Определение № 656 от 24.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 20/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. П., [населено място] срещу решение № 656/09.07.2010г., постановено по гр.д.№ 280/10г. от Софийския апелативен съд, с което оставено в сила решение от 08.01.2010г. по гр.д.№ 1962/08г. на Софийския градски съд за осъждане на [фирма] да заплати на касатора обезщетение за неимуществени вреди сумата от 8000 лв. и 50 лв. – обезщетение за забава, като исковете до предявените размери от 60000 лв., съответно 40487.82 лв. за отхвърлени. Касаторът поддържа, че решението в частта за отхвърляне на исковете е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът не взема становище по касационното жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа жалбата и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на ищеца, причинени от смъртта на сина му В. П. в резултат на ПТП на 08.07.2000г. Размерът на обезщетението е определен с оглед на добрите взаимоотношения между починалия и ищеца, както и от съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат. Претенцията за обезщетение в размер на законната лихва е уважена в първоначално предявения размер, предвид на погасяването по давност в останалата част, предмет на увеличение на иска. Касаторът поставя въпросите за: определяне на справедлив размер на обезщетението, на степента на съпричиняване, правната природа на изменението на иска, за характера на обезщетението и на лихвите, както и дали предявяването на частичен иск спира или прекъсва погасителната давност за цялото вземане. Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира следното: Въпросът за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди попада в кръга на въпросите по чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице втората група предпоставки за допускане на касационното обжалване – решаването му да е в противоречие с практиката на ВКС, респ. да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона. Противоречието в решението на въззивния съд по материалноправния въпрос предполага неправилното прилагане на норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС, или липса единна практика на съдилищата. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като практиката се е ориентирала към критерии за размера му с оглед на вида и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, отношенията между починалото лице и наследниците му, както и съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай. Следователно размерът на обезщетението за неимуществени вреди няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера им не подлежи на уеднаквяване, поради което не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В случая, посочването на размер на съпричиняването като аритметична дроб, различна от приетия размер на съпричиняването по друго дело, касаещо последиците от същото ПТП, не представлява произнасяне в противоречие с практиката на ВКС. Действително по исковете, предявени от съпругата и децата на починалия, съгласно приложеното към жалбата решение, е прието съпричиняване в размер на ¼, а по настоящото 1/3, но това е въпрос на преценка на приетите за доказани факти и обстоятелства по делото. На следващо място, съдът е задължен да отчете наличието на съпричиняване, но посочването му като дробна част не е елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, още повече, че присъденото обезщетение / от по 7500 лв./ при установения по-малък размер на съпричиняването е по-ниско от влязлото в сила решение за заплащане на обезщетение по настоящото дело. Въпросите за изменението на иска и за давността при предявен частичен иск не са от значение за спора по настоящото дело, тъй като претенцията по чл.86 ЗЗД не е предявена като частичен иск. Поставянето на въпроса за характера на лихвите върху обезщетението е в контекста на метода за определянето им и за прилагане на нормата на чл.57 ГПК /отм./. По този въпрос има произнасяне в Решение № 3205/25.12.72г. по гр.д.№ 2364/72г. на ВС, І г.о., поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК само в частта, с което е оставено в сила първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.86 ЗЗД за разликата между сумата от 50 лв. и сумата от 40487.82 лв. за периода от 08.07.2000 г. до 06.07.2002г. Държавна такса не се дължи съгласно чл.83, ал.1, т.4 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд