Определение № 2276 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2527/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение в срока по чл. 283 ГПК от адв. Н. Н., като пълномощник на „Уеб Финанс Холдинг“ АД, гр. София, срещу въззивното решение № 171 от 20.02.2024 г. по в. гр. д. № 2914/2023 г. на Софийски апелативен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответникът по касация Й. Я. Т. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. С определение от 07.01.2025 г., на основание чл. 227 ГПК, на мястото на починалия ответник по касация са конституирани наследниците му по закон: Р. М. З.-Т. и Ж. Й. Т.-Д..

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която е признато за установено по предявения от Й. Я. Т. срещу „Уеб Финанс Холдинг“ АД, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът е собственик на самостоятелен производствен обект в промишлена сграда с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с предназначение - друг вид самостоятелен обект в сграда с площ от 350.48 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор *, при описани съседни самостоятелни обекти в сградата, заемащ северозападната част от сграда с идентификатор **** със застроена площ от 434 кв. м., на един етаж, предназначение – промишлена сграда, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, на основание давностно владение.

В исковата и уточняваща молба от 19.04.2022 г. ищецът е обосновал правния си интерес от предявения положителен установителен иск със следните обстоятелства: в полза на ответника е издадено постановление за възлагане за цялата сграда с идентификатор № **, за която е посочено, че е описана в акт за общинска собственост, включително за самостоятелния обект в нея с идентификатор ***, който притежава на основание придобивна давност и договор за доброволна делба. Посочил е, че ответникът – купувач не е могъл да придобие правото на собственост върху него, тъй като същото не е било притежавано от длъжника.

Ответникът е оспорил иска, като е възразил, че се легитимира като собственик по силата на възлагателното постановление, като процесният имот е бил предмет на сключен договор за ипотека от длъжника в изпълнителното производство, както и че върху същия е била наложена възбрана. Ищецът не е могъл да го придобие по давност, тъй като владението му е било прекъснато, евентуално смутено.

По делото е установено, че с нотариален акт № 65, том II, рег. № 6260, н. д. № 248/14.06.2007 г. Й. Я. Т., А. С. В. и К. М. К. са признати за собственици по давностно владение на следните сгради: едноетажна сграда със застроена площ от 452 кв. м., построена в северозападната част и първия етаж от двуетажна сграда със застроена площ от 561 кв. м., построена в югоизточната част, заедно със съответното право на строеж върху поземления имот, в който са построени, представляващ дворно място с площ от 2 891 кв. м., находящо се в строителните граници на [населено място],[жк]и означено по скица като имот пл. № * в кв. 553 по кадастралния план на населеното място, утвърден със заповед № 80/22.01.2003 г., при описани граници на имота. Съсобствениците са сключили договор за доброволна делба /нотариален акт № 161, том II, рег. № 7599, дело № 346 от 15.08.2014 г./, като ищецът е получил в дял самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], с предназначение: друг вид самостоятелен обект в сграда с площ от 350,48 кв. м., брой нива на обекта: едно в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор № *, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: обект с идентификатор № ***, под обекта: няма, и над обекта: няма, заемащ северозападната част от сграда с идентификатор № ** със застроена площ от 434 кв. м., брой етажи 1, предназначение: промишлена сграда, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж.

С постановление за възлагане на недвижим имот от 04.05.2018 г., влязло в сила на 20.11.2018 г., на „Уеб Финанс Холдинг“ АД – гр. София са възложени: поземлен имот с идентификатор № * по кадастралната карта на [населено място], с адрес: [населено място],[жк], с площ от 2 706 кв. м., а по Акт за частна общинска собственост № 696/11.08.1997 г. – поземлен имот с площ от 73 015 кв. м., който съгласно кадастралната карта се състои от три самостоятелни поземлени имота, включително поземлен имот с идентификатор *, заедно с построените в него сграда с идентификатор ** със застроена площ от 567 кв. м., брой етажи - два; предназначение - административна, делова сграда; и сграда с идентификатор ** със застроена площ от 434 кв. м., брой етажи – един, собственост на длъжника „МИБУ“ ЕООД – гр. Перник.

С решение № 1047 от 08.05.1992 г. по т. д. № 869/1992 г. на Окръжен съд-Перник е вписано ЕООД с общинско имущество „МИБУ“, което поема активите и пасивите на досегашната ОФ „МИБУ“ по баланса й към 31.12.1991 г. и на ОФ „Елея“ по разделителен баланс към 31.12.1991 г., както и другите права и задължения. С решение № 469 от 16.04.1999 г. в търговския регистър са вписани промени в статута на дружеството: прехвърляне чрез продажба на 8242 дяла, представляващи 51 % от капитала на „МИБУ“ ЕООД на „Елея- 98“ ООД, преобразуване на „МИБУ“ ООД в дружество с ограничена отговорност „МИБУ“ ООД със съдружници: Община Перник и „Елея-98“ ООД.

Описаният във възлагателното постановление акт № 696/11.08.1997 г. за частна общинска собственост, е издаден на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОбС, за „административна сграда, част, монолитна 1974 г., два етажа с площ 308,70 кв. м., паркотелно, монолитно, един етаж, 1990 г., с площ 289,13 кв. м., терен общински 73 015 кв.м., при граници: изток - „Феникс“ ИРОС, запад-жилищни блокове на[жк]; север-магистрала Перник - София; юг-път за[жк]. Приет е и акт № 788/23.09.1997 г. за частна общинска собственост на „административна сграда на ДП „Елея“, цялата, монолитна 1974 г., с площ 604,50 кв. м. и столова, цялата, монолитна 1974 г., склад целият, 1974 г., 201,30 кв. м. и навес метален целият, 1974 г.“, стопанисвани от „Мибу“ ЕООД. В сметка „203“ и в обяснителна записка за оценка на имуществото е описана сграда: База „Куциян“ – Перник /в първата/ и административна сграда – кв. "Куциян"– сграда и стол /във втората/.

От нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 138/30.12.2003 г. се установява, че „Международна банка за търговия и развитие“ АД, от една страна, и „МИБУ“ ООД, от друга страна, са сключили договор, по силата на който банката е предоставила на „МИБУ“ ООД кредит в размер на 3 300 000 лв., като за обезпечаване на възвращаемостта на кредита заедно с лихвите и разноските по него дружеството е учредило в полза на „МБТР“ АД договорна ипотека върху описани имоти, като под т. XIII са посочени: съгласно акт за общинска собственост № 696/11.08.1997 г., състоящ се от: 1. административна сграда, част, монолитна два етажа, построена през 1974 г. с площ 308,70 кв.м., 2222.64 куб. м.; 2. парокотелно, един етаж, монолитно, построено през 1990 г., с площ 298,13 кв. м., 1937,85 куб. м.; 3. поземлен имот с площ 73 015 кв. м., находящи се в [населено място],[жк], при описани граници.

Въз основа на разпореждане от 11.11.2005 г. на съдия по вписванията при РС-Перник по искане на взискателя по изпълнително дело № 161/2003 г. е вписана възбрана върху описаните по-горе сгради и имот.

С влязло в сила на 07.03.2011 г. решение по гр. д. № 1551/2005 г. на Районен съд-Перник е отхвърлен предявеният от община Перник против „Мибу“ ООД, иск за установяване правото на собственост върху следните сгради: част от монолитна сграда, построена през 1974 г., с площ 308,70 кв. м.; парокотелно един етаж, построено през 1990 г., с площ 298,13 кв. м., поземлен имот с площ 73 015 кв. м., находящи се в [населено място],[жк]; административна сграда на ДП „Елея“ и столова-монолитна, построена през 1974 г., с площ 651,80 кв. м. и склад, построен през 1974 г., с площ 177,60 кв. м., находящи се в[жк], с граници: изток-двор, запад-двор, север-двор, юг-път за[жк].

За описания в документите за собственост на ищеца имот пл. № * в кв. 553, с площ 2 900 кв. м., по неодобрен кадастрален план на населеното място,[жк], е представен и нотариален акт № 166/1994 г., с който въз основа на писмени доказателства е призната за собственик ТПК „Стомана-Рома“, гр. Перник /без построените в него сгради/, като със заповед от 17.11.1994 г. имотът е отписан от актовите книги за държавни недвижими имоти.

Съдебно-техническата експертиза е установила, че не е налице идентичност между имотите, от една страна посочени в нотариален акт № 65/2007 г. и нотариален акт № 161/2014 г., и от друга страна имотите, посочени в акт № 696/11.08.1997 г. за частна общинска собственост. При огледа на място вещото лице е констатирало, че в поземлен имот с идентификатор * попадат една двуетажна и една едноетажна сграда с идентификатори и , а сградата с идентификатор е разрушена, като между двете сгради е поставена ограда. Съгласно кадастралната карта сграда с идентификатор е административна, брой самостоятелни обекти - 3, със застроена площ 567 кв. м., същата не се стопанисва и не се ползва по предназначение. Сграда с идентификатор * е промишлена, със застроена площ 434 кв. м., разделена на два самостоятелни обекта въз основа на нотариален акт № 161/2014 г.: самостоятелен обект с идентификатор *** с площ 350,48 кв. м. и самостоятелен обект с идентификатор *** с площ 83,29 кв. м., като първият се ползва като автосервиз, а другият като канцелария и складови помещения. В съдебно заседание на 11.05.2022 г. вещото лице е посочило, че сградите, описани в акта за общинска собственост, не се намират в имота, описан в нотариалните актове от 2007 г. и 2014 г.

От показанията на свидетелите З. и К. се установява, че през 1994 г. ищецът се договорил с кооперация „Стомана Рома“ да купи помещения от тях, сключили предварителен договор и започнал да ги възстановява, а след като ги възстановил продължил да ги поддържа. Не сключили сделката и никой не предявил претенции за тези помещения. Й. Т. имал автосервиз дълги години в тези помещения. Считано от 1994 г. до 2010 г. в този автосервиз е работила и помагала лично първата свидетелка. След 2010 г. ищецът се е разболял, преустановил е работата си в сервиза, като от тогава е предоставил процесните помещения за ползване на две момчета, които държат коли там. Помещенията, ползвани от Й. Т. се намират в едноетажната сграда в ляво, а съседните помещения са ползвани от А. В. и К. К., като те са отделени със стени между тях и врати.

Решаващите изводи в обжалваното решение са изведени от приетото за доказано по делото, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот на основание придобивна давност. Обсъдени са свидетелските показания, въз основа на които е прието, че Й. Т. е установил фактическа власт през 1994 г., като е отделил част от едноетажната жилищна сграда, ремонтирал е същата и я ползвал за автосервиз. Неговата фактическа власт не е прекъсната и до настоящият момент, като той след 2010 г. владее имота чрез трети лица. Обосновано е заключение, че не е доказано наличието на идентичност между процесния обект и възложената на ответното дружество сграда с идентификатор ****, тоест че към 2018 г. процесният обект е част от посочената в постановлението за възлагане сграда.

Изложени са допълнителни съображения, че въпреки дадената възможност ответникът не е изложил твърдения, съответно не е представил доказателства, че съдебният изпълнител е съставил протокол за въвод във владение на възложените сгради, от който да е ясно, че в сградата с идентификатор ** е включен самостоятелен обект с идентификатор ***, който се държи от лице различно от длъжника.

В обобщение е обоснован извод, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот на основание изтекла десетгодишна придобивна давност най-късно към 14.06.2017 г., преди същият да бъде изнесен на публична продан и възложен на ответното дружество. Към момента на влизане в сила на постановлението за възлагане имотът е бил собственост на ищеца, а не на длъжника, придобитото от ищеца на оригинерно основание право на собственост е противопоставимо както на взискателя и длъжника, така и на купувача от проведената публична продан, а поради производния характер на публичната продан, купувачът не е могъл да придобие права, каквито длъжникът не е притежавал.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси:

1. При предявен положителен установителен иск за собственост, основан на недобросъвестно давностно владение, противопоставено на деривативно придобивно основание – постановление за възлагане, в хипотеза в която десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е заявен за изтекъл преди издаване на постановлението; 1. 1. „следва ли да се изследват предпоставките за основателността на иска, относими само към придобивното основание на ищеца – недобросъвестен владелец или е необходимо самостоятелно изследване на съществуването правото на собственост по отношение на лицето – длъжник по изпълнителното дело, по което е издадено постановлението за възлагане“; 1. 2. „следва ли в тази хипотеза съдът да изложи самостоятелни мотиви относно преценката на всички заявени твърдения и доказателства, включително и тези на ответника, основани на принадлежността на правото на собственост на процесния имот на неговия длъжник по изпълнителното дело, по което е издадено постановлението за възлагане“; 1. 3. „следва ли съдът да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност – при формиране на вътрешното си убеждение за осъществени факти в обективната действителност“. По тези въпроси се сочи противоречие с решение № 50027/28.02.2023 г. по гр. д. № 2353/2022 г. на ВКС, първо г. о.

2. 1. „Представлява ли процесуално нарушение хипотезата, в която периодът на твърдяното давностно владение не е посочен в исковата молба или в хода на процеса пред първа инстанция, а за пръв път е уточнен пред въззивната инстанция“; 2. 2. „Представлява ли процесуално нарушение въвеждането на нови доказателствени твърдения от ищеца едва пред въззивната инстанция /през 2010 г. със съгласието и без противопоставянето на другите съсобственици имотът е бил предоставен за ползване на трети лица/“.

3. „Има ли действие наложената възбрана по отношение на трети лица /различни от длъжника-собственик на възбранения имот/, претендиращи придобивна давност по отношение на възбранения имот, в хипотеза, в която възбраната е наложена преди да е изтекъл десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС“. Поддържа се противоречие с решение № 50027/28.02.2023 г. по гр. д. № 2353/2022 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 292/05.11.2013 г. по гр. д. № 1291/2012 г. на ВКС, четвърто г. о.

4. „Забраната за разпореждане с възбранен имот по смисъла на чл. 452, вр. чл. 453, т. 1 ГПК следва ли да се тълкува разширително и има ли действие по отношение на трети лица /различни от длъжника-собственик на възбранения имот/, претендиращи собственост върху възбранения имот, основано на давностно владение, осъществено по време на вписаната възбрана“. С четвъртия поставен въпрос е обосновано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението първи въпрос, който не е разрешен в противоречие с установената съдебна практика, включително и с цитираната.

В случая ищецът е твърдял, че е придобил на оригинерно основание правото на собственост върху процесния имот преди същият да е бил изнесен на публична продан, а ответното дружество в качеството си на купувач от публичната продан е претендирало, че е придобило имота въз основа на влязло в сила възлагателно постановление.

Въззивният съд е направил преценката си за основателност на иска, като е изложил мотиви защо приема, че правото на собственост върху процесния имот не е принадлежало на длъжника в изпълнителния процес. Обосновал е извод, че съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК придобитото от ищеца право на собственост е противопоставимо на взискателя и на купувача от публична продан, предвид деривативния характер на този придобивен способ и невъзможността да се придобият права, каквито длъжникът не е притежавал към момента на влизане в сила на възлагателното постановление.

Налице е съответствие между даденото разрешение от въззивния съд с приетото в тълкувателно решение № 5 от 18.05.2017 г. на ОСГК на ВКС относно вещно-прехвърлителното действие на възлагането. Същото се поражда, ако длъжникът е собственик на продавания имот /в този смисъл е и тълкувателно решение № 4/11.04.2019 г. по т. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3/.

Вторият въпрос е относим към дадените от въззивния съд указания на ищеца да посочи началният момент, от който е установил владение върху процесната сграда, първоначално съвместно с трети за спора лица; от кога твърди, че е установил еднолично владение, както и от кога сградата е предоставена от него за ползване на трети лица. В изпълнение на тези указания ищецът е уточнил, че началният момент на установено владение върху процесната сграда заедно с трети лица е от 20.12.1994 г., като към датата на съставяне на констативния нотариален акт-14.06.2007 г. е изтекъл срок повече от 10 години. Посочил е, че еднолично владение върху самостоятелния обект е установил от датата на договора за доброволна делба на съсобствената сграда-15.08.2014 г., както и че процесният имот е бил предоставен за ползване на трети лица през 2010 г.

Въззивният съд е процедирал в съответствие с ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 4, в което е прието, че когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания до ищеца да ги отстрани и ако те бъдат изпълнени, сам трябва да постанови решение по съществото на спора при вече редовна искова молба.

Третият въпрос е свързан с действието на наложената възбрана. Не се разкрива противоречие с решение № 50027/28.02.2023 г. по гр. д. № 2353/2022 г. на ВКС, първо г. о., в което касационно обжалване е допуснато по въпроса „може ли да се приеме, че са доказани елементите на фактическия състав на чл. 79 ЗС в хипотеза, при която позоваващия се на придобивната давност, който е упражнявал фактическа власт върху имота, има качеството „длъжник“ в изпълнителен процес, в който имотът е възложен на друго лице с постановление за възлагане. Даденото разрешение е относимо към хипотеза, когато длъжникът се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност, като е прието, че когато един недвижим имот е възложен в хода на изпълнително производство с влязло в сила постановление за възлагане от съдебен изпълнител, длъжникът продължава да упражнява фактическата власт върху имота в качеството на държател. Настоящата хипотеза не е такава, тъй като ищецът не е длъжник в изпълнителния процес и упражняваната от него фактическа власт е имала характеристиките на владение от момента на установяването й.

В цитираното в изложението решение № 292/05.11.2013 г. по гр. д. № 1291/2012 г. на ВКС, четвърто г. о., е разгледан въпроса добросъвестни владелци ли са лицата, осъществявали фактическата власт върху имот, върху който е наложена възбрана. Въззивният съд не е приел, че владението на ищеца е било добросъвестно, поради което не е налице противоречие с този съдебен акт.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения в изложението четвърти въпрос, тъй като същият е разрешен в константната съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. В същата се приема, че налагането на възбрана върху недвижим имот не е пречка трето лице да упражнява владение върху него, защото придобивната давност е оригинерен способ за придобиване право на собственост и правилата за противопоставимост на сделките след възбраната не се прилагат. В този смисъл е и цитираното по-горе решение № 292/05.11.2013 г. по гр. д. № 1291/2012 г. на ВКС, четвърто г. о.

С оглед изхода на делото касаторът трябва да заплати на ответниците по жалба направените разноски в касационното производство в размер на 4 000 лв. /за адвокатско възнаграждение/.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.