Определение № 565 от 25.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 358/2017 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1307/19.10.2016 на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 1655/2016, с което е потвърдено решение № 1938/08.06.2016 на Пловдивския районен съд по гр. д. № 2020/2016, с което е отхвърлен предявеният иск за съществуване на вземането за 7.480,00 лева обезщетение за пропуснати ползи от едностранно прекратяване на договор за правно обслужване. Недоволен от решението е касаторът А. д. „Г.“, П., представлявано от адв. Д. Б. от ПАК, който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за правното естество на договора за правно обслужване, с предмет осъществяване на правно-консултантска дейност в областта на вещното право по управление, разпореждане и ползване на публична и частна общинска собственост, консултации по издаване на индивидуални административни актове, търговско, трудово и данъчно законодателство, устройство на територията, откриване, изработване на документация и провеждане на обществени поръчки, търгове и конкурси, и как следва да се квалифицира този договор, като договор за изработка или като договор за поръчка с оглед дължимостта на уговореното възнаграждение при прекратяване на договора преди да приключи неговото изпълнение, които (въпроси) е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на противоречие с решение № 5/15.03.2010 на ВКС по търг. д. № 390/2009 и решение № 12/31.05.2013 на ВКС по търг. д. № 239/2012, които представя. Ответникът по жалбата [община], я оспорва като недопустима, респ. неоснователна и счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, макар повдигнатият въпрос да обуславя решението по делото, но въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, делото е гражданско (спорното правоотношение не е породено нито се отнася до сделки по чл. 365 ГПК и никоя от страните не е търговец), както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните по делото са сключили договор за правно обслужване № 62/23.06.2015, с който ищецът А. д. „Г.“ е приел да извършва за ответната [община] правно консултантска дейност в областта на вещното право по управление, разпореждане и ползване на публична и частна общинска собственост, консултация по издаване на индивидуални административни актове, търговско, трудово и данъчно законодателство, устройство на територията, откриване, изработване на документация и провеждане на обществени поръчки, търгове и конкурси, срещу месечно възнаграждение в размер от 1.000 лева, без ДДС, като с писмо изх. № 53-00-322/11.11.2015г. ищецът е уведомен на 13.11.2015 г. за оттегляне на поръчката на основание чл. 287 от ЗЗД от ответника [община] и за прекратяване на сключения договор за правно обслужване преди изтичането на уговорения едногодишен срок. Въззивният съд е приел, че сключеният между страните договор е за поръчка, тъй като съдържа съществените елементи на правоотношение по чл. 280 и сл. ЗЗД. По правното си естество той не е договор за изработка, тъй като е уговорено извършването на правни и фактически действия - консултациите и становищата по въпроси на правото, изготвяне на книжа, свързани с възложената работа - чл. 24, ал. 1, т. 1 и 2 ЗАдв, които предполагат ползването на правни познания, а не постигането на трудов резултат. Прието е, че доверителят е оттеглил поръчката възложена на адвокатското дружество, като тази възможност е императивно предвидена в чл. 287 ЗЗД и страните не могат да уговорят забрана за оттегляне на поръчката, доколкото мандатът предполага съществуване на доверие между страните и уговорен срок на действие на договора не би могъл да препятства действието й. Съдът е приел, че уговорката за неустойка между страните не обосновава основателност на претенцията на ищеца за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на неполучено възнаграждение по предсрочно прекратен договор за правно обслужване, освен това вземането за неустойка не е предмет на делото. Като краен извод въззивният съд е приел, че не е налице неизпълнение на договорно задължение и не се дължи обезщетение за пропуснати ползи до края на срока на договора. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатият въпрос обуславя изхода на делото и се разрешава противоречиво от съдилищата. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение