Определение № 53 от 02.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 220/2017 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.1-во ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 12595 от 15.12.2016 г. на Ц. детска градина „Пролет“, [населено място], [община] чрез пълномощника й адвокат Х. М. против определение № 374 от 2.12.2016 г. по гр.д. № 2649/2016 г. на Върховния касационен съд на Република България, с което е прекратено касационното производство. Ответникът по частната жалба А. В. А. е подала писмен отговор по реда и в срока на чл.276, ал.1 ГПК, в който оспорва основателността й. Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл.274, ал.2, изр.1-во ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Делото е образувано по касационна жалба на Ц. детска градина „Пролет“, [населено място] против решение № 317 от 7.03.2016 г. по гр.д. № 191/2016 г. на Окръжен съд-Пловдив за уважаване на искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ, което е допуснато до касационно обжалване с определение по чл.288 ГПК № 768 от 7.11.2016 г., като на касатора са дадени указания в едноседмичен срок да представи доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 58.00 лв. С атакуваното определение съставът на ВКС е приел, че съобщението с указанията е получено на 10.11.2016 г. и в срока няма представени доказателства за изпълнението им. Неоснователен е доводът в частната жалба, че съобщението не е връчено на представителя на работодателя /детската градина/, а именно кметът на общината, който има компетентността по прекратяване на трудовото правоотношение, обосновани с приетото в Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГК на ВКС. С тълкувателното решение е дадено тълкуване, че при спор за законност на прекратяване на сключено при условията на чл.61, ал.2, изр.първо КТ трудово правоотношение, надлежен ответник е работодателят, а не органът компетентен по сключването и прекратяването на трудовия договор. На работодателя, в случая Ц. детска градина „Пролет“, [населено място], която е надлежна страна по спора, е връчено съобщение с указанията за внасяне на държавна такса и същото е получено от законния му представител – директора И. Г. и срокът за изпълнение на указанията е започнал да тече на 6.12.2016 г. и е изтекъл на 13.12.2016 г. Неоснователен е и довода, че дължимата за разглеждане на касационната жалба държавна такса е неправилно определена. Предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ са неоценяеми и дължимата от работодателя държавна такса при обжалване се определя при условията на чл.18, ал.2, т.2 от държавната такса по чл.3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, т.е. в размер от 15 до 40 лв. по всеки от съединените искове. В случая указанията са да се внесе държавна такса от 29 лв. по всеки от исковете, предмет на допуснатото до касационно обжалване въззивно решение или общо 58 лв., което е в рамките на определения в Тарифата минимален и максимален размер. В обобщение атакуваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение