Определение № 300 от 12.04.2017 г. на ВКС по д. № 4521/2016 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на А. М. срещу въззивното решение на Градски съд София/ГС/ по гр.д. №87/16 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част на въззивното решение е отхвърлен за разликата над присъдените 1000 лв. до претендираните 9 000 лв. искът на касаторката срещу Столична община /СО/ по чл.49 ЗЗД, за обезщетяване на неимуществени вреди от противоправното бездействие на общината да окастри клоните на и премахне декоративните дървета / орех, липа и бреза/, растящи пред апартамента на ищцата, находящ се в [населено място], р-н „К. поляна” и навлизащи в терасата му. Ответникът по жалба и по иска Столична община е подал насрещна касационна жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК по имащите значение за спора въпроси: 1.Присъждането на занижено обезщетение на практика не представлява ли отказ от присъждане на обезщетение и отказ от правосъдие? 2. При установяване на здравословни проблеми и тяхното влошаване, и естеството им, следва ли те да са фактор при определяне на обезщетението? При определяне на обезщетението следва ли да се вземе предвид периодът, за който се претендира то и какви болки и страдания е изтърпяла / ищцата/, установени със св. показания и доказателствата по делото? Претърпените вреди на лицата, лишени от свобода, вследствие на липса на достатъчно естествена светлина, съизмерими ли са с тези на свободен човек, подложен на лишаване от светлина в собствения си дом? Намира, че въззивното решение по поставените въпроси противоречи на ППВС №4/68 г., относно определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на осн. чл.52 ЗЗД; на р. по гр.д. №596/12 г. на АС Варна, с което общината е осъдена да заплати обезщетение в размер на 5070 лв. за неимуществени вреди от счупване на бедро и лакетна става, при подхлъзване и падане на ищеца вследствие на непочистен лед, с период на възстановяване от 90 дни; на р. по гр.д. №38574/15 г. на СРС, с което общината е осъдена да заплати обезщетение от 9000 лв. за болки и страдания, вследствие падане на непочистен тротоар, с претърпяна операция при лечението на травмата и възстановителен период от 50 дни; на изброените решения на ВАС и ВКС по дела по чл.1 ЗОДОВ, с които на лишени от свобода са присъдени обезщетения за неимуществени вреди от това, че в местата за изтърпяване на наказанието са лишени от естествени човешки условия – нормална площ на килиите, естествена светлина и са принудени да живеят в прах и мърсотия. ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на ищцата А. М. на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК, поради противоречието му при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД с ППВС №4/68 г., р.ІІ. Според указаното там справедливосттта по чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се свързва с конкретните обстоятелства на случая/ вкл. изброените от касаторката по- горе/, които съдът следва да установи и обсъди. С оглед на този резултат по касационната жалба, по арг. от чл.287, ал.4 ГПК ВКС следва да се произнесе по допустимостта на подадената от ответника по иска СО насрещна касационна жалба срещу въззивното решение по същото дело на ГС, в частта, с която искът с пр. осн. чл.49 ЗЗД е уважен и по допускане на обжалването. Насрещната касационна жалба е подадена в срока по чл.287, ал.2 ГПК и е допустима. За допускане на обжалването касаторът СО се позовава на чл.280, ал.1,т.1 - 3 ГПК по въпросите от предмета на спора / групирани и уточнени от ВКС за лаконичност и систематизиране – ТР №1/19.02.10 г./:1. Длъжен ли е въззивният съд при иск по чл.49 ЗЗД да анализира и се произнесе по всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, преди да присъди обезщетение по чл.52 ЗЗД? 2. Общата забрана да не се вреди другиму и отговорността на възложителя за дейност, при изпълнение на която може да настъпят вреди как се съотнасят с текстовете на чл.45 ЗЗД, чл.52, изр.2 ЗС и чл.44, ал.2, т. 1 от Наредба за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на СО, при липса на легално определение / правна норма/, която да определи т.нар. противоправност на деянието? Съобразил ли е въззивният съд нормите на посочената наредба и нормите на чл.52, изр.2 ЗС, анализирал ли е тези норми и игнорирал ли е неправилни текстове от заключението на вещото лице? Допуснал ли е въззивният съд противоречие в цялостното тълкуване на нормите на чл.52 от ЗС и на посочената Наредба? 3.Какви доказателства са релевантни за установяване на причинна връзка между увреждането на лицето и обстоятелствата, които са го предизвикали? 4. Може ли съдът да игнорира доказателства при формиране на правните си изводи, без наличие на обосновка за това и да обсъди св. показания едностранчиво и само в полза на взискателя? 5. Обезщетението по чл.52 ЗЗД следва ли да се присъди вследствие на извършен деликт, а не да се разглежда като самостоятелна норма, извън непозволеното увреждане? Намира, че първият от въпросите е решен от въззивния съд в противоречие с цитираната задължителна и трайна практика на ВКС, а вторият е от значение за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.Останалите въпроси не са поставени в контекста на конкретно допълнително основание по чл.280, ал.1 ГПК; във връзка с тях се правят оплаквания за касационни основания – необоснованост и незаконосъобразност, на въззивното решение, които ВКС не разглежда в това производство – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Сочените основания за допускане на обжалването по насрещната жалба не се установяват: Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение по предявения от касаторката иск с пр. осн. чл.109 ЗС, СО е осъдена да преустанови неоснователното въздействие върху имота й, чрез окастряне на клони на липа и орех и премахване на бреза, намиращи се пред балкона на имота на ищцата. По делото е установено противоправното бездействие на общината за премахване и окастряне на посочените дървета, което възпрепятства ищцата да упражнява спокойно и в пълен обем правото си собственост и й причинява неудобства в ежедневието. Дългият период на противоправно бездействие на СО – от 2011 г. досега, носи допълнителен стрес на ищцата, тя търпи допълнително негативни емоции и от опита си да принуди СО да изпълни задълженията си по закон / Наредба за окастрянето на част от дърветата и премахването на други/, с което да й се осигурят нормални условия за живот. Налице са неимуществени вреди, изразяващи се в неудобствата за ищцата при ползване на апартамента й, причинени от израсналите дървета, опиращи в балкона на апартамента й и закриващи го целия. Установените заболявания на ищцата – белодробен емфизем, пулмофиброза, миопатично сърце, склероза на аортата и др. са допълнително обстоятелство, което следва да се отчете при определяне на размера на обезщетението. Заболяванията не са причинени от дърветата, но се обострят от тях и от свързаните с тях негативни преживявания на ищцата – напр.заболяването ХОББ, от което страда ищцата се обостря от растения, цветове и замърсяване, особено през пролетта. Общинските дървета, отстоящи на по-малко от нормативно определеното разстояние от фасадата на сградата и навлизащи в терасата на ищцовия апартамент влошават условията на живот на ищцата с посоченото по-горе негативно въздействие върху здравето й и ограничават на възможността да ползва имота си, за което следва да й се присъди по справедливост обезщетение от 1000 лв. В съответствие с практиката на ВКС / р. по гр.д. №99/67 г. ОСГК/ въззивният съд се е позовал на установеното по иска с пр. осн. чл.109 ЗС противоправното поведение / в случая бездействие/ на СО и настъпилите в причинна връзка с него вредоносни за ищцата последици. Във влязлото в сила като необжалвано решение на първоинстанционния съд по този иск са обсъдени въпросите, свързани с прилагането на Наредбата за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на СО. Установено е по този иск, че ищцата е упражнила правото си по чл.49 от Наредбата и ответникът е дал мнение за премахване на клони на дърветата, като изготвените в тази връзка документи съдържат извънсъдебното му признание, че дърветата са негова собственост. За доказване на фактическия състав на непозволеното увреждане въззивният съд е преценил допустимите и относими доказателства – вкл. показанията на посочените от ищцата свидетели /един от които е неин личен лекар/. Така е установил релевантните за спора факти - вида на вредите и причинната им връзка с установеното противоправно бездействие на ответника. Въззивното решение не противоречи, а напротив – съответства на р. по гр.д. №1033/04 г. на ВКС, четвърто г.о. и цитираните от касатора ППВС №7/58 г. и №9/66 г. Определенията по чл.288 ГПК, на които се позовава касаторът, не са практика на ВКС по чл.280, ал.1 ГПК – ТР№1/19.02.10 г. Не се установява соченото от касатора противоречие на въззивното решение със задължителната и трайната практика на ВКС - осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК, а основанието по т.3 не е обосновано откъм специфичните му допълнителни предпоставки, разяснени в ТР №1/19.02.10 г. Затова касационно обжалване на въззивното решение по насрещната касационна жалба на ответника СО не следва да се допуска. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.