чл.288 ГПК по настоящето дело подлежи на спиране до произнасяне на Тълкувателно решение от ОСГТК на ВКС по т.д.№ 1 / 2020 г. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК във вр. с чл.292 ГПК