Определение № 634 от 30.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2342/2021 г.

Производството е по чл.274,ал.2 ГПК, във вр. с чл.248 ГПК. Образувано е по частната жалба на „Мегатекс Комерс“ ЕООД, подадена срещу определение № 262070 от 09.10.2020 г. по в. гр. дело № 105 /2020 г. на Софийския градски съд, с което съдът е оставил без уважение молбата на дружеството жалбоподател за изменение на въззивното решение в частта за разноските. В частната жалба се твърди, че определението е незаконосъобразно, тъй като съдът служебно е намалил адвокатското възнаграждение, заплатено от жалбоподателя, без да е налице възражение за прекомерност от ответната страна. В срока по чл.276,ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответницата по иска М. П. А., в който се излагат съображения за недопустимост и неоснователност на частната жалба. Настоящият състав намира, че частната жалба е процесуално недопустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок, но срещу определение на въззивен съд, което не подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд. Съображенията за това са следните: Съгласно разпоредбата на чл.248,ал.3 ГПК определението за разноските може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението или определението. В случая с обжалваното определение, постановено по реда на чл.248 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по искане за изменение на неговото въззивно решение № 4285 от 16.07.2020 г. (по гр.д. № 105 /2020 г. на СГС) в частта за разноските. С това въззивно решение въззивният съд се е произнесъл по основателността на въззивна жалба срещу решение на Софийски районен съд, постановено по искове 1) с правно основание чл.422 ГПК за установяване на вземане с основание чл.221,ал.2 КТ с цена 510 лева, 2) с правно основание чл.49 ЗЗД с цена 510 лева и 3) с правно основание чл.86 ЗЗД с цена 155.48 лева. Преценката за допустимост на касационно обжалване на въззивното решение се извършва по отношение на всеки един иск поотделно. В случая разгледаните искове са за парични вземания, съгласно чл.69,ал.1,т.1 ГПК цената на всеки от тях е в размер на търсената сума и всеки един от тях поотделно е с цена по-ниска от 5 000 лева, поради което и съгласно правилото на чл.280,ал.3,т.1 ГПК постановеното по тях въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Постановеното по реда на чл.248 от ГПК определение се счита за част от измененото с него съдебно решение. Тъй като въззивното решение е изключено от касационен контрол на основание чл.280,ал.3,т.1 ГПК с оглед цената на исковете, то и с оглед разпоредбата на чл.248,ал.3,изр. последно ГПК, постановеното от въззивния съд определение по чл.248 от ГПК също не подлежи на касационно обжалване. Към това може да се добави и че съгласно чл.274,ал.4 ГПК не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Следователно, ако въззивното решение, което е постановено по конкретния спор няма да подлежи на касационно обжалване по силата на чл.280,ал.3 от ГПК, то на такова няма да подлежат и постановените в производството по този спор определения на въззивния съд, каквото е обжалваното. От изложеното следва, че частната касационна жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане по същество, а образуваното по нея производство да се прекрати. С оглед изхода от това производство касационният жалбоподател няма право на разноски, а искането на М. П. А. за присъждане на разноски е основателно и доказано за сумата 400 лева възнаграждение за процесуално представителство, чието уговаряне и заплащане е доказано с представените договор за процесуално представителство и платежен документ (л.34 и л.35 по делото). Воден от изложеното съдът