Определение № 59 от 30.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 914/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-гр. С. срещу решение №18 от 06.01.2015 г. постановено от ОС-Пловдив, Х ти гр. с-в по гр.д. №2131/2015 г., с което е отменено първоинстанционното решение, постановено по гр.д. №4578/2014 г. на ПРС V ти гр.с-в, и вместо него е постановено друго, с което е уважен отрицателният установителен иск на А. И. Т. и Ж. И. Т. за несъществуване на вземания на банката срещу тях за сумите от: 25 000 лева –остатък от главница по договор за банков кредит №131/27.04.2004 г. ,сумата от 4 174 лева-лихви за периода 15.07.2004 г. до 19.10.2005 г. и разноски по кредита в размер на 563,48 лева, като и законната лихва в размер на 24 554,66 лева. Претендира се присъждане на разноските в настоящата инстанция. В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответниците по касация А. И. Т. и Ж. А. Т. чрез процесуалния си представител изпращат писмен отговор, в който се излагат съображения за липсата на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателни така предявените отрицателни установителни искове, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: Ищците А. Т. и Ж. Т., първият като кредитополучател, а втората като солидарен съдлъжник са се задължили към „У. Б.”-П. по договор за банков кредит № 131/27.04.2004 г.. В полза на банката-кредитор на 21.10.2005 г. е издаден изпълнителен лист срещу двамата длъжници за цялата сума по договора, ведно със съответните лихви и разноски. По образуваното въз основа на последния изп.дело № 18/06 на СИ при Първомайския районен съд, в последствие преобразувано под № 424/06 на ЧСИ А., последното изпълнително действие е проведена в периода 17.11.2007 г. до 17.12.2007 г. публична продан. Изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 330 ал.1 б.Б от ГПК/отм./-по искане на взискателя, съгласно уведомление за това вх. на Банката №4547 от 30.06.2008 г.. В сключено между страните споразумение от 28.12.2012 г. е уговорено, че останалата непогасена в предходното изпълнително производство част от задълженията по договора за кредит следва да се заплати до 28.04.2013 година. Въз основа на вече издадения ИЛ и с оглед неизпълнението на задължението по договора в новоуговорения срок е образувано на 10.09.2013 г. ново изп.дело на ЧСИ Ст.Г. под № 20138250400549. Крайният извод на съда е, че процесното вземане за останалата като дължима част от задълженията по договора за кредит е погасено по давност на основание чл.433 ал.1,т.8 ГПК-взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години от последното изпълнително действие –публичната продан, която е приключила на 17.12.2007 г., поради което и отрицателните установителни искове са счетени за основателни. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат правни въпроси, които се свеждат до приложението на чл.433 т.8 ГПК. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В настоящия случай, така формулираният въпрос е правен и е обусловил крайните изводи на решаващия спора въззивен състав. Касационно производство следва да се допусне, с оглед противоречие със задължителната практика на ВКС-ТР2/2015-т.10 ГПК относно приложението на чл.433 т.8 ГПК. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК