Определение от 07.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5997/2023 г.

Производството е по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България. Производство по делото е образувано по жалба на ЕТ „Свежен – Х. И.“ против решение № 666 от 10.04.2023г., постановено по адм. дело № 1861/2022г. по описа на Административен съд Пловдив. По делото е постъпило искане, подадено от жалбоподателя за сезиране на Конституционния съд за установяване на несъответствие между чл. 27, ал. 9 от Закона за подпомагане на земеделските производители и Конституцията. В искането се твърди, че с посочената разпоредба е създадена недопустима законова делегация на правомощия по издаване на нормативен акт на орган, който не е изрично предвиден в Конституцията. Недопустимо било по законодателен път да се изземват правомощия на Народното събраниеСочената разпоредба създавала взаимоизключващи се правни положения, неразбираеми и неясни задължения. Текста вменявал нормотворчески правомощия на неотговарящ по ранг едноличен административен орган. Поддържа се, че правната уредба, която се съдържа в закона, трябва да бъде пълна, и не е допустимо чрез подзаконов акт да се запълват пропуски в нея. Ответната страна - изпълнителният директор на Държавен фонд „Земеделие“, чрез процесуален представител дава писмено становище за липса на твърдяното несъответствие межди чл. 27, ал. 9 ЗПЗП и Конституцията, поради което моли искането за сезиране на КС да бъде оставено без уважение. Настоящият съдебен състав приема искането за неоснователно по следните съображения: Разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, в действащата й редакция, създава правна възможност, но не и задължение за съответния съд да сезира КС с искане за установяване на несъответствие между приложим по поставеното му за разглеждане дело закон /или отделна законова норма/ и конституционна норма - съдът служебно или по искане на страна по делото може да сезира КС, но само ако при разглеждане и решаване на делото прецени, че такова несъответствие е налице. При съобразяване на съдържанието, смисъла и систематичното място на сочената като противоконституционна разпоредба на чл. 27, ал. 9 от ЗПЗП, не установява твърдяното несъответствие с визираните норми на Конституцията – чл. 62, ал. 1; чл. 114 и чл. 17, ал. 3, а оттам – и основание за сезиране на КС. Съгласно чл. 62, ал. 1 от КРБ, Народното събрание осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол. Според чл. 114 КРБ въз основа и в изпълнение на законите Министерският съвет приема постановление, разпореждания и решения. С постановления Министерският съвет приема и правилници и наредби. Разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от КРБ закрепва принципа, че частната собственост е неприкосновена. Според разпоредбата на чл. 27, ал. 9 от ЗПЗП, Изпълнителният директор на Разплащателната агенция одобрява със заповед правила за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ по ал. 6 и 7, като се отчитат степента, тежестта, продължителността и системността на допуснатото нарушение на приложимото право на Европейския съюз, българското законодателство и сключения административен договор. Заповедта и правилата се обнародват в "Държавен вестник". Настоящият състав счита, че редакцията на разпоредбата е ясна и не създава предпоставки за противоречиво и/или двусмислено приложение. Така разписания от законодателя текст не съществува самостоятелно в правната действителност /не се прилага изолирано/ и въпросът дали са налице предпоставки за сезиране на КС по реда на чл. 150, ал. 2 от КРБ предполага изследване на цялостната правна уредба, включително общностната уредба. На първо място следва да бъде съобразена нормата на чл. 76, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс, според която нормативни административни актове се издават от изрично овластени от Конституцията или закон органи. В същия смисъл е и текстът на чл. 2, ал. 1 от Закона за нормативните актове, а именно че нормативни актове могат да издават само органите, предвидени от Конституцията, или от закон. Така установената правна рамка води до извод за несъстоятелност на твърденията в искането, за некомпетентност и незаконосъобразно делегиране на правомощия на некомпетентен орган. Разпоредбите от КРБ, на които се основава искането, не изключват нормативната компетентност на органите на изпълнителната власт, като юридически израз на изпълнително-разпоредителната дейност на държавата. Това че Народното събрание осъществява законодателната власт (чл. 62, ал. 1 от КРБ), а въз основа и в изпълнение на законите Министерският съвет приема постановления, разпореждания и решения (чл. 114 от КРБ), не означава, че други органи на държавно управление нямат правомощия да приемат нормативни актове, с които се уреждат, съобразно нормативните актове от по-висока степен, определен кръг от обществени отношения. Съгласно чл. 11, ал. 2, т. 4 и ал. 5 от ЗПЗП, Държавен фонд „Земеделие“ е държавно учреждение, което изпълнява функциите на Разплащателна агенция от датата на издаване на акта за акредитация. Съобразно чл. 20а, ал. 1 от ЗПЗП, изпълнителният директор на фонда е и изпълнителен директор на РА, той е държавен орган, натоварен с властнически правомощия. В контекста на изложеното следва да бъде съобразена и нормата на чл. 7а от ЗНА, според която нормативен акт се издава и в случаите, когато трябва да се приемат мерки на национално ниво, необходими за изпълнение и прилагане на актове на Европейския съюз или на международни договори, сключени от Европейските общности, което от своя страна води до извод, че както АПК, така и специалният закон - ЗНА, чиято цел е да усъвършенства подготовката, издаването и прилагането на нормативните актове, предвиждат нормативна компетентност на изрично овластени от закон органи. В случая такава компетентност е делегирана на изпълнителния директор на ДФЗ с нормата на чл. 27, ал. 9 от Закона за подпомагане на земеделските производители. С него са закрепени основните принципни положения, в съответствие с които трябва да бъдат изготвени Правилата, а именно – те следва да отчитат степента, тежестта, продължителността и системността на допуснатото нарушение на приложимото право на Европейския съюз, българското законодателство и сключения административен договор. Освен това, нормата на чл. 7а ЗНА предвижда издаването на нормативен акт, независимо от неговия характер и издател, с цел приемане на мерки на национално ниво, необходими за изпълнение и прилагане на актове на ЕС. На още по-силно основание и във връзка с аргументите на искателя, че е недопустимо пълното уреждане на отношенията да се осъществи от орган, различен от Народното събрание с подзаконов акт, следва да се разгледа ролята, която съюзното право придава на разплащателните агенции в областта на общата селскостопанска политика на ЕС. Съгласно чл. 7 § 1 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти (ЕИО) № 352/78, (ЕО) № 165/94, (ЕО) № 2799/98, (ЕО) № 814/2000, (ЕО) № 1290/2005 и (ЕО) № 485/2008 на Съвета, разплащателните агенции са отдели или органи на държавите членки, отговарящи за управлението и контрола на разходите, посочени в член 4, параграф 1 и член 5. Последните са разходите по Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР). Според чл. 7 § 2 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 държавите членки акредитират като разплащателни агенции отдели или органи, които разполагат с административна организация и система за вътрешен контрол, предоставящи достатъчно гаранции, че плащанията са законни и редовни и че са надлежно отчетени. Съгласно чл. 7 § 6 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 разплащателните агенции управляват и упражняват контрол върху операциите, свързани с публична интервенция, за които те отговорят и поемат цялостната отговорност в тази област. Видно е, че с предвиденото в чл. 27, ал. 9 ЗПЗП делегиране на правомощия на изпълнителния директор на ДФЗ, който е и изпълнителен директор на РА, за приемане на правила, чрез които се определя размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ по мерките и подмерките от ПРСР, не само че не е допуснато несъответствие с Конституцията, но посочената разпоредба изцяло отчита ролята, компетентността и функциите, които общностното право придава на разплащателните агенции – да отговорят за контрола и управлението на разходите, включително тези по ЕЗФРСР. Налагането на финансова корекция, чийто размер е определен въз основа на приетите правила, няма характер на санкция, а представлява административна мярка, последица от установяването, че условията, необходими за получаване на облагата, произтичащи от правната уредба на Съюза, не са спазени, като по този начин са направили получената облага недължима (Решение на СЕС от 4 юни 2009г. по дело С-158/08, т.28; Решение от 14 септември. 2014г. по дело С-341/14, т.45, Решение от 18 декември 2014г по дело С-599/13, т.36, Решение от 26 май 2016г по дело С-260/14 и С-261/14, т.50). Наред с това, законосъобразността на „Правила за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ при установени нарушения на чл. 27, ал. 6 и 7 от Закона за подпомагане на земеделските производители по мерки от Програмата за развитие на селските райони 2007-2013 г.“ е потвърдена с влязло в сила решение № 3618/10.03.2020 г., постановено по адм. дело № 14154/2019 г. на Върховния административен съд, първо отделение, с което са отхвърлени подадените жалби срещу този подзаконов нормативен акт. По изложените съображения не е налице твърдяното противоречие и/или несъответствие между разпоредбата на чл. 27, ал. 9 ЗПЗП и Конституцията, поради което и не са налице предпоставките за сезиране на КС при условията на чл. 150 ,ал. 2 КРБ. Искането на ЕТ „Свежен – Х. И.“, като неоснователно, следва да бъде оставено без уважение. Воден от горното, Върховният административен съд, четвърто отделение