Определение № 50184 от 21.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1201/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците - А. Х., С. Х. и С. И. - против решение № 365/15.03.2022 г. по гр.д.№ 4/2001 г. на Софийски апелативен съд, в частта му с която – след частична отмяна и частично потвърждаване – е потвърдено първоинстанционното решение № 263237/19.05.2021г. по гр.д.№ 1538/2020 г. на Софийски градски съд, в частта, в която е отхвърлен предявеният от А. Х. иск, с правно основание чл. 432 ал. 1 КЗ, за разликата между присъдените 50 000 лева и претендираните 250 000 лева, а предявените на същото основание искове на останалите двама ищци са отхвърлени. Оспорва се правилността на извода на въззивния съд по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, както досежно прието съпричиняване от пострадалия, така и – в евентуалност - относно приетия процент съпричиняване. Твърди се постановяване на решението и в противоречие с чл. 52 ЗЗД, предвид силно занижения и необоснован от доказателствата размер на справедливо обезщетение за неимуществени вреди,присъдено в полза на ищцата - 100 000 лева, съответно намалено поради съпричиняване на 50 000 лева. Според касаторите въззивният съд не е отчел всички значими за определянето му обстоятелства, но като конкретни такива / извън възпроизведени теоретични концепции по приложението на чл. 52 ЗЗД / се сочат единствено: продължило 10 г. фактическо съжителство между А. Х. и починалият М. А., през който период същите поддържали прекрасни отношения, били неразделни, а А. Х. много тежко приела смъртта му. Касаторите С. Х. и С. И. оспорват правилността на извода на съда, за недоказана материалноправна легитимация, въпреки факта, че са били фактически отглеждани и възпитавани от починалия. Считат, че съдът не е съобразил адекватно всички установени обстоятелства за взаимоотношенията между тях и починалия – аналогични на отношения между родител и деца, близостта им, оказваната им от починалия финансова подкрепа. Не е съобразено, че след смъртта на М. А., ищците са рухнали емоционално и психически и все още не са преодолели мъката от нелепата загуба. Ответната страна – ЗАД „ Бул Инс „ – оспорва касационната жалба със съображения относно правилността на въззивното решение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: Ищцата А. Х. - живяла във фактическо съжителство с починалия М. А., считано от 2010 г. и до смъртта му – 08.08.2019 г., а ищците С. И. и С. Х. - деца на А. Х., като отглеждани и възпитавани от починалия, без да са били осиновявани - претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му, настъпила при ПТП от 08.08.2019 г., причинено по вина на водача на застрахован, по ЗЗ „ГО„ на автомобилистите при ответното дружество, лек автомобил. В исковата молба се твърди, че връзката между ищците и починалия била изключително силна, имали си пълно доверие и ищците разчитали на подкрепата му във всяка ситуация, а загубата му им причинила продължителни морални страдания, вкл. се затворили в себе си. Починалият бил изключително грижовен и всеотдаен, а С. и С. били много привързани към него. Живеели в хармония и спокойствие и били щастливи. Относно легитимацията си ищците се позовават на приетото в ППВС № 5/24.ХІ.1969 г., с което Пленумът на ВС е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала. С отговора на исковата молба застрахователното дружество е оспорило легитимацията на ищците, позовавайки се на задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/2018 г. по тълк –дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, размера на претендираните обезщетения, като силно завишен, като е възразило и за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. За последното ответникът твърди поведение на М. А. в нарушение на задълженията му като пешеходец: пресичане на необозначено място, несъобразяване с посоката и скоростта на движение на приближаващото МПС, причинило увреждането, както и самопоставяне в риск / без конкретно обосноваване /. Съгласно заключението на допуснатата САТЕ, починалият и увреждащият автомобил са се движили по едно и също платно и в еднаква посока. Водачът на автомобила е забелязал пешеходеца от около 200 м. разстояние и въпреки задействаната спирачна система не е успял да предотврати удара. Починалият е констатиран с 1,6 промила алкохол в кръвта и се е придвижвал в тъмната част на денонощието, в неосветен участък, без светлоотразителна жилетка, бутайки количка с товар без светлоотразителни елементи. Вещото лице приема, че автомобилът се е движел с 67,74 км./ч. – преди задействане на спирачната система и с 44,74 км./ч. непосредствено преди удара, но ако би се движил с разрешената за пътния участък скорост от 50 км./ч., би имал възможност да го преотврати. Предвид извършван ремонт към момента на ПТП, двулентното платно за движение в една посока, в което е реализиран удара, е било временно пригодено за движение в двете посоки, като разделянето е било с подвижни стойки, поставени на около 5 м. една от друга. Лекият автомобил се е движел в средата на лентата си за движение, а пострадалият се е намирал вляво по протежението й, в посоката на движение на автомобила, но на практика до и по протежение на временната линия от подвижни стойки, разделящи двулентното еднопосочно платно на двупосочно / аналогично на движение в близост до осовата линия /. Според вещото лице, в нормално състояние за зрително възприятие, пострадалият би могъл да установи приближаването на автомобила, чрез отразяването на светлините му в светлоотразителните знаци върху разделителните подвижни стойки, при отстояние от 70 м., което би му било достатъчно да реагира с оттегляне вляво. Аналогично – при нормално състояние на звуковото му възприятие, пострадалият би могъл да реагира от свиренето на гумите, продължило около 0,9 сек., при условие, че нормативно е доказано най-малко време за реакция около 0,6 секунди, при нормално психологическо състояние / ако не бибилалкохолно повлиян /. Разпитаната по делото свидетелка – очевидец С. М. споделя, че към момента на удара М. А. е предприел пресичане на пътното платно, както и че е имало тротоар, по който да се придвижва – вляво, по който се е придвижвала и самата свидетелка, като не й е понятно защо не го е ползвал. Няма събрани данни относно големината и разположението на превозвания в ръчната количка товар. За търпимите от ищците болки и страдания са разпитани свидетелите Ц. С. и С. М. / сестра на ищцата /. Свидетелят С. споделя, като съсед на ищците и починалия, че живеели заедно и починалият гледал децата от малки / към момента на установяване фактическото съжителство същите са на 13 г. и 21 г. /, дори мислел, че са негови деца. Починалият събирал хартия и желязо за да изкарва средства за прехрана. Свидетелят имал впечатления от по-малкия – С., не и от С., който вече не живеел с майка си. Свидетелката С. М. потвърждава, че М. изгледал децата на сестра й - А. Х., взаимно всички се уважавали, хубаво си живеели, разбирали се, а смъртта му им се отразила много лошо. Не знае дали починалият имал доходи / в смисъл на постоянни /. Твърди, че С. / пълнолетен към момента на установяване на фактическото съжителство - 25 г. / също живеел с тях, както и понастоящем, но и със свое семейство. В останалата си част показанията и на двамата свидетели са неотносими към подлежащото на установяване. Първоинстанционният съд е приел,че ищците са легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. А. и справедливият му размер е 100 000 лева за всеки от тях. Приел е за доказано възражението за съпричиняване, определено на 50 %, предпоставило присъден размер от по 50 000 лева. Относно легитимацията им се е обосновал с ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г на ОСНГТК на ВКС, вкл. като инкорпориращо в мотивите си приетото в ППВС № 5 / 1969 г.. Досежно съпричиняването съдът се е обосновал с нарушение на чл.108 ал. 1 и ал.2 от ЗДвП, според които разпоредби: „Пешеходците са длъжни да се движат по тротоара или банкета на пътното платно / ал.1 /. Пешеходците могат да се движат по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница: 1. когато няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат използвани; 2. при пренасяне или тласкане на обемисти предмети, когато с това се затруднява движението на другите пешеходци / ал.2 /“. Макар да е възпроизвел констатациите на САТЕ в цялост, не са обосновани решаващи изводи в други наведени от ответника аспекти на съпричиняването, вкл. за самопоставяне в риск. Въззивният съд е отхвърлил исковете на С. И. и С. Х., обосновавайки се с неустановена от доказателствата активна материалноправна легитимация, съгласно задължителните указания в ТР № 1/2018г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Споделен е извода на първоинстанционния съд, че с оглед продължителността на фактическото съжителство / около 10 г. / и от събраните доказателства, се обосновава право на обезщетение за неимуществени вреди на ищцата, в справедлив размер от 100 000 лева. Споделен е и извода за съпричиняване на вредоносния резултат, в приетия от първоинстанционния съд размер, освен поради придвижване без причина по пътното платно, въпреки наличието на тротоар / за което съдът кредитира показанията на свидетелката – очевидец / и поради предприето пресичане на необозначено място / също според свидетелката – очевидец М. /, при несъобразяване с конкретните условия – приближаващия автомобил, собственото си затруднено от бутаната ръчна количка придвижване, намалената видимост, поради липса на улично осветление. Тези обстоятелства, противопоставени на нарушението на водача на МПС – движение с превишена / 67 км./ ч. спрямо разрешена 50 км./ч. / скорост съдът е приел, че обосновават равен принос за всеки от двамата за настъпване на вредоносния резултат. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторите формулират следните въпроси: 1/ Задължен ли е съда да обсъди всички доказателства от значение за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, във връзка с т. 7 от ППВС № 17 / 1963 г. ?; 2/ Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки, на лица извън кръга на посочените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/2019 г. и за съответствието на въззивното решение с постановките на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/ 2019 г. на ОСНГТК на ВКС ?; 3 / Кои са критериите за определяне конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид, при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди ? Допълнителният селективен критерий по първите два въпроса се обосновава в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с цитираната в самите тях задължителна практика на ВКС. По третия въпрос се обосновава в същата хипотеза, поради противоречие на въззивния акт с приетото в ППВС № 4/1968 г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения по т.д.№ 486/2012 г., т.д.№ 669/2012 г., т.д.№ 1380/2017 г. и т.д.№ 2940/2019 г. – всички на ІІ т.о. на ВКС. В обосновката му, първият формулиран въпрос касаторът навежда към евентуалния си касационен довод за неправилно определен процент съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия - равен на приноса на делинквента, а не с оглед компрометирана от доказателствата причинна връзка между поведението му – прието за доказано от въззивния съд – и вредоносния резултат. В този смисъл, цитираното ППВС № 17 / 1963 г. не е годно да удовлетвори допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, доколкото т. 7 няма отношение към предпоставки или принципи за определяне на съотношението в приноса на делинквента и пострадалия. Липсват и посочени от касаторите конкретни обстоятелства, несъобразени или неправилно интерпретирани от въззивния съд, въз основа на които съотношението между нарушенията на починалия, в причинност с ПТП, и това на водача на МПС, би могло да се приеме в различно от приетото - по-равно. В този смисъл, изначално е налице необоснован касационен довод за неправилно приложение на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, ограничен до формалното твърдение, че приноса на водача на МПС винаги / по несъществуваща презумпция / е по-голям от този на пешеходеца. Вторият въпрос изисква директен отговор за правилността на въззивния акт, относно извода за недоказана активна материалноправна легитимация от ищците С. Х. и С. И., който отговор е дължим в друга фаза на касационното производство и след допускане на касационното обжалване, на основания различни от тези по чл. 280 ал.1 и ал. 2 ГПК. Дори да се ограничи до първата му част и до обосноваването на материалноправна легитимация за присъждане обезщетение за неимуществени вреди, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий с цитираната задължителна практика: ППВС № 5/1969 г. / макар изключено от въпроса /, относима към легитимацията на С. Х., малолетен /13 г./ към момента на установяване на фактическо съжителство между майка му и починалия М. А., съответно - ТР № 1/2018г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, относимо към С. И., пълнолетен към същия момент / на 21 г. /. Включването на нерождено и неосиновено, но фактически отглеждано дете в кръга на легитимираните лица с ППВС № 5/1969 г. е мотивирано със съдържанието на съществувалите между него и починалия житейски отношения, напълно сходни с отношенията между биологичен родител и дете, поради което е справедливо, при установени действително претърпени вреди, те също да могат да получат обезщетение. Признаването на право на обезщетение на отглежданото дете е обвързано с изискване отглеждането да е било трайно и да е създало връзка и чувства като между биологичен родител и дете, без да се поставя условие за предприети формални процедури по осиновяване или установяване на произход / така в мотивите на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, интерпретиращи мотивите на ППВС № 5/1969 г. /. Като се отчете, че от установяване на съвместното съжителство с починалия и до пълнолетието на С. Х. са изминали само около 5 години, а разпитаните свидетели не заявяват каквито и да било факти относно съдържанието на връзката им, освен субективната си квалификация за добри взаимоотношения и спокоен бит, нито са установени конкретни обстоятелства по съпреживяване на загубата от двамата ищци, изводът на съда - че по делото не се установява изградена между ищеца и починалия / аналогично и за другия ищец, съобразно постановките на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС / връзка със съдържанието на връзката между биологичен родител и дете - не се явява в противоречие с цитираната задължителна практика. Третият въпрос е относим към определения размер на обезщетение, присъдено на ищцата А. Х.. Въпросът е формулиран абстрактно, въпреки че приложимите критерии за определяне на обезщетение за неимуществени вреди всякога са различни, обусловени от конкретните обстоятелства и от събраните доказателства за тях. Но дори да се приеме, че удовлетворява общия селективен критерий, като относим към приложението на чл. 52 ЗЗД, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Не са събрани доказателства за обстоятелства, извън обсъдените от съда: фактическо съжителство между ищцата и починалия в продължение на 10 години, през които двамата били в много добри отношения, починалият помагал в отглеждането на децата й, а смъртта му й причинила шок и емоционална промяна - „угаснала“ / според показанията на св. М. /. На фона на оскъдното доказване, преимуществено основано на квалификации от свидетели, а не на непосредствено впечатление за факти, законът – чл. 52 ЗЗД - не се явява приложен превратно, в разрив с общественото разбиране за справедливост, заложено от разпоредбата, като критерий при определяне обезщетението за неимуществени вреди. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение