Определение № 739 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2715/2024 г.

намира следното: Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. Н. срещу въззивното решение на Окръжен съд Враца/ОС/ по гр.д. №177/24 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу ОДМВР – гр. Враца искове по чл.179, ал.4 ЗМВР - за сумата от 5637 лв., представляваща неизплатен остатък от допълнително възнаграждение по т.6, б.“г.“ от РМС №282/15.07.93 г. за положен труд по охрана на АЕЦ „Козлодуй“ за периода 15.06.20 -15.06.23 г., ведно със законната лихва върху тази сума от завеждане на иска и по чл.86 ЗЗД – за сумата 783,32 лв., мораторна лихва върху претендираната главница. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК по следните шест правни въпроса: 1. Длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение на служителите и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период?; 2. Може ли в договор по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР и в приложенията/анексите към него възложителят и изпълнителят да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер?; 3. Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните им месечни възнаграждения и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер?; 4. Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт?; 5. Длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решението си, с което определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. г. от РМС 282/93 г. или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения? Ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер?; 6. Имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 "Ценово предложение" към действащите към процесния период Договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества" на АЕЦ Козлодуй" между "АЕЦ Козлодуй" ЕАД и ОДМВР – Враца, съответно договор № 870000013/12.06.2017 г. и договор № 816000027/20.05.2021 г. ? Значимостта на въпросите за точното прилагане на закона както и за развитието на правото според касатора произтича от спецификата на правния спор, който е предмет на около 250 заведени дела със сходен предмет и основание. Това налага разглеждане на въпросите от ВКС не само в интерес на страните по тези дела, но и на всички, които могат да се окажат в ситуация, сходна с процесната – работодателят да определя и изплаща техните месечни възнаграждения, без да ги уведоми за критериите, по които извършва това определяне и без служителите да могат да се защитят чрез участие в механизма по определяне и изплащане на възнагражденията. Намира, че по въпрос 6-ти е налице и противоречива практика, отразена в решенията на РС и ОС по делото. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че изпълнението на сключените за процесния период два договора за охрана между ответника и АЕЦ „Козлодуй“/АЕЦ/ се е осъществявало чрез извършване на определената работа – охранителна дейност, отчитането й съгласно договореното и заплащането й. На ищеца, като служител на ответника, осъществявал охрана на стратегически обект от значение за националната сигурност / АЕЦ/, е изплатено на осн. РМС №282/93 г. допълнително възнаграждение в размер на 60 % от МРЗ съгласно сключените два договора за охрана. Възнаграждението е определено съобразно утвърдените от изп. директор на АЕЦ вътрешни правила/ВП/ за определяне размера на допълнителните възнаграждения на служителите от МВР по РМС №282/93 г. Претендираното допълнително възнаграждение е с характер на поощрение и зависи от служебното представяне на всеки служител. В договорите размерът на поощрението е уговорен според заеманата длъжност и няма задължение за заплащането му на всеки от служителите в максималния размер от 70 % от МРЗ/посочен в ценовите таблици, които обаче представляват само оферти, дадени в проведените процедури по ЗОП при сключването на договорите като база за максимален, а не за фиксиран размер на цената/. Оценката за служебното представяне на всеки служител на МВР, определяща размера на допълнителното възнаграждение, е изготвена от представители на възложителя – АЕЦ и на изпълнителя / ответника по иска/, а не едностранно от трето за служебното правоотношение лице. От заключението на приетата СсчЕ се установява, че на ищеца за процесния период са изплатени месечни суми по т.6, б.“г“ от РМС №282/93 г. в размер на 60% от МРЗ. Или допълнителното възнаграждение на ищеца е начислено и изплатено съобразно приетите ВП, според броя на отработените дни и след спазване на предвидената в правилата процедура, в рамките на предвидения, без да е задължителен максимум. Затова исковете му по чл.179, ал.4 ЗМВР и по чл.86 ЗЗД според въззивния съд са неоснователни и подлежат на отхвърляне. При тези решаващи изводи на въззивния съд не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на обжалването по поставените въпроси. Те не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд/ за което е възразил и ответникът по жалба/, поради което не представляват общо основание за допускане на обжалването – т.1 от ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Касаторът не е обосновал и допълнителните предпоставки на това основание, посочени в т.4 от ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Не е налице противоречива практика на съдилищата, когато в рамките на същото съдебно производство са постановени решения, даващи противоречиви разрешения по обуславящи изхода на делото въпроси. Приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство / на които се е позовал касаторът във връзка с въпрос 6/ не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани не са влезли в сила – т.3 от ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Поради изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска / същото е прието и за други сходни въззивни дела – опр. на ВКС, трето гр. отд. по гр.д. №1761/24 г.; опр. на ВКС, четвърто г.о. по гр.д. №2785/24 г.; опр. на ВКС, четвърто г.о. по гр.д. №2326/24 г.и др./. На ответника по жалба ОДМВР – Враца следва да се присъди своевременно поисканото с отговора на жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер от 200 лв. Затова ВКС на РБ, трето г.о.