Определение № 825 от 26.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3205/2023 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 2, във връзка с чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 11 072/23.06.2023 година, подадена от Е. Х. М., Х. К. М. и „МР. Д.“ ООД [населено място], против определение № 1556/12.06.2023 година на Окръжен съд Бургас, V-ти въззивен граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 948/2023 година. С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Бургас е отменил определение № 326/11.05.2023 година на Районен съд Айтос, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 1096/2022 година и е допуснал обезпечение на предявения от Н. И. М., лично и като законен представител на И. Х. А., А. М. М. и А. Х. М. срещу Е. Х. М., Х. К. М. и „МР. Д.“ ООД [населено място] иск за обявяване на относителната недействителност на извършената от Е. Х. М. и Х. К. М. непарична вноска в капитала на „МР. Д.“ ООД [населено място], на недвижим имот, а именно дворно място с площ от 378.00 м 2, с административен адрес [населено място], [улица], съставляващо част от поземлен имот с пл. № 34 в кв. 123 по плана на [населено място], с площ на целия поземлен имот от 411.00 м 2, за който имот, съгласно регулационния план на града, одобрен със заповед № PД-09-327/14.09.1999 година е отреден УПИ VI-34 в кв. 123, с площ от 411.00 м 2 ,при граници: изток-УПИ V-32, запад-УПИ VII-35 и УПИ VIII-212, север-УПИ IX-33 и юг- [улица], който имот е идентичен на част от бивш парцел VIII-2827, кв. 101 по отменения план на града от 1971 година, идентичен на част от бивш парцел VIII-133, кв. 101 по отменения план на града от 1958 година и идентичен на част от бивш парцел II-2, кв. 3 по плана на града от преди 1958 година по разрешение за строеж № 7/17.02.2023 година на главния архитект на [община], чрез налагане на обезпечителна мярка-„спиране на строителството“ в този недвижим имот, до влизане в сила на решението по гр. д. № 1096/2022 година по описа на Районен съд Айтос. В частната си касационна жалба Е. Х. М., Х. К. М. и „МР. Д.“ ООД [населено място] излагат твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Твърди се, че обезпечението не може да бъде допуснато, а съставът на Окръжен съд Бургас не е извършвал преценка на допустимостта и адекватността на исканата обезпечителна мярка „спиране на строителството“ и как същата ще спомогне на ищците да реализират правата си по съдебното решение. Не било взето предвид това, че спирането на строителството било изцяло в прерогативите на административните органи по ЗУТ, а съдът като правораздавателен орган нямал право да налага такава мярка. Поискано е обжалваното определение да бъде отменено и да се постанови друго, с което направеното от Н. И. М., лично и като законен представител на И. Х. А., А. М. М. и А. Х. М. искане за допускане на обезпечение да бъде оставено без уважение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите твърдят, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Окръжен съд Бургас. Ответниците по частната жалба Н. И. М., лично и като законен представител на И. Х. А., А. М. М. и А. Х. М. са подали отговор с вх. № 12 436/13.07.2023 година, с който са изразили становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определение № 1556/12.06.2023 година на Окръжен съд Бургас, V-ти въззивен граждански състав, постановено по ч. гр. д. № 948/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение, като оспорваното с нея определение бъде потвърдено. Съобщението за обжалваното определение е връчено на Е. Х. М. и Х. К. М. на 20.06.2023 година, а на „МР. Д.“ ООД [населено място] на 09.07.2023 година, като подадената от тях против обезпечението частна касационна жалба е с вх. № 11 072/23.06.2023 година. Предвид това жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Окръжен съд Бургас е приел, че в конкретния случай и с оглед приложените доказателства предявените по делото субективно съединени искове по чл. 135 от ЗЗД били допустими. Предвид ограничения предмет на обезпечително производство не можело да се прави анализ по същество на представените в исковия процес доказателства относно основателността на исковете (наличието на вземане на ищците спрямо Е. Х. М., увреждане на кредиторите чрез оспорената като относително недействителна сделкаапортна вноска в капитала на „МР. Д.“ ООД [населено място]; знание на увреждането), тъй като компетентен да даде становище относно крайния резултат по материалноправния спор бил само съдът, който бил сезиран с иска. Преценката на приложените доказателства в обезпечителното производство се осъществявала най-вече по повод проверката за наличие на предпоставките по чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК. Следвало да се отбележи, че според чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК било допустимо налагане на обезпечителна мярка и без да са налице убедителни писмени доказателства, с оглед обстоятелствата на конкретния случай. Съставът на Окръжен съд Бургас приемал, че в настоящия случай били налице законоустановените предпоставки за допускане на исканото обезпечение чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране на строителството“ в процесното дворно място. Според трайната съдебна практика каузалните правоотношения, от които произтичало вземането не ставали предмет на делото по П. иск и съдът не можел да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимирали ищеца като кредитор. В производството по П. иск съдът изхождал от положението, че вземането съществува, ако то произтичало от твърдените факти. В случая между страните не били спорни правопораждащите факти относно твърдените вземания за обезщетение за неимуществени вреди, а единствено размерите на обезщетенията, поради което въззивният съдебен състав намирал, че Н. И. М., лично и като законен представител на И. Х. А., А. М. М. и А. Х. М. се легитимирали като кредитори на ответника Е. Х. М.. За пълнота на изложението следвало да се отбележи, че размерът на обезщетенията за вреди бил ирелевантен за предмета на исковете по чл. 135 от ЗЗД. Установявало се извършването и вписването в ТР на апортната вноска на процесното дворно място от ответниците физически лица в капитала на ответното дружество. Същото било учредено от ответниците-физически лица след като Е. Х. М. бил извършил престъплението, от което Н. И. М., лично и като законен представител на И. Х. А., А. М. М. и А. Х. М. били претърпели неимуществени вреди, а самият М. бил управител на дружеството, поради което била налице вероятна основателност за намерението за увреждане на ищците с извършената апортна вноска, както и за знанието на приобретателя за това увреждане. Затова исковете били вероятно основателни. Ирелевантно било и обстоятелството дали процесното дворно място е собственост на процесното дружество. Това било така по аргумент от възприетото становище в т. 5 от ТР 6/14.03.2014 година, постановено по тълк. д. № 6/2013 година на ОСГТК на ВКС, според което принадлежността на имуществото, предмет на обезпечението, към патримониума на ответника не била предпоставка за допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана или запор, което важало и в случая. Въззивната инстанция намира, че е налице и обезпечителна нужда. С извършения апорт недвижимото имущество в патримониума на Е. Х. М. било намаляло, поради което за Н. И. М., лично и като законен представител на И. Х. А., А. М. М. и А. Х. М. бил налице интерес апортът да бъде обявен за относително недействителен спрямо тях, за да бъдело възможно същите да насочат принудителното изпълнение на вземанията си за обезщетение за неимуществени вреди върху процесното дворно място. Нямало данни Е. Х. М. да разполагал с друго имущество, от което Н. И. М., лично и като законен представител на И. Х. А., А. М. М. и А. Х. М. можели да бъдат удовлетворени, предвид големия размер на дължимите им обезщетения. В тази връзка въззивният съд споделял доводите на процесуалният представител на ищците, че не можело да се предполага адекватно обезщетяване на ищците от стойността на дружествения дял на Е. Х. М.. Исканата обезпечителна мярка била адекватна на обезпечителната нужда, тъй като целяла да запази процесния имот във вида, в който се е намирал към предявяването на иска. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. Х. М., Х. К. М. и „МР. Д.“ ООД [населено място] са поискало въззивното определение на Окръжен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за това допустима ли е обезпечителна мярка „спиране на строителството в поземлен имот“ в обезпечителното производство по ГПК. Изложени са твърдения, че даденото на този въпрос разрешение от състава на Окръжен съд Бургас, противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в определение № 503/04.11.2008 година, постановено по гр. д. № 1578/2008 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., определение № 562/29.12.2009 година, постановено по ч. гр. д. № 443/2009 година на ВКС, ІІ г. о., определение № 318/27.07.2009 година, постановено по ч. гр. д. №255/2009 година, двете по описа на ВКС, ІІ г. о. и определение № 155/17.02.2014 година, постановено по ч. гр. д. № 802/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. С цитираните съдебни актове е прието, че „спиране на строителството“ не е допустима обезпечителна мярка в производството по обезпечаване на бъдещите или предявените искове по реда на ГПК. В определение № 516/30.05.2013 година, постановено по ч. гр. д. № 3999/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. това не е посочено изрично, като е отбелязано, че налагането на тази мярка представлява по съществото си упражняване на права преди същите да са установени със сила на пресъдено нещо. Всички цитирани определения на ВКС са постановени в производства по обезпечаване на бъдещи или предявени искове с правно основание чл. 109 от ЗС, поради което не могат да бъдат отнесени директно към производствата по искове по чл. 135 от ЗЗД. При това следва да се има предвид, че правото на кредитора по чл. 135 от ЗЗД се основана на предвиденото в чл. 133 от ЗЗД, че цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на вземането на същия кредитор. Затова при наличието на хипотезата на чл. 135 от ЗЗД и при уважаване на предявения с това правно основание иск кредиторът може да насочи принудителното изпълнение върху прехвърлената вещ независимо, че тя се намира във владение на приобретателя, а последният следва да търпи изпълнението. Във вътрешните отношения между кредитора и страните по сделката вещта се счита като такава на прехвърлителя длъжник. Затова кредиторът не разполага с повече права по отношение на приобретателя по относително недействителната сделка, отколкото по отношение на прехвърлителя длъжник. Във връзка с това кредиторът не може да ограничава длъжника извън възможностите, които има въз основа на вземането си. Поради това той не може да изисква от длъжника и да го задължава да не строи в собствения му имот, с оглед на преценката, че това ще доведе до невъзможност за продажбата на имота по реда на принудителното изпълнение или пък ще намали цената му. Законът не въвежда задължение за длъжника да запази физическото състояние на имуществото си такова, каквото е било към момента на възникване на вземането на кредитора. След като не може да налага такива ограничения на прехвърлителя длъжник, то кредиторът не би могъл да ги наложи и на приобретателя по относително недействителната сделка. Поради това горепосочената обезпечителна мярка не може да се прилага при обезпечаване на иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД. Освен това, доколкото в отношенията по правоотношението вещта, предмет на относително недействителната сделка, се счита за такава на длъжника, то и приращенията върху нея трябва да се подчинят на това, който извод следва и от разпоредбите на чл. 88, чл. 189 и чл. 190 от ЗЗД.. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение