Решение № 60052 от 12.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 2364/2020 г.

Решение № 60052 от 12.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 2364/2020 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Елеонора Чаначева Производството е по чл. 47, ал. 2 ЗМТА, образувано по иск на "Родекс инвест" ЕООД, [населено място] за прогласяване нищожност на постановеното от Арбитражен съд при Съюза на арбитрите в България решение № 2020-02-04-029-2019 от 03.04.2020 г. по в. арб. д. № 029/19 г. по описа на същия съд. Ищецът "Родекс инвест" ЕООД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. И. Д. поддържа доводи за нищожност на решението на арбитражния съд, на основание чл. 47, ал. 2 ЗМТА вр. чл. 19, ал. 1 ГПК. Този довод е подкрепен с подробни съображения за това, че спорът е бил неарбитрируем, поради качеството "потребител" по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР ЗЗП, на другата страна по договора, сключен на 02.12.2015 г. и на допълнителното споразумение към него, тъй като същите попадат в обхвата на договорите между доставчик на услуга – дружеството ищец и потребител - С. Н. / ответник по иска/. Ответникът – С. Н. Н., чрез пълномощника си - адв. В. Н., намира иска за недопустим, поради това, че иницииралият производството по чл. 47 ЗМТА е търговецът, предявил иска пред арбитражния съд, като същият няма качество "потребител", а изключението в чл. 19, ал. 1 ГПК е предвидено само в защита на потребителите, не на търговците. Освен това, именно ответникът, за който противната страна твърди, че е потребител, е признал спора за арбитрируем. Изложени са и доводи по неоснователност на иска. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Исковата молба е подадена в срока по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, същата е допустима, съобразно нормата на чл. 47, ал. 2 ГПК, тъй като независимо кой инициира производството, решението по неарбитрируем спор е указано в тази норма като нищожно, като нищожността се извежда от обективен факт- в случая поддържаното относно това, че е постановен акт на арбитражен съд, по който претендираното право произтича от потребителски договор. По същество иска е неоснователен. Чл. 47, ал. 2 ЗМТА в действащата редакция / ДВ. бр. 8/2017 г. / въвежда императивно правилото, че арбитражните решения, постановени по спорове, предметът, на които не подлежи на решаване от арбитраж са нищожни. В производството по уредения по този начин иск, в случая следва да бъдат установени фактите относими към фактически състав, обосноваващ неарбитрируемост на спора съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК, по който е постановено атакуваното решение на арбитражен съд. Чл. 19, ал. 1 ГПК, с изменението си с ДВ бр. 8/17 г., включва в предметния си обхват и споровете, по които една от страните има качеството "потребител" съгласно пар. 13, ал. 1 ДР ЗЗП. Това разрешение законодателно е залегнало и в изменената разпоредба на чл. 4, ал. 3 ЗЗП, която установява, че арбитражна клауза, предвидена по договор, сключен между търговец и потребител е недействителна. СЕС, в своята практика по приложението на Директива 93/13/ЕО на Съвета, възприема еднозначно разбирането, че качеството "потребител" трябва да бъде определено, с оглед положението на лицето в конкретен договор, като се вземе предвид естеството и целта на договора. Или, съдът, включително и чрез тълкуване на договорените клаузи, е задължен да определи при спор дали едно физическо лице по договор има такова качество, за да приеме самият договор за потребителски. С пар. 13, ал. 1 ДР ЗЗП /транспониран от чл. 2, б. "б" от Директива 93/13/ЕО на Съвета/ законово се дефинира понятието "потребител" а именно – всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Същият параграф дава и легална дефиниция на понятието "стока" - с т. 13 е определена стоката като вещ - продукт на трудова дейност, предназначен за потребление, а "услугата" според т. 14, като всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение. В случая, предмет на арбитражното производство е спор, породен от неизпълнение на предварителен договор за продажба на вещно право на строеж и за извършване на строителна услуга от 02.12.2015 г., както и допълнително споразумение към него от 07.01.2016 г. С оглед очертаната дефинитивност на приложимите към случая правни норми се налага извод, че процесният договор не е потребителски. Този извод произтича от поетите насрещни задължения на страните, определящи предмета и целта на договора. За да изведе неизпълнение на насрещното задължение на ответника за заплащане на сумата 18265 лв. - остатък от стойността на дължимо възнаграждение, определено в допълнителното споразумение от 07.01.2016 г., "Родекс инвест" ЕООД/ в исковата си молба пред арбитражния съд/ се е позовал на сключения на 02.12.2015 г. между страните предварителен договор /към който е и допълнителното споразумение/, като източник на задължението. Този предварителен договор е инкорпорирал и арбитражното споразумение между страните. Насрещните задължения, очертаващи предмета на сключения предварителен договор и допълнително споразумение са определени от страните като- придобиване на вещно право върху недвижим имот, право на собственост върху идеални части от дворното място, съответстващи на имота и цената на строителните дейности, срещу заплащането на стойността им с обща вноска, в която те не са разграничени. Нещо повече, чл. 2 от предварителния договор ги включва изрично в обща стойност, като указва, че продажната цена за имота, предмет на договора се формира както от стойността на вещното право, така и от цената на строителните дейности. В чл. 18 от предварителния договор изрично е посочено, че собствеността върху имота се прехвърля след заплащане и на последната така формирана вноска. Същата уговорка е вписана като отлагателно условие и в нотариалният акт, обективиращ продажбата на вещни права върху земята. Или, предмет на договорните отношения между страните / обективирани в цитираният предварителен договор, споразумение към него и нот. акт/ и тяхна крайна цел е придобиване вещно право върху недвижим имот. Недвижимият имот, съобразно дадените легално определения на стока и услуга /т. 13, и т. 14 на пар. 13 ДР ЗЗП/ не попада в тези категории, за да се приеме, че ответникът С. Н. е "потребител", а сключените договори - съответно потребителски. Или, физическото лице по предварителния договор и споразумението не е "потребител" по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Доколкото, предявеният пред арбитражния съд иск не е нито петиторен, нито посесорен /т. е. няма за предмет защита на вещни права/, а предявените пред арбитража искове са за изпълнение на облигаторни задължения /за заплащане на СМР/ и страните са се съгласили да разрешават споровете си по този предварителен договор и споразуменията към него чрез арбитраж, то следва да се приеме, че предявеният иск е неоснователен, тъй като твърдението, че попада в изключенията по чл. 19, ал. 1 ГПК не се установява.