Определение № 1705 от 04.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1114/2025 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. Е., действащ чрез адвокат Е. Т. от АК – Бургас, срещу въззивно решение № 963/15.11.2024 година, постановено по в. гр. д. № 1469/2024 година по описа на Окръжен съд – Бургас, с което след отмяна на решение №164/12.07.2024 год. по гр. д. № 211/2024 год. по описа на Районен съд – Айтос, е постановена отмяна на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ***, т. I, рег. № ***, дело № *** от 25.06.2019 год. на нотариус № *** с район на действие РС - Айтос, за ½ ид. част от следните имоти: дворно място с площ от 485 кв.м., находящо се в с. С., общ. Р., ведно с построените в двора постройки. В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила.. В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на ТР № 1/21.10.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС. Поставя следния въпрос, който счита, че е решен в противоречие със съдебната практика, а именно: за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция и пред него доказателства, да изгради своите правни изводи не само въз основа на отделни факти, но и с оглед на връзката между тях, и да ги прецени съвместно с всички доказателства по делото и с оглед на неговия предмет и вида на търсената защита. Позовава се на решение № 691 от 02.02.2011 година по гр. дело № 1620/2009 година на първо г. о. на ВКС. Що се отнася до твърдяното противоречие с ТР № 1/21.10.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС въпроси от касатора не са поставени. Отделно се твърди, че решението е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Ответникът по касация М. Е. чрез своя процесуален представител адвокат Р. Б. Н. от АК - Бургас е депозирал отговор на касационната жалба със становище за нейната неоснователност. Изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение на касационно обжалване. Претендира за присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното: Въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт като е посочил, че с обжалваното пред него решение Айтоският районен съд се е произнесъл по искова претенция с правно основание в чл. 227, ал. 1, б. “в“ от Закона за задълженията и договорите. От фактическа страна въззивният съд е приел, че от представения по делото нотариален акт от 25.06.2019 год. на нотариус № *** с район на действие РС - Айтос се установява, че ищецът по делото М. Е. Е. и съпругата му Е. М. Е., починала преди предявяване на иска, са дарили на сина си И. М. Е. описани в нотариалния акт недвижими имоти, като са си запазили пожизнено правото на ползване върху две стаи от жилищната сграда. Съдът е посочил, че ищецът е на 71 години, пенсионер; в периода м. 01.2023 год. - м. 03.2023 год. е получавал пенсия и добавки в общ размер от 609,32 лв., а в периода м. 04.2023 год. - м. 01.2024 год. - пенсия и добавки в размер на 682,44 лв.; в периода от 04.04.2024 год. до 05.09.2024 год. е работил като сезонен градинар при договорено брутно трудово възнаграждение от 933 лв. на месец. Съдът е отбелязал факта, че преди предявяване на иска, през м. 02.2024 год., ищецът е поканил ответника чрез телепоща да му плаща месечна издръжка от 350 лв., но ответникът не изразил становище. В мотивите на съдебния акт съдът е отбелязал, че ответникът е представил доказателства, че от 04.06.2006 год. е в брак с Х. О., като от брака им са родени две деца – Д., родена на 02.06.2009 год. и П., роден на 04.04.2012 год.; както и доказателства за своето здравословно състояние – боледуване от туберкулоза и рецидиви от заболяването от 2007 година насам. Съдът е посочил, че по делото е разпитана като свидетел Д. Е. - дъщеря на ищеца и сестра на ответника, която е заявила, че ответникът е най-малкото дете на ищеца от общо три деца, и от 4-5 години живее и работи във Ф., като преди това е бил в Г.; че през 2019 година тя и сестра й се съгласили на дарението с идеята, че брат й ще помага на родителите им, но въпреки че след смъртта на майка й ищецът имал нужда от помощ, той не получил нито морална, нито финансова подкрепа от страна на ответника. Съдът е отбелязал показанията на свидетелката, че пенсията на баща й е малка, поради което е принуден да работи през лятото, за да си помага, включително защото има нужда от лекарства, тъй като страда от високо кръвно налягане, анемичен е и през три месеца му бият витамин В 12. Съдът е анализирал данните, съдържащи се в заключението на вещото лице по допусната съдебно-икономическа експертиза, а именно: че по статистическите данни, отнесени индивидуално към ищеца, средномесечната издръжка, от която той се нуждае е в размер на 1506,47 лв., а средномесечният доход, с който ищецът разполага от приходите от пенсии и трудови възнаграждения за предходната година и част от 2024 год., е в размер на 1 192,53 лв. Съдът е посочил, че при личното явяване на ответника пред съда за даване на обяснения и отговор на въпроси по чл. 176 от ГПК, той е отрекъл при сключване на договора за дарение да е имало уговорка за финансово и материално подпомагане на дарителите - негови родители; не отрича, че към момента той и семейството му са във Ф., където работи, но твърди, че там е командирован от три години, а съпругата му е на гости и не работи във Ф.; че е заявил, че е помагал на родителите си, като е правил и ремонт на къщата; сочи, че във Ф. доходите са по-високи, но и разходите са по-големи от тези в България. Съдът е коментирал, че ответникът не посочва конкретно кой и при какви условия го е командировал, каква е работата която извършва, нито сочи размер на приходите и разходите си във Ф.. Приемайки гореизложената фактическа обстановка, съдът е изложил своите правни изводи, като е посочил, че с осъществяването на дарствения акт не възниква автоматично задължение за надарения за издръжка на дарителя като за да възникне такова задължение е необходимо дарителят да докаже, че е изпаднал в трайна нужда и е поискал издръжка от него. Кумулативните предпоставки за уважаване на иска по чл. 227, ал. 1, б. “в“ от ЗЗД, според въззивния съд, са дарителят да се нуждае от издръжка, тя да е поискана от надарения и той да е отказал да я даде. Съдът се е позовал на съдебната практика на ВКС като е посочил решение № 1499/2009 год. по гр. д. № 5266/2007 год. на ВКС, 4-то г.о., решение № 82/2019 год. по гр. д. № 2911/2018 год. на ВКС, 3-то г.о. При анализ на събраните доказателства и предвид соченото от вещото лице по приетото заключение, според въззивния съд, твърдението на ищеца, че трайно се нуждае от допълнителни средства за издръжка, за да води нормален живот, който не би могъл сам да си осигури, е установено по делото. Съдът е кредитирал свидетелските показания на свидетелката Е., че след смъртта на съпругата си ищецът е бил с влошено здраве, и дори след извършена операция, тъй като пенсията му е била недостатъчна, се е наложило да работи през летния сезон, въпреки, че вече не е искал това. Съдът е приел, че от заключението на вещото лице се установява, че дори към дохода на ищеца от пенсия да бъде прибавен доходът му от трудово правоотношение, общата сума отново не би позволила на ищеца да води нормален живот и да покрива всички негови нужди. С изпадането на ищеца в нужда от издръжка, според въззивния съд, моралното задължение на ответника по сключения договор за дарение се е трансформирало в правно и за последния е възниквало задължение да осигурява поисканата от ищеца издръжка. Съдът се е позовал на приетото с ТР № 1/21.10.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГК на ВКС разрешение, че при иск за отмяна на дарение на основание чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. В конкретния случай съдът е приел, че ответникът носи тежестта на доказване, че не разполага с достатъчно средства и даването на издръжка на ищеца в поискания размер би поставило него и семейството му в по-неблагоприятно положение от това на дарителя – твърдение на ответника, което въззивният съд е приел за недоказано. Съдът е посочил, че ответникът не е представил никакви доказателства за доходите, които получава във Ф., нито за разходите, които има там, нито че е установил надлежно и твърдяното от него обстоятелство, че съпругата му, която е в работоспособна възраст, не работи и не получава доходи. Според въззивния съд твърдяната невъзможност на ответника да осигурява издръжка на дарителя поради липсата на достатъчно финансови средства не може да почива на предположения и не би могла да бъде извлечена от изявлението на ответника, че във Ф. „доходите са по-високи от тези в България, но и разходите там са по-големи“, а следва да бъде надлежно установена от него, което не е направено по делото. Предвид изложеното, съдът е достигнал до извода, че предявеният иск по чл. 227, ал. 1, б. “в“ от ЗЗД е основателен. След отмяна на първоинстанционното решение съдът е уважил предявения иск и е отменил процесния договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ***, ***, рег. № ***, дело № *** от 25.06.2019 год. на нотариус № *** с район на действие РС - Айтос, за ½ ид. част от следните имоти: дворно място с площ от 485 кв.м., находящо се в с. С., общ. Р., ведно с построените в двора постройки. По основанията за касационно обжалване настоящата касационна инстанция приема следното: В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т.е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи. Единственият въпрос, който е поставен в изложението на касатора, е този за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция и пред него доказателства, да изгради своите правни изводи не само въз основа на отделни факти, но и с оглед на връзката между тях и да ги прецени съвместно с всички доказателства по делото. Въпросът е релевантен, тъй като е обусловил изхода на конкретното дело, но по него не е обосновано допълнителното основание, изразяващо се в поддържаното отклонение от практиката на ВКС. По въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). В настоящия случай въззивното решение е съобразено с така посочената съдебна практика. Въззивният съд е посочил конкретно установените от него факти и въз основа на какви доказателства е приел установяването им в процеса. Посочил е изрично кои факти ответникът не е доказал, които са били от значение за преценка на основателността на иска. Позовал се е на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, на разпитания по делото свидетел, на обясненията на самия ответник и съобразно така установените факти е достигнал до собствен правен извод, който не е съвпаднал с този, който е възприет от първоинстанционния съд. Решението на въззивния съд е мотивирано и постановено въз основа на цялостен анализ на доказателствения материал. По отношение на твърдяното противоречие с ТР № 1/21.10.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, както бе отбелязано по-горе, касаторът не е поставил въпроси. Върховният касационен съд многократно се е произнасял, че бланкетното цитиране на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези, не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието с постановеното от съда не е такава обосновка, нито отменя изискването за формулиране на правния въпрос, при решаването на който въззивният съд е достигнал до съответния резултат. Що се отнася до твърдението на касатора за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване, предвидено в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК - очевидна неправилност, настоящата касационна инстанция приема, че в случая не е налице соченото основание. Мотивите на постановеното въззивно решение са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, касаторът не е обосновал съответните предпоставки в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което достъп до касация следва да се откаже. На ответната по касация страна следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение