Определение № 4197 от 08.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3762/2022 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.681/27.07.22 по г.д.№.482/22 на ОС Добрич е оставена без уважение частна жалба вх.№.9625/8.06.22 на „Макинтош 1972-72“ЕООД срещу определение №.1247/27.05.22 по г.д.№.853/22 на РС Добрич - с което е върната предявената от дружеството исковата молба поради недопустимост на иска предвид липса на правен интерес. Ответните страни „Неди стил“ЕООД, К. Т. Г. и В. С. В. оспорват жалбата. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт въззивният съд е приел, че предявеният иск е за признаване за установено, че договор за наем от 2.03.21, сключен между ищеца и първия и втория ответник, не е прекратен и продължава да обвързва третия ответник като приобретател на имота. Посочил е /позовавайки се на практика на ВКС/, че интересът от исковата защита е основан на упражнени от ответниците изявления за разваляне, респ. прекратяване на наемния договор, какъвто никоя от хипотезите на чл.124 ГПК не му признава. Спорните права относно съществуването на наемно правоотношение във връзка с изпълнение или неизпълнение на договорни задължения, естеството на изявленията по чл.87 ЗЗД, чл.237 и чл.238 ЗЗД и дали същите са произвели целеното правно действие, не могат да са предмет на установителен иск, тъй като съдът не разполага с правомощие да отменя прекратяване на договор, упражнено от една от страните, като признае и санира съществуването на облигационната връзка. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Следва ли в мотивите на въззивното решение/определение да се съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът не ги приема?“ /реш.№.63/17.07.15 по т.д.№V674/14, ІІ ТО, реш.№.324/22.04.10 по г.д.№.1413/09, ІV ГО, реш.№.157/8.11.11 по т.д.№.823/10, ІІ ТО/; 2.“Допустим ли е иск за установяване незаконосъобразност на прекратяване на договор и приемане за установено, че договорът не е прекратен, като продължава да поражда правно отношение между страните по него?“ /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Съгласно задължителната практика във връзка с първия въпрос, в това число цитираната, съдът е длъжен да мотивира акта си, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, които са от значение за спора. В случая възражението, че след като вече преписи от исковата молба са изпратени на ответниците съдът следва да счита иска за допустим, независимо от това дали действително са налице предпоставките за това /в случая правен интерес/, е неотносимо, В практиката и теорията константно и безпротиворечиво е приемано, че процесуалните предпоставки следва да са налице не само при предявяването на иска, но и през цялото развитие на исковия процес, респективно че съдът следи служебно за допустимостта на процеса във всеки един етап и не е предвидена възможност пропускът да се констатира недопустимост на претенция /т.е. липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка/ до определен момент да санира този недостатък. Горните постановки относно задължението на съда да обезпечи развитието на допустим съдебен процес са съобразени от въззивната инстанция. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Във връзка с втория въпрос е налице формирана практика, в това число задължителна – реш.№.127/29.10.10 по т.д.№.20/10, І ТО, по чл.290 ГПК /както и реш.№.13/30.01.19 по г.д.№.1806/18, ІV ГО, опр.№.535/ 18.07.13 по ч.т.д.№.2472/13, І ТО, опр.№.458/11.06.18 по г.д.№.1270/18, ІІІ ГО/, която настоящият състав споделя. Съгласно същата по силата на чл.124 ал.1 ГПК, аналогичен на чл.97 ал.1 ГПК /отм./, може да се предяви установителен иск за разрешаване граждански спор относно съществуването или отричането на спорно право /правоотношения/; липсва правен интерес от предевяване на установителен иск, когато може да се предяви осъдителен; установяването на обстоятелството дали ответник по иск незаконосъобразно е прекратил или развалил договор не може да бъде предмет на установителен иск в нито една от хипотезите на чл.124 ГПК и е недопустимо да се иска установяване съществуването на право по прекратен договор, тъй като на практика съдът санира един прекратен договор /независимо дали е правилно или неправилно прекратен/, което е недопустимо; неизпълнението по един двустранен договор на една от страните е основание за другата страна да търси обезщетение за неизпълнението /чл.82 и сл. ЗЗД/, при преценката за наличие на което ще се преценява изправността на страните по договора; правото да се развали/ прекрати двустранен договор принадлежи само на страните по него и се упражнява извънсъдебно, като по съдебен ред се развалят само договори, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, какъвто договорът за наем не е. Въззивната инстанция е съобразила така формираната налична практика и се е позовала на нея, поради което и не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,