Определение № 18 от 16.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 1657/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. Л. срещу решение №64 от 21.04.2017г. по в.т.д.№26/2017г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №167 от 27.10.2016г. по т.д. № 122/2016г. на Русенския окръжен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на И. И. Л., че дължи на [фирма], [населено място], сумата 16655,47 евро - главница, ведно със законната лихва от 24.06.2015г. до окончателното изплащане на вземането, както и 649,60 евро - неплатена редовна лихва за периода 02.01.2015г.-23.06.2015г.; 13,89 евро - лихвена надбавка за забава върху цялата главница за периода 22.06.2015г. - 23.06.2015г.; 14,40 евро- лихвена надбавка за забава върху просрочена главница за периода 02.01.2015г.-21.06.2015г.; 60 евро такса изискуемост, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №3508/2015г. по описа на Районен съд - Русе. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка поддържа, че неправилно въззивният съд е оставил без уважение искането й за назначаване на експертиза, която да бъде изпълнена от експерт в областта на международните разплащания и СУИФТ съобщенията, което да установи защо [фирма] не е приела плащането и да изясни въпроса относно задължението за секюритизация на канала на трансакция от банка клас А., каквато е банката наредител, към банка клас В, каквато е банката – приемател. Твърди, че съдът не е обсъдил факта,че [фирма] не е изпълнила дадените й от С. Сървиз бюро указания за откриване на секюритизиращ канал за приемане на превода от банката - наредител, в резултат на което не е било дадено разрешение за прехвърляне на сумата, а е направил неправилния извод, че банката не е в забава по смисъла на чл.95 от ЗЗД. Счита,че в случая е приложим чл.68 ал.3 от Закона за платежните услуги и платежните системи /ЗПУПС/, както и чл.95 и чл.96 от ЗЗД. Подробни доводи излага в касационната жалба, като моли решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационната жалбоподателка поставя следните правни въпроси: Ако кредиторът е в забава, приложим ли е чл.305 от ТЗ?; Във връзка с чл.305 от ТЗ, при изпълнен чл.68 ал.4 от ЗПУПС, как точно следва да се приложи чл.68 ал.3 от ЗПУПС и чл.95 и чл.96 от ЗЗД при явна невъзможност на банката – кредитор и получател на превода, да приеме направения паричен превод по сметка, указана от нея? Позовава се на основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./., като твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. На 19.06.2017г. касационната жалбоподателка е подала и допълнение към изложението на касационните основания, но доколкото същото е подадено след изтичането на преклузивния срок за касационно обжалване, то не следва да се взема предвид. Ответникът [фирма] поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а също и че жалбата е неоснователна по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди решение №167 от 27.10.2016г., постановено по т.д. № 122/2016г. на Русенския окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на И. И. Л., че дължи на [фирма], [населено място], сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №3508/2015г. на Русенски районен съд, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за кредит за текущо потребление, като кредитът в размер на 20 000 евро е бил усвоен от кредитополучателя И. Л.. Приел е за доказано, че на 01.02.2015г. И. Л. преустановила плащанията на задълженията си по кредита, вследствие на което банката обявила целия кредит за предсрочно изискуем, като изпратила уведомление до ответницата. Съдът е счел за неоснователно и недоказано възражението на ответницата, че е изпълнила задължението си по процесния кредит чрез плащане с международния банков превод от 20.04.2015г. Посочил е, че от представения документ-отчет от 20.04.2015г. не се установява, че е нареден превод от сметка на ответницата във VP B. Л. към [фирма]. Приел е, че твърдяната от ответницата платежна операция може да се установи само от нареждане за превод, но такова по делото не е представено. Изложил е доводи, че дори и да се приеме, че е било наредено от ответницата плащане от нейна сметка във VP B. Л. към [фирма], [населено място], на сумата от 23 600 лв. за погасяване на задълженията й по процесния кредит и по друг кредит, то платежната операция не е завършена, тъй като не е заверена сметката на банката. Изтъкнал е, че при безкасово плащане, съгласно разпоредбата на чл.305 от ТЗ плащането се смята за завършено със заверяване сметката на кредитора. Приел е, че ответницата неоснователно се позовава на разпоредбата на чл.68 ал.3 и 4 от ЗПУПС след като самата тя твърди и в тази насока представя съобщението на С. сервиз бюро, че транзакцията е неосъществена и преведените средства са останали в буферна транзитна сметка на арбитражна организация. Посочил е, че отговорността по чл.68 ал.3 от ЗПУПС е предвидена за доставчика на платежни услуги на получателя, само в случай, че е получил сумата по платежната операция, а в случая сумата по превода не е била получена. Съдът е счел за неоснователно възражението на ответницата, че неприемайки плащането й, кредиторът [фирма] е изпаднал в забава поради това, че не е изпълнил изискванията за секюритизиращ канал за изпращащ с кредитен рейтинг А., в резултат на което няма разрешение за прехвърлянето на сумата. Съдът е изложил съображения, че след като сумата е останала в буферна транзитна сметка на арбитражна организация, очевидно не е налице неприемане от страна на кредитора на предложеното изпълнение. Също е посочил, че в случая не може да се приеме, че ответницата е предложила изпълнение по договора за кредит, което да е точно и съгласно договора, тъй като в т.10.1 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, които са неразделна част от процесния договор за кредит, е уговорено, че дължимите месечни вноски за лихва и главница се събират служебно на падежната дата от кредитора от авоара по разплащателната сметка на кредитополучателя, открита в [фирма]. От това е направил извод, че е уговорено изпълнението да се извършва по седалището на банката – [населено място], а ответницата е предприела изпълнение в чужда държава чрез превод. Изложил е и доводи, че дори и да се приеме, че цитираната разпоредба от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление не посочва мястото на изпълнение на задължението по кредита, то съгласно разпоредбата на чл.68 б.”а” от ЗЗД при паричните задължения изпълнението трябва да се извърши в местожителството на кредитора по време на изпълнение на задължението и при това положение кредитополучателят дължи изпълнение по седалището на кредитора - [населено място]. Въззивният съд е приел, че с оглед на местоизпълнението на задължението кредиторът в случая не е имал задължение да оказва съдействие на кредитополучателката при извършване от нейна страна на международен превод от сметка, разкрита в банкова институция в чужбина. Ето защо [фирма] не е имала задължение да изпълнява каквито и да било изисквания, за да бъде осъществен международен трансфер на сумата, която ответницата твърди, че е наредила да бъде преведена от нейна сметка чрез VP B. Л.. Поради това е приел, че не е налице и втората хипотеза на чл.95 ЗЗД- недаване от страна на кредитора на необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. Касационно обжалване следва да се допусне по поставения от касационната жалбоподателка материалноправен въпрос, уточнен от състава на ВКС: за приложението на разпоредбата на чл.95 от ЗЗД в случай, че кредиторът е банка, а изпълнението се извършва чрез заверяване на сметка в същата банка съгласно чл.305 от ТЗ. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, следователно по отношение на него е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. По въпроса не съществува задължителна за съдилищата практика, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. На основание чл.18, ал.1, т.2 от ТДТ по ГПК касационната жалбоподателка следва да внесе държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 680, 37 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд