Определение № 571 от 27.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 185/2011 г.

Производството е образувано по касационна жалба на [фирма], представляван от А. И. А. приподписана от адвокат Надежда Д. срещу решение от 18.10.2010 г. на Окръжен съд Монтана /ОСМ/ по в.гр.д. № 240/2010 г., с което е потвърдено отхвърлително решение на Районен съд Монтана /РСМ/ по предявени искове от касатора по чл.55 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД срещу [фирма] и по частна жалба на същата страна срещу определение от 06.12.2010 г. на същия съд по същото дело, с което по реда на чл.78 ал.8 ГПК са присъдени разноски в тежест на [фирма]. В касационната жалба срещу въззивното решение касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване - чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В частната жалба срещу определението от 06.12.2010 г. [фирма] твърди, че е осъден да заплати 100 лв. разноски на противната страна, които са завишени и не кореспондират с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът по двете жалби – [фирма] оспорва жалбите по съображения в писмен отговор и писмено становище. ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа жалбите, намира следното: По касационната жалба срещу решението от 18.10.2010 г. на ОСМ: Жалбата е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, поради следните съображения: Пред РСМ са предявени обективно съединени искове по чл.55 ал.1 предл.1-во ЗЗД за 1965.52 лв. и по чл.86 ЗЗД за 500 лв. – недължимо заплатена от [фирма] електроенергия с лихва за забава. Исковете са отхвърлени от РСМ, чието решение е потвърдено от ОСМ. ОСМ е приел, че соченият ответник не е пасивно легитимиран по предявените искове, изследвайки настъпилите промени в регистрацията на електроразпределителните дружества. При липса на материалноправна пасивна легитимация предявените искове срещу сочения ответник са отхвърлени като неоснователни. Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. В настоящия случай касаторът не формулира въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, а бланкетно препраща към формулировката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Навежда доводи във връзка с обосноваността на обжалваното решение, както и неправилност във връзка с пасивната легитимация на ответника, за която, според касатора, съдът е следвало да следи служебно. Доводите във връзка с обосноваността и правилността на обжалваното решение мотивират основания по чл.281 т.3 ГПК, не и по чл.280 ал.1 ГПК и не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 ГПК. На доводите във връзка с пасивната легитимация на ответника следва да се отбележи, както правилно е посочил и въззивният съд, че в случая се касае не за процесуалноправна легитимация, свързана допустимостта на иска и надлежното извършване на процесуалните действия от страните за която съдът следи служебна /чл.7 ГПК /, а за материалноправна легитимация, която се определя и установява от ищеца /не се твърди отказана възможност за доказване на определени факти и обстоятелства във връзка с тази легитимация/ и е свързана с основателността, предпоставка е за уважаване, респ. за отхвърляне на предявения иск. Въззивният съд е отхвърлил предявените искове поради неустановена материалноправна, а не процесуалноправна легитимация на соченият от ищеца ответник по конкретното дело. Доколкото се навежда някакъв въпрос в касационната жалба, макар и с доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, настоящият състав на ВКС счита, че се касае до приложение на конкретна норма на закона, по която има съдебна практика, и няма основание за наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС. С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на ОСМ. По частната жалба на [фирма] срещу определение от 06.12.2010 г. на Окръжен съд Монтана по в.гр.д. № 240/2010 г..: Частната жалба е по чл.274 ал.2 вр. ал.1 т.2 ГПК. В частната жалба касаторът поддържа, че е осъден да заплати 100 лв. разноски на противната страна, които са завишени и не кореспондират с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Оплакването е неоснователно. Определеният хонорар като юрисконсултско възнаграждение е дори под предвиденото минимално възнаграждение по Наредба № 1 /чл.7 ал.2 т.2 от Наредбата/. Ето защо определението като валидно, допустимо и правилно следва да се потвърди. С оглед изхода на спора по двете жалби, касаторът следва да заплати на ответната страна разноски в размер на 200 лв. общо за двете жалби /чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1 за касационната жалба и чл.7 ал.1 т.7 връзка чл.11 от Наредба № 1 за частната жалба/. Мотивиран от горното, съдът: